Луи Жаколио
Загубени в океана (75)

Глава XX

Докато разговаряше с майсторите ковачи, Ланжле узна, че техният остров е много голям и на далечина 15 дни път живеят други многочислени племена. С тях мокисите нямали връзки. Делели ти огромни планини, през които никой не се решавал да мине. Ланжле и Гроляр започнаха да мечтаят да прострат властта си над целия остров, когато войската им се подготви и въоръжи с пушки местно производство.

„Кой знае, може би ни е съдено да основем мощна държава, даже огромна империя!“ — мислеше Ланжле.

Отначало всичко му се струваше като забавна игра, но сега поглеждаше на нещата сериозно, дори започваше да съжалява, че не е приел той короната. Още повече че приятелят му, без да се отрича от него, се държеше твърде царствено, искаше да го нарича не другояче, а „сир“ или „Ваше Величество“.

— Ти разбираш, че това не го правя за себе си — казваше му бившият полицай. — Как искаш да се отнасят с уважение към мен моите поданици и министри, да спазват строг етикет, без който е немислим царският престиж, ако не им дадеш пример ти, който всъщност си нищо в държавата.

Ах, тази ужасна дума! Това, че е „нищо“, страхотно раздразни младия парижанин. Но какво можеше да отговори, когато сам се отказа от всякакви длъжности, сам внуши на Гроляр чутите възгледи, сам на шега потри с нос палеца на крака му и го въздигна като свой император и величество.

— Какво, подиграваш ли се с мен? — попита то Гроляр.

Ланжле му възрази:

— Нима ти не си император! Нима не е длъжен всеки да се отнася с подобаваща към сана ти почит? Какво ще помислят за теб поданиците ти, ако аз се отнеса към теб като към простосмъртен, към равен?

Ланжле каза това на приятеля си, за да му внуши свойственото за царете самоуважение, н го намираше за забавно. Но сега забавата се превърна за него в досадно задължение.

Дребнавостите на човешкото честолюбие обаче не нарушиха добрите отношения на двамата приятели.

„Ако успея да създам могъща империя — мислеше си Ланжле, — сам ще се потрудя за себе си. Гроляр е по-стар от мен и несъмнено аз ще стана негов заместник,“

Така Ланжле, който искаше да превърне приятеля си в смешен „император“, започна да завижда на височайшото му положение. С дворец, царска стража, неограничена власт над народа, цял щаб от министри той притежаваше и армия, вече твърде сериозна и дисциплинирана. Положението на Ланжле в двореца беше най-неопределено. Най-накрая той поиска да бъде назначен като главнокомандващ мокиската армия, за да бъде подчинен единствено на краля, а да стои по-горе от военния министър. Гроляр с охота се съгласи, но все пак го запита със загадъчна усмивка:

— Ти вече не си ли доволен от ролята на мой другар и таен съветник?

— Аз съм готов да се откажа от званието главнокомандващ, но тогава ти сам трябва да се грижиш за армията. Не обичам да бъда пето колело в една кола.

— Не се сърди, отлично знаеш, че можеш всичко, каквото искаш!

После отново се размечтаха как да разширят държавата, да въоръжат флота; за откриване на пристанища и отиване в Малака, даже в Европа, за оръдия, машини, работници и специалисти от всякакъв род, строители и механици. Плановете и мечтите им нямаха край. И може би щяха да успеят поне отчасти, ако коварният Албион не се изпречи на пътя им, ако не уби още в зародиш младата цивилизация рг не унищожи 400 чифта панталони, приготвени с грижите на Ланжле. Ако отново не върна мокиския народ към невежеството и канибализма.

Навярно читателят помни, че предшественикът на Гроляр спомена за някакъв червен човек, който по време на тържеството и дълго след това остана на постелята си болен. Този човек беше син на коварния Албион, наречен от мокисите „червеи човек“ заради цвета на косата и брадата си.

В нощта, когато нашите приятели се канеха да слязат на брега, червеният човек тайно се приближи към тях, като се надяваше да открие в сала свои съотечественици англичани, но беше посрещнат от Гроляр така, че едва не загина.

Върнал се полужив в хижата си, повече от шест седмици той се бори със смъртта. Човекът се наричаше Томас Пауъл. Той беше роден в Лондон, но попадна на острова след крушение с кораб, на който бил лекар. Скоро той спечели любовта на стария крал, който го назначи за свой старши лекар. Оттогава минаха 10 години и той не се оплакваше от живота, дори не направи опит да се върне в родината си. Червеният човек се ожени за родилна на краля, която му народи куп деца, които той боготвореше.

Томас прекрасно усвои езика на туземците и цялото си време използва за събиране на растения и минерали. Между другото, той намери на острова богати на желязо руди: сребърни, златни, платинени. Не казваше на никой за това, а от Гроляр и Ланжле криеше образците дори когато се сближи с тях.

Два месеца след пристигането на французите Томас оздравя и започна да излиза. Гро-Ляр I вече царуваше над мокисите, а Ланжле бе близо до мечтата си да създаде надеждна и дисциплинирана армия.

Нищо не издаваше недоволството му. Напротив, той отиде в двореца, почтително помоли за аудиенция при императора, допря носа си до постлания килим, когато пристъпваше към него.

Гро-Ляр I милостиво го повдигна и каза:

— Вие отново можете да започнете дворцовата си служба, докторе, промените не ви засягат и аз се надявам, че няма да ми откажете услугите си.

Томас, който сносно говореше френски, сърдечно благодари на новия владетел за вниманието и заяви, че ще бъде щастлив, ако може да бъде полезен на императора и неговото здраве.

Скоро тези връзки прераснаха в другарство, но не с добро коварният англичанин се отплати на французите.

Като го приеха за човек, на когото могат да се доверят, те го посветиха във всичките си планове. Англичанинът одобри желанието на Гроляр да въведе у мокисите представителна управа.

Ланжле не споделяше тези възгледи.

— Всички тези придобивки ще бъдат във вреда на висшата власт и на авторитета на вожда. Когато извършим реформите си и разширим територията на владенията си, тогава това ще бъде възможно и полезно. Иначе ще се появят злобни хора, който ще се стремят към едно — да премахнат царските прерогативи в своя полза, да задоволят единствено свои лични, честолюбиви замисли и да развият у хората долни инстинкти.

— Да, но аз ще дам още в началото такава конституция, в която строго ще бъдат посочени всичките ми прерогативи.

— Тогава защо да се създава конституция, когато и без нея никой нищо не ви оспорва? Всяка конституция винаги е насочена против абсолютната власт и в нейно име се създава опозиция. Впрочем, Ваше Величество, постъпвайте както ви е угодно — отвърна Ланжле, — но в деня, в който ще откриете парламента, аз ще се върна при тромбона си.

Приятелските съвети на Ланжле взеха връх у неуверения Гроляр. Те унищожиха плановете на англичанина, който мислеше да използва променливите нрави на мокисите, да създаде опасна опозиция в парламента, за да свали от власт Гроляр и неговия приятел. Англичанинът намрази Ланжле с цялата си душа от вечерта, когато му беше нанесен жестокият удар с лопатата. Той винеше младия парижанин, смятайки, че малодушният Гроляр няма да има нито сили, нито мъжество за такъв удар.