Луи Жаколио
Загубени в океана (34)

Глава VIII

Ланжле привърши приготовленията си за бала в „Тихия кът“. Той беше готов за тайната среща с Лао Цзин, когато чу гласове на палубата.

— Готова ли е лодката? — питаше някой.

— Току-що дойде от брега.

— Добре. Дай стълбата!

Ланжле позна гласа на един от офицерите, който явно също бързаше за бала. Качи се горе и се обърна към него:

— Извинете, капитане, че Ви безпокоя с моята молба. Налага ми се да отида на брега колкото се може по-скоро. Ще бъдете ли така добър да ме вземете с Вас? Мога да Ви предложа на брега място в моя екипаж, който ще ме чака, за да отидем на приема у банкера. Мисля, че и Вие отивате там.

— С голямо удоволствие! — вежливо се отзова офицерът. — Заповядайте, минете пръв!

— Не, моля ви, ако разрешите аз ще Ви последвам.

— Не, капитане, аз съм след Вас!

— Моля, не настоявайте! Вие сте наш гост. Това е мой дълг като домакин. — Офицерът вежливо посочи стълбата, която се спускаше към лодката.

Ланжле трябваше да отстъпи. Беше в добро настроение, че успя да се изплъзне от очите на „маркиз дьо Сен Фюрси“, който настойчиво щеше да иска да узнае къде и защо бързат офицерите. Услугата на младия капитан му спести неудобството да моли за лодка стария морски вълк. В същото време Мае дьо ла Шение играеше вист със своите партньори: заместника си Лука Панарван, който примирено понасяше тиранията на холандското сирене, измъчващо „офицерския“ му стомах. Там беше и достопочтеният „маркиз дьо Сен Фюрси“. Беше доста смешно как с благородническата титла се величае едно ченге, макар и с най-висок полицейски чин…

Щом лодката приближи до брега, двамата пасажери видяха екипажа на Лао Цзин. След като се качиха, Ланжле заповяда на кочияша да кара към пощата. Беше шест часа вечерта и той бързаше да узнае дали не е пристигнало писмо на негово име. Не се излъга. Чиновникът от отдел „До поискване“ му връчи две писма с думите:

— Пристигнаха от Батавия с градската поща, милостиви господине.

„Така, значи те вече са тук — помисли си парижанинът. — Но къде могат да бъдат? Навярно ще разбера от писмата. Предчувствам, че се приближава съдбоносният момент.“

След като помоли спътника си за извинение, Ланжле отвори и двете писма. Първото съдържаше няколко реда, написани от Бартес: „Ние сме в Батавия. Ще се видим тази вечер на приема у банкера Лао Цзин. Бъди внимателен и с нищо не показвай, че ни познаваш.“

Второто писмо беше от Порник и не съдържаше нищо особено освен приятелски поздрави.

Когато Ланжле и неговият спътник се озоваха пред разкошния вход на „Тихия кът“, слугата яваец случи подходящ момент и прошепна на парижанина:

— Благоволете да ме последвате! Чакат Ви.

Той поведе Ланжле през градината към един уединен павилион, контрастиращ с ярко осветеното от разноцветни празнични фенери здание. Павилионът беше потънал в тайнствен мрак и морякът неволно потръпна. Банкерът го посрещна с протегната ръка и приветлива усмивка, като се надигна от канапето, на което си почиваше до този момент.

По същото време в една от най-скромните гостилници на Батавия седяха петима души, облечени в европейски дрехи и водеха важен разговор. Това бяха Бартес, тримата му съветници и приятелят му Гастон дьо ла Жонкер.

— Както желаете, господа — каза Гастон, — но вие постъпихте необмислено и даже неблагоразумно. За нищо на света не биваше да освобождавате парижкия агент. И преди бях против вашето решение за съдбата му, но вие не ме послушахте и не взехте под внимание моите доводи.

— Какво според теб трябваше да направим? — възрази Бартес. — Къде да го изпратим?

— Трябваше да свършим с него и толкова — каза студено дьо ла Жонкер.

— Да го убием? Но това би било много жестоко!

— À la guerre comme à la guerre! Нима той не ви готвеше същото, като искаше да ви предаде на френските власти в Сан Франциско? Ако той беше на твоето място, а ти на неговото, би ли те пощадил? Илюзия, мили мой, излишно милосърдие, което може да се окаже фатално. Ако надуши, че си тук, веднага би хвърлил срещу теб всички холандски полицаи и сега щяхте да нощувате в арестантските каюти на „Бдителни“, а сутринта щяхте да се отправите обратно към бреговете на каторжническия остров.

— Недей да ни плашиш! — засмя се Бартес.

— Зная, че не си страхливец. Но работата не е там. Ти трябва да разбереш, че си в опасност. Най-сетне, щом сте толкова милостиви, вместо да го пускате да избяга, бихте могли да го държите в плен, като го настаните в отделна каюта, без да го пускате на брега. Можеше и напълно да го обезвредите и то без това да ви коства особени усилия. А вие какво направихте? Устроихте един фарс, като го пуснахте на свобода и му изпратихте Ланжле за другар и надзирател… Излишни притеснения за вас и унижения за офицера. Каква глупава комедия, за която може скъпо да платите! Не, господа, не мога да се съглася с вас.

— Може би си прав — заключи Бартес. — Но стореното не може да се промени. Сега да вървим при Лао Цзин!