Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kapitän Kaiman, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

1896 (Band 19)

Издателство „Отечество“ 1994 г., Том 14

История

  1. — Корекция

Първа глава
Мис Адмирал

От каретата, която спря пред къщата на бижутера Тиме, леко скочи висок мъж. Силната светлина от витрината падна върху мъжествено красивите и остри черти на лицето му. Леко извитият нос и грижливо поддържаната черна, остра брадичка събуждаха предположението, че той е французин или италианец. Докато прекрачваше прага на магазина, той подвикна на слугата си:

— Марк, ще се върнеш с каретата в хотела и ще изчакаш завръщането ми!

— Разбира се, господин граф! — отвърна Марк Летрие, след което се обърна към кочияша със самодоволна усмивка: -Толкоз по-добре за мен! Поне веднъж ще мога да заема мястото на милостивия господар.

Той се шмугна във вътрешността на каретата и тъкмо се накани да се разположи удобно на задната седалка, когато забеляза за свое учудване, че някой го беше изпреварил вече откъм другата страна.

— Как се осмелявате? — скара се той на нахалника. — Веднага се омитайте от каретата, иначе ще ви помогна!

-Ах!

Само този звук беше отговорът; той прозвуча особено остро и съскащо, като че ли някоя дива котка приготвяше гъвкавите си крайници за скок. Изглежда, че Марк познаваше този заплашителен тон, защото се отдръпна смаян от вратичката на каретата.

— Боже милостиви! Нима наистина сте вие?… Обзе го странна потиснатост и млъкна.

— Хайде на борда! Вдигай платната, Марк Летрие! — просъска гласът кратко и заповеднически.

В следващия миг Марк седеше на капрата до кочияша. Каретата потегли. Вътре непознатият се беше облегнал назад върху възглавниците и мълчеше, докато достигнаха хотела, в който беше отседнал виконт Франсоа дьо Бретини. Непознатият скочи на земята, без да изчака спирането на каретата, подхвърли грубо на слугата на графа едно „ела горе!“ и влезе във фоайето на хотела, където веднага бе посрещнат от един прислужник.

— Готов ли е апартаментът, който ангажирах?

— Разбира се, милостиви господарю! Моля за разрешение да ви заведа.

Като стигнаха горе, непознатият си поръча обилна вечеря и прибави, че ще го обслужва Марк.

Марк беше установил със смайване, че стаите на нахалника се намираха точно до помещенията, заети от неговия господар. Беше застанал наблизо и чакаше свит, когато едно махване с ръка го накара да се приближи. Докато прислужникът се отдалечаваше, загадъчният гост хвърли мантията си и се изправи пред Марк Летрие със скръстени на гърдите ръце.

-Е?

Марк го погледна страхливо в очите, където горяха властни пламъчета. Двамата, застанали един срещу друг, образуваха странна двойка. Бяха средни на ръст. Непознатият беше строен, гъвкав, с живи движения, а напълно безбрадото му лице, макар и нежно, издаваше добро здраве. Марк пък беше по-широкоплещест, с по-бавни, като че замислени движения, със загоряло от слънцето лице, късо подстригани гъсти бакенбарди и гладко избръсната брадичка. Погледът му обаче беше неспокоен и блуждаещ.

— Харесва ли ти на сушата?

Марк Летрие сви рамене. Не знаеше какво се крие зад този въпрос.

— Но нали можеше да приказваш преди, когато искаше да играеш ролята на милостивия господар!

— Мадмоазел Клерон, аз съм…

Едно заповедническо движение на ръката на непознатия го накара да замлъкне.

— Мадмоазел Клерон е в открито море или кой знае къде. Аз съм шевалие Дьо Сакар, запомни това! Как се чувства твоят господар,виконтът?

— Благодаря, милостивият господар е добре.

— Така си и мислех. Господин капитанът се е залостил чудесно на котва, докато екипажът му се измъчва с тежка работа в открито море, та му пращят кокалите. Някой път ще го вържа за въжетата така, че да се поостърже в мидите, облепили кила. А сега искам да ям!

Летрие се измъкна безмълвно през вратата и започна да обслужва шевалие Дьо Сакар с най-голямо усърдие и любезност.

Междувременно виконтът се завърна, но не завари Марк в апартамента си и задърпа звънеца. Едва след неколкократно позвъняване слугата се появи. В ръцете си носеше препълнена табла за сервиране, а видът му беше делови и угрижен.

— Марк, напоследък ме занемаряваш най-безотговорно! Ако това продължава, ще се наложи пътищата ни да се разделят!

Летрие остави товара си и избърса потта от челото и страните си.

— Господин виконт, нямам нищо против, ама абсолютно нищо против, ако ме уволните. Защото, каквото е положението на нещата понастоящем тук, трябва да очакваме дяволски насрещен вятър. Не можах да дойда, защото трябваше да издувам платна нагоре и надолу по стълбите, също като някоя шхуна, натоварена с абанос, подгонена от английските морски плъхове!

— Не е било нужно, Марк. Нали знаеш, че обикновено, когато е много късно, хапвам нещо съвсем малко. Събуй ми ботушите и ми подай халата!

— Моля за извинение милостивия господар, но сега нямам време.

— Нямаш време ли? — учуди се Бретини. — Човече, да не си мръднал?

— Що се касае до разсъдъка ми, господин виконт, мога да кажа, че целият се намира на кораба ми в прекрасно състояние, въпреки че никак не би ме учудило, ако бях изгубил една част от него зад борда. Вечерята ви, милостиви господарю, не ме измори. Но трябва да обслужа и още един!

— И още един ли? Ти да го обслужиш? Наистина започвам да се страхувам за душевното ти състояние.

— Душевното ми състояние е добро, милостиви господарю. Не се боя за него, а за вас! Защото другият, по-скоро другата… Той беше прекъснат; чу се звънец.

— Ето ви на, господин виконт! Тя звъни, трябва да тръгвам! Той грабна подноса и се накани бързо да напусне стаята. Но Бретини го задържа.

— Ама какво значи това? Да не би…

— Точно така… ах, да, та аз още изобщо не съм ви казал, че тя е тук! Тя…

Отново беше прекъснат.

— Марк! — разнесе се ясен и остър глас от близката врата, отворена към коридора.

Щом чу този глас, Бретини отстъпи няколко крачки назад.

— Всички дяволи! — извика той, като пребледня. — Това е… или сетивата ме лъжат… това не може да бъде друг освен Клерон!

— Наистина това е мис Адмирал, милос… Той не можа да довърши изречението си. Силен удар го отхвърли настрана.

— Така, това беше за „мис Адмирал“, щом като не можеш да запомниш, че съм шевалие Дьо Сакар! — разнесе се гневен глас. — Запилявай се да си гледаш работата! Или трябва да чакам яденето, докато ти пожелаеш, а?

Слугата остави парчетата от строшените съдове на земята и изчезна през вратата. Непознатият застана пред виконта с двусмислена усмивка на лицето.

— Ще разрешите ли на шевалие Дьо Сакар да покани на вечеря господин Дьо Бретини?

— Клерон! Нима е истина, че те виждам тук? Тъкмо се канех да… мислех да… мислех, че си в… аз… аз…

— Достатъчно засега, господин виконт! Виждам, че радостта от така добре удалата ми се изненада ви е отнела възможността да говорите. Елате в стаята ми, където ще имате всички условия да си възвърнете загубеното самообладание!

С властен жест на ръката той посочи към вратата. Бретини се подчини на тази покана и пристъпи в съседната стая, където Марк полагаше енергични усилия да компенсира пропуснатото. Непознатият огледа трапезата с бърз поглед.

— Марк, сега можеш да си отидеш! Ще позвъня, ако имам нужда от тебе.

Летрие се отдалечи и двамата седнаха един срещу друг.

— Яжте, виконте! — обади се шевалие Дьо Сакар. — Вашите нерви се нуждаят от подкрепяне.

Не беше възможно да се устои на искрящия поглед на черните му очи. Бретини посегна към приборите си, без да възрази нито дума. Настъпи продължителна пауза, през време на която се долавяше само потракването на чиниите и шумът от вилиците и ножовете. Изглеждаше, че виконтът бе напълно лишен от способността да говори; не повдигаше очи от чинията и избягваше да срещне погледа на седналия срещу него човек. Най-сетне шевалие Дьо Сакар захвърли кърпата си за хранене на масата и се облегна удобно в широките възглавници на креслото си. Бретини последва примера му и се осмели да зададе въпроса:

— Клерон, какво означава идването ти тук?

— Нито повече, нито по-малко от твоето идване.

— Ти си боцман на „L’Horrible“. Мястото ти е на кораба!

— Ти си капитан на „L’Horrible“ и мястото ти е на палубата му!

— Предадох ти командването му, защото, както ти е известно, имам работа в Хамбург.

— Поех командването, защото не можех да повярвам, че пътуването ти ще се проточи и превърне в увеселително пътешествие. За това ти липсва моето разрешение.

— Казвам ти, че не беше увеселително пътешествие; напротив, дяволски трудна работа беше да измъкна парите от застрахователното дружество за… спасяването… на останките от брига. Въпреки всичко считам този номер за най-добрия през целия ми живот. Първо изклахме всички тези проклети моряци от търговския флот, а после завлякохме пленения и ограбен кораб към Баия и казахме, че сме намерили тези останки безстопанствени в морето, а накрая ощетените корабопритежатели от Хамбург ми броиха и пари на всичко отгоре… за нашите… усилия!

— Жалко само, че пилееш тези хубави пари на сушата в съмнителни компании; парите за работата на всички наши хора, които прибра в джоба си. Но, скъпи мой, ти си останал вече на сухо, знам това съвсем сигурно. Твоята наистина добре подстригана и грижливо поддържана брада, изглежда, ти е помогнала с успех при твоите скъпоструващи приключения. Впрочем, беше доста дръзко да промениш външността си толкова малко; колко лесно може някой да познае в твое лице капитан Кайман, докато се скиташ така из страната!

— Стига подигравки! Разбира се, че не предприех това опасно пътуване из Стария свят, за да вдигна веднага платна от Хамбург в обратна посока. Освен това знам, че „L’Horrible“ се намира в сигурни ръце.

— Е, сега се намирам тук, за да ти докажа, че нашият хубав кораб не се е намирал при мене в „сигурни ръце“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бретини, като вдигна бързо глава.

— Писа ми от Хамбург да изпращам чековете на сегашния ти адрес, нали?

— Разбира се!

— Получи един, нали? Виконтът кимна.

— Следващият не пристигна, така ли?

— Така е! Това ме постави в големи затруднения.

— Съвсем понятно при този разгулен живот, който водиш тук!

— Как успя да…

Шевалие Дьо Сакар се изсмя пренебрежително.

— Направил ли си някога нещо, за което да не съм научила? Но сега ще трябва вече много да се ограничиш, ако не искаш да умреш от глад!

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казвам. Това е доказателството за твърдението ми, че „L’Horrible“ се е намирал в лоши ръце.

— Говориш с недомлъвки! — каза Бретини, като повиши тон и пребледня. — Жено! Какво се е случило?

— Плениха кораба ни.

Тези думи бяха изговорени така спокойно, толкова равнодушно, обаче предизвикаха у виконта страшна реакция. Той скочи от мястото си като изхвърлен от пружина; кръвта се отдръпна още повече от страните му, очите му застрашаваха да изскочат от орбитите си и той успя да повтори само на срички с угаснал глас: пленили… са… ко-ра-ба ни?!

— Плениха го, да! Всичко загубихме, всичко! Не ни остана нито гвоздей, нито дъсчица от нашия великолепен „L’Horrible“. A и никой от екипажа не оцеля, за да ти съобщи това, освен аз! Сега вече знаеш защо другите пари не пристигнаха.

Бретини се отпусна безсилно на стола си и остана така няколко минути неподвижен. После посегна с трепереща ръка към чашата си, изля съдържанието й в гърлото си наведнъж, напълни я отново и пак я изпразни на един дъх.

— Това, което казваш, е невъзможно, не може да бъде възможно!

— А да не мислиш, че иначе бих била тук? Да не мислиш, че бих напуснала нашите хора само за да преча на твоите чаровни приключения? Ха!

Бретини, изглежда, не забеляза презрителната гримаса, с която бяха придружени последните думи; той само подкани, едва сдържайки се:

— Разказвай! Трябва да знам всичко, всичко! И то веднага!

— С удоволствие, любими мой! Безграничната ми любов към тебе ми пречи да отлагам, макар и с една минута съобщаването на тази толкова ощастливяваща новина. И тъй, слушай: изпълнена от нежна загриженост към тебе, изпратих още от Рио един чек, както се бяхме уговорили. Корабът беше наново насмолен и всички пробиви запушени, общото помещение за робите беше също готово и аз излязох в открито море, за да се насоча към Асенсион. Там се срещнахме с „Коломбо“ и взехме неколкостотин глави черен абанос на борда, които той беше събрал насилствено от Златното крайбрежие. Ако успеехме да се измъкнем от англичаните, щях непременно да направя чудесен гешефт на Антилите.

— Пак ли получи товара на кредит?

— Не. Испанецът се вайкаше, че времената били лоши, и каза, че английските плъхове били много бдителни; сделките трябвало да се заплащат с пари на ръка. Ако не исках да изпусна тази стока, трябваше да изпразня касата си и от последния долар. Така и направих, защото негрите бяха яки без изключение, бяха млади, пък и в добро разположение на духа.

— Какъв курс избра?

— Насочих кораба към Куба и достигнах щастливо географската ширина на Баия. Там бяхме забелязани от английски военен кораб, към който скоро се присъедини и една фрегата. Тя се оказа превъзходен платноход, така че не можехме и да мислим да се измъкнем без бой. Наредих да оковат черните негодници във вериги и да приготвят „I’Horrible“ за бой. По-добре е да научиш подробностите по-късно, сега искам да бъда кратка. Двата английски кораба застанаха от двете страни и така ни подредиха, че не бяхме в състояние да предотвратим абордажа! Нашите момчета се бранеха като дяволи, но нищо не им помогна. Едни бяха изпосечени, други пленени и след кратък разпит увиснаха на рейте. „L’Horrible“ беше изгубен.

— Изгубен! — изскърца със зъби Бретини. — Моят добър, моят великолепен „L’Horrible“ изгубен, взет на абордаж и пленен от английските плъхове, които досега трепереха само като чуеха името ми! Капитан Кайман, ха! Ако бях там, щях да ги разпръсна като пилци, както винаги е ставало!

Той мереше с широки крачки стаята нагоре-надолу и се бореше с възбудата си, която бе накарала кръвта му да закипи. И шевалие Дьо Сакар бе скочил на крака, беше сграбчил един нож за дръжката и безогледно кълцаше с острието му скъпата покривка на масата. Споменът за претърпяното поражение беше разкривил лицето му и го беше превърнал в грозна маска. Под бялата кожа на челото се бяха издули дебели сини вени.

— Ако смяташ, че на борда на „L’Horrible“ е имало един-единствен страхливец, ще ти забия тази студена стомана между ребрата! — процеди гневно той, докато очите му хвърляха мълнии. — Ти имаш силна ръка и разбираш от управлението на един добър кораб. Но да не си мислиш, че аз не съм способна на това? Просто беше невъзможно да запазим кораба и баста! Само още една-единствена дума от тебе и някой от тримата останали от „L’Horrible“ — ти, аз и Марк — ще отиде в ада!

— Ха, Клерон, още никой не е доказал, че в твое лице съм си намерил майстора! Впрочем, досега не съм те упрекнал с нито една дума. Значи на всички мои храбри момчета им било писано да умрат, така ли?

— На всички!

— Ами ти? Как успя да се отървеш… от… проклета дума!… Как се отърва от въжето?

— Не беше толкоз трудно! Като разбрах, че гибелта ни е неизбежна, слязох бързо долу, навлякох женски дрехи, заключих се и изхвърлих ключа през люка. Когато ме намериха, заявих, че съм пленничка, и разказах една такава история, която събуди състраданието на англичаните, и те се отнесоха към мене с най-големи грижи и внимание. При първия удобен случай ме свалиха на сушата. Понеже знаех къде се намираш, първата ми работа беше да те потърся, за да ти съобщя за случилото се. Корабът ни отиде по дяволите, а ние… ние сме просяци!

Тя замлъкна. И виконтът не продумваше. Той продължи да се разхожда из стаята, като очевидно се стремеше да си възвърне изгубеното самообладание.

— Просяци ли? — прогърмя гласът му най-сетне. — Не сме просяци. „L’Horrible“ отиде по дяволите, да, но само за кратко време. Пак ще си го възвърна!

— Не съм и очаквала друго от тебе! — обади се Дьо Сакар. -Ние двамата имаме достатъчно храброст, за да стъпим отново на палубата на един добър кораб. Помисли ли вече по какъв начин?

— Не! — гласеше сдържаният отговор. — Но не се съмнявам, че скоро ще го знам.

— И аз имам същата увереност. Само с тази разлика, че вече начинът ми е известен.

— Ах, а ще мога ли да го чуя?

— Той е същият, за който мислиш и ти.

— Лъжеш се, аз наистина нямам още определена идея. Може би най-простото би било, ако отидем на „L’Horrible“ и си потърсим работа като матроси. Сега сигурно го използват за нещо в държавния флот — такава хубава плячка. После ще склоним екипажа за нашия занаят.

— Хмм!

— Как ти се струва?

— Достатъчно си умен, за да разбереш, че изпълнението на това предложение е твърде сложно и несигурно. Човек може да действа по този начин само тогава, когато не му е останал никакъв друг избор.

— Значи знаеш някакъв друг начин, по-добър?

— Да. Вече казах, че е същият, за който мислиш и ти.

— А аз ти повтарям, че се лъжеш. Толкова съм изненадан и съкрушен от твоето известие, че засега ми е просто невъзможно да разсъждавам спокойно.

— Господин виконте! — прозвуча гласът й остро и пронизващо.

— Господин шевалие! — гласеше отговорът с тон, който се мъчеше да направи впечатление. Сакар се разсмя.

— Наистина ли си на мнение, че можеш да скриеш мислите си от мене?

— Наистина ли си на мнение, че си всезнаеща?

— Понякога, да. Поне когато става въпрос за тебе.

— Така ли? Е, ако наистина си толкова умна, тогава разкрий ми мислите, за които, колкото и да е чудно, и аз самият нищо не знам!

— Добре! — Сакар се усмихна надменно. — Както знаеш, мнението ми за тебе не е особено високо; въпреки това те считам за достатъчно умен, за да знаеш, че… — тя се доближи до виконта и прошепна: — … че скъпите бижута за херцогиня Фон Орщед, които се намират у местния бижутер Тиме, твоя познат, ще ни предложат средствата, за да достигнем целта си по-бързо и по-лесно.

— Жено! — извика Бретини, като се дръпна назад. — Ти си сатана!

— Благодаря ти за това ласкателство и съм доволна от него, защото в някои определени случаи дяволът е личност, която заслужава най-голямо внимание. Впрочем, твоят ужас е най-сигурното доказателство, че съм отгатнала истината. Силен човек ли е този Тиме?

— Не е дорасъл да се мери с хора като нас.

— Можеше да се предположи! Бижутерът трябва да предаде скъпоценностите в понеделник, значи утре към девет часа вечерта. Малко по-късно ще излезе от къщата на херцогиня Орщед с такава сума пари, която ще е достатъчна да ни измъкне от затруднението и да ни даде възможност пак да вземем нашия „L’Horrible“. A сега си върви. Обмисли подробно работата още веднъж! Ще те чакам след един час, тогава ще вземем окончателно решение.

Бретини покорно се отдалечи. Като се намери в стаята си, той се хвърли на канапето с дълбока въздишка. Но нещо не го свърташе на едно място. Скочи от възглавниците и започна да мери помещението с големи припрени крачки.

„Кой можеше да си помисли подобно нещо преди един час! «L’Horrible» отишъл по дяволите, а мис Адмирал била тук! Господин виконтът си изпя вече песента. Бедни, любезни Тиме, ако само подозираше, че благородният господин Дьо Бретини, когото ти въведе в своя дом и във висшето общество, е капитан Кайман! Откъде ли Клерон е могла да научи толкова подробности? Във всеки случай се е намирала по-дълго време тук и е следила всяка моя крачка. А може би просто е отгатнала по-голямата част от нещата. Познава ме добре, а е и толкова прозорлива, че човек наистина трябва много да внимава.“

След като походи така из стаята още известно време, изгубеното му спокойствие се възвърна лека-полека. И след като определеният час беше изтекъл, той прекрачи прага на съседната стая с много по-различни чувства от онези, с които я беше напуснал. Но гледката, която се разкри пред очите му, го прикова неволно на вратата. Шевалие Дьо Сауар беше изчезнал и вместо него на дивана се беше излегнала очарователно красива дама.

— Клерон! — извика той.

— Ела насам и седни до мене! — помоли го тя и протегна към него малката си изящна ръка. Гласът й звучеше сега съвсем иначе. Бретини се забърза към нея и седна. Изглежда, начинът, по който бяха водили предишния си разговор, беше напълно забравен.

Два дни по-късно градът беше потресен от вестта, че бижутерът Тиме бе намерен убит. Била му взета не само огромната сума от продажбата на скъпоценностите на херцогиня Фон Орщед, но били ограбени и всички скъпоценни предмети, които имал у себе си. Едва след известно време подозрението падна върху виконт Дьо Бретини. От нощта на убийството той беше изчезнал заедно със слугата си и някой си шевалие Дьо Сакар. Следите им водеха към Хамбург. Там тримата заподозрени взели първия параход, който им попаднал, и отплавали за Америка. Когато преследвачите им пристигнали на пристанището, те се намирали вече в океана. По онова време обаче Европа и Америка още не бяха свързани с телеграфен кабел…