Луи Жаколио
Загубени в океана (14)

Глава XIV

Обещанието да се справят с китайците, когато се върнат от пазара, и да им отнемат провизиите бе посрещнато с бурни аплодисменти и вече нямаше връщане назад.

— Кой ще започне пръв? — попита Том, един от уличните герои, бележит почитател на уискито и постоянен участник във всекидневните разправии с полицията.

— Всички заедно — извика дребничкият Търнбъл.

— Не, според мен така не става — възрази Том. — Трябва да бъдем вежливи, нали, господа!

— Да, наистина! — съгласи се тълпата.

— Много съм поласкан от вашата подкрепа, джентълмени, много съм поласкан! Но позволете да продължа, защото не можах да се доизкажа.

— Продължавай, слушаме! — завикаха от всички страни.

— Пак повтарям, че трябва да бъдем учтиви с тези почтени чужденци. Един от нас, например Търнбъл, комуто принадлежи бляскавата идея, която съблазни всички нас, ще излезе пред тези господа с шапка в ръка и ще каже: „Джентълмени, бяхте много любезни, като ни освободихте от неприятното задължение да ходим до пазара за храна. Нея можете да оставите тук и да се качите съвсем спокойно на вашия кораб. Но ако случайно сте размислили и откажете да ни дадете това, което по право ни принадлежи, ще ни бъде много неприятно, че ще употребим сила, за да си го вземем!“ Ето какво предлагам, джентълмени, на вашето високо и безпристрастно внимание. Преди всичко вежливост, това е моят девиз!

— Отлично! Съгласни сме! — чу се отвсякъде. — Том е прав!

Търнбъл измърмори нещо, но се налагаше да се подчини на желанието на Том поради единодушието на тълпата.

— Добре — мрачно произнесе той — макар че според мене тези жълтури не заслужават такива церемонии. Щом искате, ще започна аз, но съм лишен от пъргавия език на Том и ако не ми се под-чинят, веднага ще премина от думи към дела.

— Така, така, браво, Търнбъл! — завика множеството.

В този момент от близката улица се показаха китайските моряци, предвождани от своя офицер. На яките си гърбове бяха преметнали чували с месо, зеленчуци, плодове, риба.

От тълпата се чуха радостни викове, но веднага стихнаха, за да не предупредят китайците за предстоящата изненада. Освен това не трябваше да се привлича и вниманието на екипажа на кораба, който можеше да се намеси в решителния момент в помощ на своите другари.

Китайците наближаваха. След тях, както обикновено, вървеше цяла тълпа любопитни зяпачи. Полицаите също бяха подушили мероприятието, но не искаха да си развалят отношенията със своите съграждани заради някакви азиатци и дефилираха далеч от мястото на бъдещото сражение.

— Идат, идат! — викаха малките гаменчета, предчувствайки безплатното представление Търнбъл, свалил смачканата си шапка, вървеше срещу жълтокожите моряци, но тъй като беше минало доста време, което той беше използвал, за да подкрепи с алкохол боеспособността си, приготвената реч изведнъж се изпари от главата му. Поради тачи причина той намери за най-добре да действа открито и заяви:

— Дявол да го вземе, джентълмени, аз не съм от ловките адвокати, на които езиците им са без кости, и затова повече обичам да действам, отколкото да говоря. По тази причина предлагам един хубав танц с някой от тези лошо напудрени господа. За повелителя на провизиите, джентълмени!

Тълпата поздрави с ура Търнбъл. Много й се хареса неочакваната промяна в програмата на спектакъла, който се подготвяше в нейна чест, защото се предвиждаше надбягване — обичайното развлечение на цялата англосаксонски раса.

Търнбъл приближи началника на китайските моряци, които бяха дошли до центъра на сцената за представлението, и като му препречи пътя, каза:

— Хм… Джентълмен! Извинете… но съм длъжен… хм!

— Какво искате от мен? — рязко го прекъсна на чист английски език китайският офицер.

— Хм… искам… Но защо толкова много говоря, дявол да го вземе!

— Махни се от пътя ми, пияницо! — предупреди морякът. — Нямам време да слушам хора като тебе.

Тълпата, объркана от неочаквания отпор на китаеца, мълчеше смаяна. Това не бяха познатите им страхливи и покорни жълти хора, които живееха в покрайнините на града и приличаха на средновековни евреи, които се бояха да напускат границите на квартала, определен им за живеене.

Навалицата със затаен дъх зачака развръзката на драмата, която доби съвсем неочакван обрат.

Самият Търнбъл беше толкова озадачен от тази промяна в сценария, че остана със зяпнала уста, без да може да предприеме нещо. Том използва тишината и му извика:

— Е, сега е моят ред! Няма да им позволя да ме отритнат!

И като разбеснял се бик в испанска корида той се хвърли със запретнати ръкави срещу китаеца, перчейки се с могъщата си мускулатура.

— Ще поемеш ли ръкавицата, маимунска муцуно! — изкрещя Том. — Давай торбите, иначе няма прошка!

И протегна напред свитите си юмруци.

От моряшкия строй се чу глас на френски:

— Хей, Порник, виждаш ли какво става! Да му сложа ли един топъл компрес на лицето?

— Мълчи! — спокойно отговори другият. — Преди всичко не можеш да говориш по този начин с твоя началник и после ти не знаеш как да се държиш с щатски хора! Слушай по-старите, юнако, учи се от тях и ще пораснеш в службата.

— Извинете ме, капитане, но работата тук е да се превърне тази оризова пита в печена ябълка.

— Ехей, стига с вашата китайщина — прекъсна Том това малко обяснение. — Броя до три и започвам! Едно, две.

— Добре де, явно на тебе не ти е жал за твоята нищожна физиономия, но аз за две секунди и само с три удара ще й придам такъв вид, че може да останеш доволен. Хайде, защищавай се!

Морякът направи крачка напред и с десния си юмрук светкавично като пружина стовари такъв удар между очите на нахалника, че той излетя от моста. После огледа спокойно тълпата, сякаш нищо не се беше случило, и каза:

— С този свършихме! Някой друг иска ли та опита?

Бурните аплодисменти бяха отговор на въпроса му. Решителността и силата на моряка за миг привлякоха симпатиите на зрителите наоколо.

— Никой ли не иска? Е, значи всички сте доволни! Отлично! Моите почитания!

И като се обърна към своите хора, каза:

— Да вървим, момчета! Напред, ходом марш! Моряците тръгнаха ходом след своя командир в предишния си строй. Отстрани ги поздравяваха и ги изпратиха до самия кораб.

Читателят навярно е познал моряка, който искаше да постави компрес на Том и беше смъмрен от началника си. Да, това бе Данео Мериус, врагът на полицаите. Неговият началник беше не друг, а бележитият Порник от Доарне, противникът на всички флотски капитани, с когото съдбата се беше пошегувала, давайки му точно такава длъжност в „Йен“.

Докато се разиграваше тази сцена на улицата, в командирската каюта на кораба драмата беше от съвсем друго естество. Но за да стане ясен целият ход на събитията, налага се да се върнем назад във времето.

Неизвестният кораб, който в онази бурна нощ беше доближил така сполучливо бреговете на Нова Каледония, за да приеме на борда си деветимата бегълци от затвора на остров Ну, беше именно „Йен“. Построен в Америка по поръчка на „поклонниците на сенките“, той имаше за екипаж най-опитните американски моряци, ангажирани за три месеца срещу доста щедро заплащане. Капитанът, също американец, познаваше отлично всички острови на Тихия океан. Командир на „Йен“ беше Ли Юн, един от най-близките хора на Краля на смъртта, заедно със своя другар Ли Ван. По чин Ли Юн беше контраадмирал, а Ли Ван — капитан.

До построяването на арсенала във Фу Чеу от французите и създаването на сегашния флот китайските императори се задоволяваха с услугите на пиратите. За тях последните получаваха огромни доходи, а техният предводител бе обявен от императрицата Нан Ли за „крал на реките и моретата“. С организирането на морския флот той стана излишен. Все пак Куан продължаваше да раздава чинове и да повишава своите помощници, които според установения обичай в китайската империя още продължаваха да се записват в нейната Жълта книга. По такъв начин сподвижниците на Куан получиха своите чинове, но Ли Юн и Ли Ван бяха допуснати на служба в „Йен“ едва след като основно се бяха запознали със сложното устройство на кораба. Тогава те приеха командването на „Йен“ и с нает екипаж от американци отидоха да освободят Куан от затвора.

Достигнал бреговете на Нова Каледония, в продължение на пет дена корабът обикаляше край острова, едва показвайки се на хоризонта, но когато настъпваше нощта, се приближаваше и пускаше няколко ракети, които биха могли да се вземат за падащи звезди. Всяка нощ броят на ракетите се удвояваше, за да не би тези, за които бяха предназначени сигналите, да ги помислят за нещо случайно. Месец преди бягството Куан беше предупреден с шифровано писмо, което получи чрез банкера, изпратил му пари от „обществото на поклонниците на сенките“. В това писмо между другото се говореше и за сигналите, които ще се подават от кораба, пристигащ, за да ги освободи. Когато затворниците видеха сигнала, трябваше да отговорят с нещо подобно, без, разбира се, да бъдат забелязани от стражата. Това щеше да означава, че бягството ще се извърши през третата нощ от този момент нататък. Тогава „Йен“ щеше да се приближи към източния нос на остров Ну и да изпрати лодка за бегълците.

Всичко стана така, както бе предвидено, но появилата се буря в нощта на бягството заплашваше да осуети плана Трябваше да се действа бързо и смело, още повече че „Йен“ всяка минута можеше да бъде тласнат върху рифовете край брега. По заповед на Ли Юн беше спусната една лодка с шестнадесет здрави гребци. Двадесет пъти тя се опитва да приближи острова Ну, но вълните я отблъскваха навътре в морето. Най-сетне усилията на гребците надвиха яростта на водната стихия. Лодката стигна източната част на острова, навлезе в малкото заливче, защитено чрез скалите от бурния порив на вятъра и прожекторите на „Зорки“.