Луи Жаколио
Загубени в океана (51)

Глава XXV

Порник се наведе през борда и се вгледа внимателно във водата.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Акули! Колко са много! Цял полк! Никога не съм виждал толкова големи чудовища! Мисля обаче, че не са опасни за нашата лодка. Друго би било, ако бяхме в обикновена.

Като потвърждение на неговите думи Гроляр страшно изкрещя. Една акула, вероятно подушила плячка, се беше хвърлила върху лодката, но не улучи и я прехвърли. Падна във водата от другата й страна и само докосна с мокрото си тяло полицая. Ужасеният Гроляр в миг се прехвърли в китоловката. Ланжле го улови и му помогна да се настани при тях. Стреснат от случилото се, Ли Ван излезе от вцепенението си и понечи да го последва, но Саранга препречи пътя му.

— Нито крачка! — извика заплашително той. — Стой на мястото си, или ще ти помогна да отидеш веднага при тях!

Нещастният претендент за властта на Куан започна в ужас и отчаяние да моли малаеца за пощада, но той оставаше непреклонен. Тогава Порник се намеси.

— Тук само аз командвам! Никой няма право да пречи на желаещите да се качат на моя кораб — остро каза той на малаеца и помогна на Ли Ван да се качи на лодката.

— Тогава аз ще се махна — заяви Саранга.

— Няма да направиш тази глупост.

— Защо помагате на този човек? Той заслужава присъда та си. Вие не знаете какъв негодник е.

— Слушай, Саранга, ти се лъжеш! Всички сме убедени, че Ли Ван е заслужил своето наказание с нечестните си постъпки, но нашите нрави и обичаи ни забраняват да бъдем равнодушни свидетели на подобна жестока разправа с човек, бил той и най-страшният престъпник. Не се безпокой, той няма да избегне наказанието си. Ще му отмъстиш, но не сега, а когато му дойде времето.

— Значи този човек е мой?

— Да, или по-скоро, принадлежи на твоята справедливост, понеже ти, несъмнено, няма да го наказваш невинен.

— О, за това можете да бъдете спокойни! Надявам се, че никой няма да се опита да ми го отнеме или да го спасява, когато му дойде времето.

— Напротив, ще ти помогнем да го пазиш!

— Добре! Оставам тук — реши Саранга — и се се надявам, че ще удържите думата си!

— Разбира се! Но да поговорим за нашето положение. Само акулите ли ни заплашват?

— Не, г-н Порник — прекъсна го малаецът. — Има и друга опасност, която не можете да си представите. За да отидем в езерото, ще трябва да минаваме през труповете на акулите! От незапомнени времена хората на остров Йен ги хранят като им хвърлят умрели и болни животни. Чудовищата са научени да идват щом подушат плячка. Хиляди са. От морето преминават през пещерата. Достатъчно е няколко от тях да се хвърлят върху лодката и ние сме загинали! Само с един удар на опашката си могат да убият човек.

— Ние ще се движим внимателно между тях и няма да ги предизвикваме.

— Никаква предпазливост няма да помогне, нито оръжието, повярвайте ми. Заплашва ни още една опасност.

При тези думи Саранга пребледня като човек, спомнил си нещо ужасно.

— Какво? — попита Порник. — Положението, както разбирам, никак не е обнадеждаващо. Казвай какво те безпокои! — Има от какво да се страхуваме, господин капитан! На остров Йен се отглеждат огромен брой чудовищно големи кай-мани, посветени на боговете. В последната четвърт на луната, предшестваща пълнолунието, ги пускат в езерото при акулите. Моят господар нарочно избра именно това време. Ако Ли Ван и неговият спътник се справеха с акулите, то кай-маните щяха да ги довършат.

— Това е ужасно! — извикаха в един глас Порник, Ланжле и Данео, а Ли Ван и Гроляр глухо простенаха.

— Нарочно държат тези каймани гладни — продължи малаецът — и когато ги пуснат в езерото, те с ярост се нахвърлят върху акулите. Разбира се и акулите не им отстъпват. Започва страшна схватка между тях! Не дай боже да се окажеш в нея! По-страшно от това не може да бъде!

— Ужас! — отново викнаха Порник и останалите.

— Едничката ни надежда е да не пуснат кай-маните в езерото.

— Защо трябва да влизаме в езерото? Не можем ли да останем тук, докато мине опасността?

— Невъзможно е. За по-малко от половин час водата ще изпълни тези пещери до самите им сводове и ще ни погълне. С една дума, или трябва да отидем в езерото, или трябва да се удавим тук.

През това време все повече и повече акули навлизаха в пещерата и удряха с глави и опашки бордовете на китоловката, тракайки с челюсти. Саранга замълча и като че ли обмисляше нещо. Порник каза на Ланжле:

— Е, приятел, работата е лоша. Дяволът ни доведе тук. Не виждам как ще излезем с чест от това положение. Ето докъде стигнахме след пет дни пътуване. Дявол да го вземе!

— Да става каквото ще — отвърна невъзмутимо парижанинът, — но аз нямам намерение да капитулирам просто така. Имам една идея.

— Казвай! Дано ни помогне!

Ланжле безмълвно отвори люка на палубата и слезе в машинното. Саранга се обърна към Порник:

— Господин капитан, водата бързо се покачва и след четвърт час ще бъдем удавници, ако не ни разкъсат първо акулите.

— Четвърт час? — попита Ланжле, излизайки от машинното. — Това ми е достатъчно, за да се приготвя както трябва.

В ръцете си държеше навита на кълбо медна жица от запаса на електрическия двигател на лодката.

— Ето моята идея, но ми трябва вашата помощ.

Всички го наобиколиха. Ланжле взе двете спомагателни весла, привързани към борда на китоловната, и проби с ножа си по една дупка в краищата им. Прекара оттам медната жица и ги закрепи от двете страни на носа на китоловката. Същото направи и с веслата на другите лодки, като ги разположи така, че медната жица опъната върху тях, да заобикаля лодката, далеч от бордовете й. Оставаше само медната жица да се включи към батериите и електрическият ток щеше да защити лодката.

Порник, отдавна разбрал идеята на приятеля си, цял сияеше от задоволство.

— Сега ще видим как танцуват гадните твари — каза Ланжле, като свързваше медната жица с акумулаторите. — Ще бъдем зрители на голямо зрелище.

С тези думи той пусна в ход машината на кораба, защото вече не можеха до останат тук. Между свода на пещерата и главите им оставаше не повече от метър. Лодката с пълна скорост се понесе към изхода на пещерата.

Безпокойство, страх и съмнение се отпечатаха по лицата им. Ще успеят ли навреме да стигнат до езерото. Какво ги чака там? Сигурна ли е защитата, измислена от Ланжле? Не е ли безумие да се разчита, че тази тънка жица ще устои на напора на хищниците? Само няколко от тях са достатъчни да преобърнат лодката. Тогава? Ще има ли жертви?

Порник, в качеството си на капитан, беше по-спокоен от останалите. Освен това той вярваше в изобретателния гений на своя приятел и другар по съдба.

Оглеждаше се наоколо, придаваше си войнствен вид и от време на време си казваше:

— Ще видим кой кого. Дявол да го вземе, славно нещо е електричеството! От тези морски страшилища ще останат само опашките им! Кълна се, страхотна идея! От това ще излезе нещо.

Думите му бяха твърде слаба утеха за околните, но храбрият бретонец — учител по бокс — се държеше така решително, че всички започнаха да вярват в своето спасение и гледаха по-бодро към изхода на пещерата, който нарастваше срещу тях.