Луи Жаколио
Загубени в океана (46)

Глава XX

Порник гледаше с недоверие на малаеца. Подозираше, че неговата роля в това пътуване е по-важна, отколкото предполагаха. Саранга вземаше участие в управлението и командването на яхтата и може би, беше натоварен с тайна задача да следи пасажерите.

В интерес на истината малаецът винаги се отнасяше с уважение към всички. Той не подозираше ролята, която му приписваше Порник. Освен китайските моряци, никой не знаеше за непрестанната му бдителност нощем, когато управляваше кораба по определения маршрут. Към капитана проявяваше особена почит, ценейки у него опитния моряк, познаващ тайните и тънкостите на морския занаят.

Ланжле отговори на въпросите на Порник, но не можа да удържи обещанието си, дадено пред Гроляр, и издаде споделената от полицая тайна. Не се измъчваше от угризения на съвестта, защото тази информация беше нужна за навременното вземане на предохранителни мерки. Въпреки това, вродената му деликатност го накара да поиска уверения за дискретност от капитана. Тогава Ланжле му разказа всичко, което научи от разговора си с Лао Цзин и от изповедта на Гроляр.

Бретонецът го слушаше с голям интерес, защото за него всичко беше ново и неочаквано. Досега той мислеше, че цялата история се свежда до борбата между бегълците от Нумея и полицейския агент, искащ да ги залови и предаде на френското правосъдие. Преценявайки ситуацията, той допускаше, че отиват към засада, подготвена от френския броненосец „Бдителни“. Изведнъж се оказа, че целта не е тяхното залавяне. Играта беше много по-сложна и на бегълците се отреждаше второстепенна роля. Данео, Пюжал и той самият, бяха незначителни фигуранти в това тайнствено пътуване — незначителни личности, оръдие в ръцете на могъщи сили. Като разбра действителното положение и че само формално е командващ на яхтата, Порник не можа да скрие възмущението си:

— Е, сега всичко ми е ясно! Нужни сме на богатия банкер, за да нанесе коварните си удари! Ли Ван му пречи, понеже е съперник на г-н Бартес. Приготвена му е примка, в която трябва да попадне под благовиден претекст. Гроляр също е пречка по пътя на новия Куан — не престава да го преследва. Може да се използва същия капан. Разбираш ли? Най-забавното е, че и двамата са захапали здраво въдицата. С желание отиват към собствената си гибел, без да разбират, че натам с нескрито удоволствие ги тласка един ловък и безскрупулен човек. Ли Ван очаква, че ще вземе пръстена на властта, Гроляр — че ще получи брилянта от короната. Наивник! Обзалагам се, че „Регент“ никога няма да попадне в ръцете му. Китаецът ще го запази на всяка цена.

— Не си прав за Лао Цзин — възрази парижанинът. — Този човек не е като другите китайци, той е някакво странно изключение от общото правило.

— Може би, няма да спорим. Кажи ми само, защо Ли Ван и Гроляр се намират в общ капан? Дали причината не е в това, че хитрият банкер е решил да ги премахне с един удар от пътя на новия Куан?

— Това е вярно, съгласен съм с теб. Струва ми се, обаче, че има начин да спасим Гроляр, без да навредим на Бартес. Мисля, че ще можем да облекчим и нашето положение.

— Говори! Какъв е начинът?

— Гроляр трябва писмено да обещае, че ще престане да преследва избягалите от Нумея.

Ланжле мислеше, че и Лао Цзин е поискал от полицейския агент такъв документ, но е получил отказ и затова тайно е дал заповед на Саранга да изпълни смъртното наказание на двамата.

— Идеята не е лоша — каза Порник, като изслуша предложението на Ланжле, — но по-добре ще бъде да почакаме с нашия ултиматум, докато не се сблъскаме непосредствено с опасността. Ние нищо не губим. Естествено ще помогнем на сънародника си. Вината му всъщност е в това, че си изпълнява задълженията.

Последните думи Порник каза просто и това учудя Ланжле. Той не допускаше, че капитанът може да бъде толкова безпристрастен към своя враг, дори да му помага, когато го заплашва опасност. Двамата приятели се разделиха, като се разбраха да действат решително, според обстоятелствата.

Целия ден корабът се промъкваше предпазливо между рифове и малки островчета. Саранга стоеше неотменно на палубата и внимателно се вглеждаше в морето, ширнало се до хоризонта. Той обмисляше и решаваше, какъв курс да държи корабът, през кой пролив да минат, за да не попаднат на подводен риф. Морето по тези места беше осеяно с опасна мрежа от безброй островчета и рифове. Много лесно неопитните и непредпазливи мореплаватели можеха да заседнат и да се разбият в някоя подводна скала.

Привечер, когато слънцето залезе, яхтата навлезе в някакъв канал между отвесните брегове на два острова, високи около 400 фута. Тук течението беше много бързо — 8–10 мили в час.

— Дявол да го вземе, все едно че сме влезли в царството на сатаната! — извика Порник, наблюдаващ през илюминатора на своята каюта хода на яхтата.

— Съгласен съм с теб! — отвърна му Ланжле. — Тези, които са решили да направят резиденцията си на такова място, могат да бъдат напълно сигурни, че няма да има неочаквани визити. Самият дявол не може да се промъкне тук!