Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perdus sur l'océan, ???? (Обществено достояние)
- Превод от френски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2008)
Издание:
Луи Жаколио. Загубени в океана
в три части: Старият пират, Морски тигри, Наследникът на Куан
Френска. Първо издание.
Литературен редактор: Таня Спахиева, Инна Стефанова, Борис Григоров.
Художник на корицата: Веселин Праматаров.
Художествен редактор: Господин Пейчински.
Компютърен дизайн: Евгений Евгениев.
Коректор: Иличка Пелова.
Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11
Цена 10 лв.
ДФ „АБАГАР“ — печатница Плевен.
Евразия-Абагар, София, Плевен, 1992
История
- — Добавяне
Глава XXI
Вятърът стремително се носеше между двете отвесни скали. Чуваха се странни звуци, в които нямаше нищо весело. Моряците напрегнато слушаха и подхващаха стара моряшка песен. Времето постепенно се изменяше. Ясната вечер преминаваше в зловещо тъмна нощ. На кораба стихнаха всякакви песни и разговори. От вечерния мрак, покрил цялата околност с призрачна пелена, тъмните скали, притискащи прохода, се издигаха още по-високи и непристъпни.
Вече цял час корабът се движеше бавно и по искане на лоцмана пронизваше мрака със светлината на прожектора си.
Ли Ван и маркиз дьо Сен Фюрси приготвяха своя багаж в каютите, готови да слязат на брега.
В очите на китаеца блестеше енергия и решителност. Беше го обхванало чувство на доволство. Дочака часа, когато ще вземе властта на върховен повелител, по-могъщ от Сина на Небето. Дворецът на остров Йен, пазен от „страшилищата на Зондския пролив“, дворецът „Тихия кът“ в Батавия, служещ за резиденция на Куан, когато посещава остров Ява, дворецът в Пекин, недалеч от „третия кръг“ на императорския дворец и свързан чрез таен проход с него — всичко това ще му принадлежи заедно с милиони хора, готови сляпо да се подчиняват на волята му и да изпълняват всеки негов каприз. Освен това ще разполага и с неизчерпаемата каса на Куан, която Лао Цзин завеждаше. Остава да изчака още няколко часа и ще се разнесат около него приветствените викове. Хиляди накичени джонки ще излязат да го посрещнат, понеже банкерът Лао Цзин обеща навреме да извести на остров Йен за пристигането на новия Куан! Напред и все напред!
— Е, господин маркиз — бързаше Ли Ван, — готов ли сте? Не се бавете! Скоро ще стигнем и Вие ще видите какъв празник ни очаква двамата, как китайците са свикнали да посрещат и приемат своите властелини.
„Господин маркизът“ беше готов, но нямаше настроение и не можеше да почувства величието на очакваното тържество. Беше го овладяла някаква апатия и той напразно се мъчеше да я скрие, като се преструваше на доволен. Ако знаеше горкият за къде бързат?
Изведнъж от палубата се чу резкият характерен глас на Саранга, който наруши общото безмълвие:
— Господин капитан, заповядайте да спрат! Корабът стигна до местоназначението си!
— Стоп машина! — изкомандва Порник.
Саранга заяви, че му трябват две лодки, за да откара пасажерите на острова и веднага ги спуснаха на вода. Но заедно с тях по заповед на Порник спуснаха и трета, която малаецът не можа да забележи от корпуса на кораба.
Ли Ван, придружен от Гроляр, седна в едната лодка, а в другата се настани Саранга. Слизайки, Гроляр потърси с очи своя спътник Ланжле, но Ли Ван и Саранга му заявиха, че никой друг освен тях тримата не може да отиде на острова, пазен от „тигрите на Зондския пролив“. Горкият маркиз трябваше да се подчини на това искане, макар и със свито сърце. Малко го ободриха думите на Ланжле, който му прошепна от борда на яхтата:
— Не се страхувай от нищо, ние ще ви следваме с китоловката и при най-малката опасност, ще се притечем на помощ.
Саранга улови веслата и като каза на своите придружители в другата лодка да го следват, загреба към острова.
Ли Ван и Гроляр също заработиха с веслата. За тях това не представляваше особена трудност, защото бяха достатъчно опитни.
След малко, незабелязано от тях, от кораба се отдели и третата лодка.
— Хей! — викна китаецът. — Още малко!
— Бог да ни помага! — отговори полицаят. — Безпокои ме някакво лошо предчувствие.
— Глупости! Ние сме пред нашата цел, на прага на успеха!
— Какво да се прави? Нали знаете, има случаи, когато си пред края на някакво начинание, но изведнъж се случва нещо и те поваля — също като мълния. Изведнъж блясва и осветява за миг скрити в мрака предмети, опасни за вървящия в нощта пътник.
Като всички източни хора Ли Ван беше суеверен и затова се поддаде на мрачното настроение на Гроляр. Скоро полицаят добави със спокоен тон:
— Миналата нощ спах лошо и затова в мислите ми цари пълен хаос. Сънувах, че Лао Цзин иска да ми погоди лош номер и че напразно Ви следвам в това пътуване. Сега неприятно впечатление ми направи отказът на Саранга да взема със себе си своя помощник и предан приятел Ланжле. Свикнал съм да разчитам на него още по време на пътуванията ни из Изтока.
— В тази постъпка на Саранга няма нищо подозрително — възрази Ли Ван. — Той прави това, което е прието в „Обществото на джонките“. Забранено е на чужденци да проникват на остров Йен.
— Но нали и аз съм чужденец? Защо на мен ми дават такава възможност?
— Вие сте друго нещо, г-н маркиз! Очевидец сте на смъртта на стария Куан. Носите тук вестта за това изключително важно събитие и доказвате по този начин справедливостта на моите претенции за този висок пост. Мислите ли, че иначе бих Ви взел със себе си? Всеки от нас има своята цел: аз — да стана глава на джонките, за което имам безспорни права; Вие — да получите камъка „Регент“ от Лао Цзин. Ние сме нужни един на друг, за да постигнем желаното. Трябва да дойдете с мен. Друг път за Вас няма. Но какво прави там Саранга? Спрял е и ни дава знак да сторим същото. Какво е това?
Двамата намалиха ход. Саранга се изравни с тях.
— Какво се е случило? — попита Ли Ван.
— Пристигнахме много по-рано, отколкото трябва. Ще трябва да изчакаме времето, когато океанът се оттегля от пещерите на Мара, иначе не можем да минем, защото са залети с вода.
— Наистина ли? Не си ли сбъркал пътя?
— Господине, аз мога да намеря пътя към пещерите на острова и със затворени очи — каза малаецът и мрачно се засмя.
— Повтарям Ви, ще чакаме нивото на водата да падне.
— Колко време?
— Един час… Може би, повече…
— Можехме да изчакаме това време на яхтата — забеляза недоволно китаецът.
— Може би, господине, но щяхме да закъснеем, защото Вие трябва да влезете в пещерата веднага след първия отлив на водата. Силата на отлива е такава, че рискувате да се разбиете на парчета в тези скали.
— Ние рискуваме. А ти няма ли да дойдеш с нас?
— Не, аз мога да дойда само до входа на пещерата.
— Защо?
— Защото такава е заповедта на господин Лао Цзин.
— Как ще продължим без водач нашия път?
— Не се безпокойте, ще ви обясня.
— Ще можем ли да се справим сами?
— Няма нищо по-лесно от това, да отидете на остров Йен. Трябва само стражата при входа да ви пусне там…
— А каква е тази стража?
— Ще я видите, господине! — отвърна уклончиво малаецът и неволно тръпки полазиха по тялото му като от спомен за нещо ужасно.