Луи Жаколио
Загубени в океана (41)

Глава XV

Чул топовните гърмежи, Лао Цзин побледня:

— Какво значи това? — попитаха едновременно Бартес и Гастон дьо ла Жонкер.

— Това, от което се страхувахме, се случи — каза с развълнуван глас Лао Цзин. — Това е сигнал, че пристанището е затворено и никой кораб не може да акостира. След последния изстрел през входа на пристанището се прокарват вериги, които не позволяват на корабите да влизат или да излизат от порта. Тази мярка не означава, че ги конфискуват, тя е покана към всички чужди кораби да представят своите документи. Положението е толкова сериозно, че не виждам никакъв начин да излезем от него. За да се реши генерал-губернаторът на тази мярка, трябва да се е случило нещо особено. Мисля си, дали подбудителят за това не е френският броненосец „Бдителни“. Цялата работа е в това, дали са редовни документите на „Калифорния“ и „Хъдзън“ и вие Бартес, като командир на единия от тях трябва да знаете.

— Те са построени в Америка — отвърна Бартес — и са вписани в „Навигационния регистър“ като американски кораби. Поради това могат да се считат за търговски фрегати. Но Уолтър Дигби, в желанието си да ни освободи от ареста миналата нощ, се нагърби с ролята на командир на военен кораб.

— Постъпи много неблагоразумно — забеляза Гастон. — Ако се беше представил на генерал-губернатора като обикновен морски капитан, проблемът можеше да се уреди мирно.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — иронично се засмя младият Куан. — Обикновен морски капитан, командващ броненосец и заплашващ да изгори целия град!

— Имаш право, не съобразих последното обстоятелство — каза Гастон.

— Забележете — добави Лао Цзин, — че без тази смела и неочаквана постъпка, Вашият уважаван колега не би се разминал с трюма на „Бдителни“ и щеше да бъде изпратен обратно в Нова Каледония! Това бе едно щастливо хрумване на Уолтър Дигби. Благодарение на него всички сте свободни и можем да обсъждаме вашето положение. И ако много ни притиснат, то и ние ще вземем екстремни мерки.

— Това е така, но…

— В моите складове имам злато за милиарди, струпано от векове и принадлежащо на нашето общество, а който има злато, не попада в плен. Имам една идея, но искам да я обмисля. Докато стане това, Вие приятелю, предайте командата на „Хъдзън“ на храбрия Дигби и се настанете в „Тихия кът“, където ще бъдете в пълна безопасност. Там имам такива скривалища, че никой агент от явайската полиция не би ги открил. В тях намираха подслон предишните Куани, Вашите предшественици, драги мой Бартес, когато се налагаше да изчезнат за известно време от средата на своите верни слуги и другари!

— Наистина ли? — попита Бартес, заинтригуван от тайните на извънградския дворец на банкера. — Но аз не искам да се разделям с другарите си.

— Вие не принадлежите на себе си, драги мой. Не забравяйте, че сте глава на голямо общество, което има нужда от Вас и на което сте длъжен да служите. Затова личните симпатии ще оставите на заден план! Доверете ми се във всичко, което Ви засяга лично и не се безпокойте за другите. С американците, например, ще уредим нещата още тази вечер. Ще бъдат добре възнаградени и по даден сигнал могат да напуснат корабите, така че ако някоя съдебна или друга власт отиде на кораба, няма да намери там жива душа. После ще се убедите, че не сме могли да постъпим другояче. Що се отнася до Вас, още тази вечер един закрит екипаж ще Ви откара в „Тихия кът“ заедно с Вашите другари — Лие, Сиен и Чан.

Бартес трябваше да се съгласи с доводите на внимателния банкер и реши да изчезне за известно време, щом така се налагаше. Когато всичко се успокои, той възнамеряваше да се откаже от своето високо звание Куан, към което не чувстваше особено влечение, да се върне инкогнито във Франция, за да възстанови честта си и да потърси сметка на враговете си. Наследникът, на когото щеше да предаде своята власт, отдавна беше избран. Кой е по-достоен за този сан от банкера Лао Цзин, познаващ най-добре проблемите на обществото, чиито финанси завежда?

Докато тези мисли се въртяха в главата на Бартес, в стаята влезе Саранга и доложи, че яхтата е готова да отплава и чака само последните заповеди на банкера.

— Ли Ван и спътникът му на яхтата ли са? — попита Лао Цзин.

— Сега ще дойдат заедно с трети пасажер. Трябва ли да го приема, господине?

— Кой е той?

— Не го познавам, но ми се струва, че е същият французин, който вчера беше с Вас в „Тихия кът“. Той заяви, че непременно трябва да пътува с маркиза. Реших, че трябва да Ви докладвам за неговото желание.

— Добре си сторил.

— Значи, той може да пътува?

— Може, но ако някаква опасност заплаши живота му, ще положиш всички усилия да го спасиш! Разбра ли?

— Разбрах, господине!

— Сега можеш да отидеш на яхтата и да кажеш на капитана да тръгва на път. Щастливо пътуване и доскоро виждане! Късно през нощта яхтата отплава и Лао Цзин дълго я наблюдава с бинокъла си от терасата, докато се скри от погледа му.

Банкерът си мислеше:

„Аз го изпратих на смърт, но имам ли право на това?“

След няколко минути си отговори уверено: „Имам! Двадесет пъти е заслужил участта, която го чака. Жаден честолюбец без най-малко благородство в душата! Човек, готов да продаде всички нас за шепа злато! Какво добро може да се очаква от такъв ако стане Куан? Пълно унищожаване на нашето общество! Да, отстъпчивостта в този случай е престъпление! Нека върви и се справя със съдбата си!“

Банкерът слезе от терасата в градината, където го чакаха Бартес и дьо ла Жонкер. След половин час и тримата седнаха в един закрит екипаж, спрял в края на парка и потеглиха към „Тихия кът“.

Веднага щом влезе в яхтата, маркиз дьо Сен Фюрси легна на кушетката, защото се страхуваше от морското вълнение, което му се отразяваше зле. Това той наричаше „приспособяване на тялото към движението на кораба“ и смяташе, че е най-сигурното средство против морската болест. След връщането си в Париж, мислеше да патентова своето „лекарство“.

Ланжле се присмиваше на това лечебно средство и сега също го подкачи:

— На Ваше място бих побързал да взема патент и като затворя това „лекарство“ в бутилка или гърне, бих поставил етикет с автограф и надпис: „пазете се от имитация“, след което бих го пуснал за свободна продажба.

— Неуместна шега! — възрази Гроляр — По-добре сам се заеми с тази спекулация, а мен остави на мира.

— Не, няма да Ви оставя на мира, докато не Ви върна обратно в Европа здрав и невредим, нали съм милионер!

— Ти, драги, май си се побъркал!

— Мислите ли, че не съм способен да спечеля един милион?

— Остави ме на мира, гълъбче! Яхтата потегли и аз трябва да заспя, преди да започне люлеенето.

— Тя няма да посмее да се клати, защото…

— Много си упорит, като истински бретонец!

— По-малко, отколкото нашия приятел Порник!

— Ланжле! — извика строго Гроляр — Ти ми обеща никога да не говориш за този човек, който ми причини толкова злини! Той се нахвърли върху мен, както хищен звяр се нахвърля върху…

— Върху агне, каквото, несъмнено, сте Вие?

— Ланжле!

— Господин маркиз!

— Ако продължаваш да ми говориш за този ужасен човек…

— Той никак не е ужасен. Той е човек, който заслужава по-добра участ от тази, която…

— Престани! — извика Гроляр, зачервен от гняв. — Зная само, че ако се срещна с него на суша, на море, или… или…

— Или във въздуха? — подметна Ланжле.

— Все едно, където и да се случи, без дуел няма да мине. Дуел — най-безпощаден, докато двамата не се унищожим взаимно!