Луи Жаколио
Загубени в океана (18)

Глава XVIII

Кроник не беше глупак. Ако човек проследеше изцяло живота му, щеше да види, че капризът на съдбата, която дава възможност на някои да се раждат в златни дворци, а други заставя да се пръкват в бордеи, беше много по-виновна за орисията му, отколкото неговата собствена воля.

Той беше син на пътуващ фокусник, роден, както казваха, на свобода, непознаващ друго име освен Кроник. На осемнадесет години участваше във всички номера на цирковата арена редом с прекрасната Фатме, дресьорка на моржове и тюлени, и с диваци от Огнена земя. Беше облечен в коприна и удостоен с особеното внимание на Негово величество пруския крал, както и на господа учените от Медицинската академия.

Веднъж господарят му, при когото беше постъпил на работа след смъртта на родителите си, бе организирал забава в една глуха провинция, осеяна с множество малки села, разположени близо едно до друго. Беше празник и приходите бяха големи. Когато преброиха спечеленото, фокусникът се оказа притежател на сто и шестдесет франка, между които бе попаднала и една фалшива двадесетфранкова банкнота. Тя беше изработена много майсторски и дори опитното око едва ли би могло да я отличи от действителната.

Господарят много се разсърди и вдигна голям скандал. Изглежда глухата провинция не беше много глуха за такива фалшификации. Накрая той се поуспокои и изпрати Кроник за покупки, като му даде за разплащане само фалшиви банкноти. Кроник плати с тях на хлебаря, месаря и другите бакали, след което доволните фокусници още същия ден напуснаха изобретателната провинция.

Случи се обаче така, че фалшивите пари бяха долетели и от други места, защото общата загуба на тукашните търговци възлизаше на петстотин франка. Започна следствие и си спомниха, че последен тук беше пазарувал Кроник от групата на фокусниците. Известиха полицията, която веднага изпрати хора да ги догонят. Пред лицето на опасността стопанинът на трупата струпа всичко върху Кроник. Дори го обвиниха, че имал намерение да убие своя шеф, и го затвориха за половин години. Всичко това се оказа възможно, защото Кроник говореше само истината.

В съда му заявиха:

— Предайте ни вашите помощници и ще облекчите положението си, а съдът ще вземе предвид и вашата младост!

— Какви помощници? За какво? — дивеше се-бедният юноша.

— Значи отричате! Това ще се вземе под внимание! — заплашиха го.

Неговият защитник произнесе защитна реч, която успя само да отегчи слушателите, вместо да ги убеди в невинността на подсъдимия. Резултатът беше пълна присъда, с която го лишиха от свобода и изпратиха на каторга за петнадесет; години.

— Направих всичко, което можах — успокояваше го неговият адвокат. — Първо ще ви изпратят за пет години в Кайена, а след това за десет години — в Нова Каледония, където климатът е значително по-добър. Не падайте духом, работите-нс са толкова зле, както ви се струва.

Това първо заточение на Кроник бе резултат от въпиюща неправда. Що се отнася до второто, то си беше напълно заслужено, защото беше последица от първото.

Нещастният младеж попадна в обществото на всякакви престъпници, между които имаше и фалшификатори на пари. Последните бяха узнали, че е от тяхната гилдия, и го приеха добре, като го запознаха с всичките тайни и тънкости на занаята.

Той се върна от заточението вече опитен майстор и скоро го заловиха да разпространява фалшиви банкноти Този път го осъдиха на доживотна каторга, но той престоя там само една го-дина благодарение на Едмон Бартес.

На „Йен“ Кроник попита своя покровител:

— Драги господине, ще се намери ли и за мен: някое скромно местенце на вашия кораб?

Бартес открито му обясни в какво се състои работата.

— Вие сте прав — съгласи се с него Кроник, — но кажете какво мислите да правите с мен!

— Да те свалим на първото пристанище по твой избор, било в Китай, било в Америка.

— Но какво ще правя там? Не знам нито китайски, нито английски. При това нямам никакъв занаят, така че сигурно отново ще ме арестуват и ще ме изпратят някъде. А пък аз имам силно желание да заживея като честен човек! Разберете, господин Бартес, досега никой не ме е научил на нещо хубаво, но обществото можа да ме изпрати едва осемнадесетгодишен на каторга заради чужда вина! Ако тогава моят шеф си беше признал, че някой, когото не познава, му е пробутал фалшивите пари, с които ме прати на пазар, щяха да-ме оправдаят и нямаше да ме пратят на първата ми каторга, която ме научи как се живее на белия свят. Сега, ако никой не ми протегне ръка, ще трябва да се върна в родината си. Там веднага ще ме заловят и ще ме върнат в каторгата с утежнена от бягството присъда. Пак повтарям — искам да стана нов човек! Помислете за това и ми помогнете!

Тази чистосърдечна изповед трогна Бартес и той реши следното:

— Ще направя за тебе това, което обществото не е могло да стори. Ще те приема на служба при мен за една година, считано от днес. Ако за това време изпълняваш безукорно своите задължения, ще можеш да останеш и занапред при мен. Но в противен случай ще бъдеш свален веднага щом стане възможно.

— Приемам условията ви с благодарност и се надявам, че няма да ви дам и най-малкия повод за недоволство от моето поведение! — заяви тържествено Кроник.

— Толкова по-добре! — каза Бартес. — Виждам, че желанието ти да тръгнеш по правия път е искрено. И така, ти притежаваш ловкост и умение, които ще ни потрябват! Ще ти дам някои секретни поръчки.

— Ще останете доволен от мен. От днес съм ваш покорен и верен слуга!

По този начин Кроник започна работа на „Йен“.

Междувременно няколко дни след бягството от затвора старият Куан заболя от простуда, след като преплува разстоянието от брега на остров Ну до кораба „Иен“, когато бурните вълни намокриха до кости всички пътници. Той получи белодробно възпаление, което преброи дните му. Сега стана ясно защо толкова бързаше с осиновяването, което съответстваше на неговата лична привързаност към Бартес и на религиозните китайски предразсъдъци, че след своята смърт бащата не може да остане спокоен във вечния си път, ако синът не извърши на гроба му всички приети погребални церемонии. Дотогава душата му ще да блуждае около гроба на прадедите му и около бившия му дом, а гласът му ще се носи из нощните бури с плясъка на вълните или крясъка на бухала. Това означаваше, че умрелият искаше успокоителни, молитви. Но това още не беше всичко. Молитвите на сина можеха да го вкарат в селенията на най-висшите наслади, където обикновено умрелият не прониква изведнъж, а в определена градация.

Оттук и изключителното значение на това всеки китаец непременно да има син, който да изпълни погребалните церемонии на гроба му. Представителките на нежния пол от следващото поколение не бяха удостоени с тази чест.

В Китай синът е жрец за своето семейство. Освен за баща си той е длъжен да се погрижи по-същия начин и за своята майка, както и за други починали членове от семейството.