Луи Жаколио
Загубени в океана (40)

Глава XIV

— Как да разбирам Вашите последни думи? — попита Ли Ван, чувствайки недоволството на банкера от дейността му в Пекин.

— Точно така, както ги чухте, мили мой. Вие изкупихте вината си с Вашата откровеност — отговори банкерът и добави наум „към която аз ви принудих!“.

Смятайки каузата си за изгубена, Ли Ван бързо се опомни. Банкерът говореше и гледаше сериозно, без никакви признаци за издевателство над него. При този обрат на нещата Гроляр реши, че е уместно да припомни условията за предаването на „Регент“, както отдавна се бяха уговорили с Ли Ван, но Лао Цзин го изпревари:

— Сега, мили мой — каза той на Ли Ван, — трябва да ми предадете брилянта. Аз ще го съхранявам до деня на Вашето избиране за глава на могъщото общество. Тогава ще можете да го връчите на г-н дьо Сен Фюрси… Или предпочитате да го дадете сега на маркиза в мое присъствие?…

Гроляр видя, че неговата мисия се развива успешно и се зарадва. Лао Цзин продължи:

— И така, приятелю, по-скоро, Ваша светлост, изпълнете това условие. Не казвайте, че брилянтът не у Вас. Подобна вещ никога не се оставя някъде. Винаги се държи в сигурен джоб, без човек да се разделя нито за минута с нея. Ако след Вашето признание започнете да твърдите обратното, то това ще бъде лъжа, след която за съжаление ще трябва да се разделим.

Заплахата подейства и Ли Ван без желание извади от вътрешния джоб на долното си сако, недостъпен и за най-ловкия крадец, малка, здраво затворена касета. През стъклото на касетата се виждаше великолепният „Регент“. След като го извади, камъкът заблестя с всички цветове на дъгата.

Гроляр протегна ръка към него, но банкерът вежливо я отстрани и каза:

— Нека всичко върви по реда си. Наистина Вие имате уговорка помежду си, но аз искам да зная, желае ли г-н Ли Ван да я изпълни незабавно, или предпочита да изчака времето, когато постигне своята цел и стане глава на нашето тайно общество. За това няма да се наложи да чака дълго. Имам начин да потърся касетата, в която се пази пръстена на властта и сам да провъзглася новия Куан на острова резиденция на неговите предшественици.

Като чу това, Ли Ван подаде „Регент“ на банкера, който спокойно го взе.

— Надявам се — каза развълнувано претендентът за Куан, — че Вие ще върнете това съкровище, ако не успея в избора…

— Разбира се, приятелю мой бъдещ Куан! — успокои го Лао Цзин. — Ако това се случи, а то е невъзможно, аз ще изпълня своето обещание. Ще Ви върна „Регент“, а после Вие с маркиза правете каквото искате, това не ме интересува…

Разрешението на нещата не се понрави на Гроляр, но той не се опита да спори. Мислеше, че ако не получи „Регент“ от китайците, можеше да го вземе по законен път, като поиска съдействието на холандските власти.

Междувременно, наблюдавайки своите гости, банкерът си мислеше: „Не, господа, не вие ще върнете брилянта на френското правителство. Тук аз виждам прекрасна възможност за Бартес да предразположи властите на своята страна, въпреки че може и да няма нужда от това. С помощта на богатствата, с които скоро ще разполага, той ще може да отмъсти на своите врагове, които го опозориха и пратиха на заточение като последен крадец. Колко е ужасна историята, която ми разказа и колко неговият беден баща е изстрадал с нея!“

Лао Цзин си спомни за двамата си сина, загинали много млади. Мисълта за тях извика сълзи в очите му, устремени нанякъде, невиждащи нищо… Но изведнъж влезе Саранга и банкерът по неволя трябваше да се върне към действителността.

— Ти ли си, мой верни Саранга? Готов ли си вече?

— Да, господине!

— Добре! Това са двамата джентълмени, които ще трябва да отведеш към пещерите на Мара.

Малаецът трепна и погледна към Ли Ван и Гроляр като към осъдени на смърт, но лицето му остана непроницаемо. Волята на неговия господар беше закон, нетърпящ никакви разсъждения и възражения.

— В градината, господине — забеляза малаецът, — четирима моряци чужденци чакат Вашите заповеди.

— Добре. След няколко минути ще узнаеш времето за твоето заминаване.

Саранга се поклони и излезе, а Лао Цзин каза на Ли Ван и Гроляр:

— Извинете, господа, лични спомени ме заставиха да се отклоня от нашия въпрос, но сега ще се върнем отново към него.

— Лао Цзин — прекъсна го Ли Ван със същия трескав и неспокоен глас, — ще чакам да изпълните Вашите обещания!

— Няма да закъснея — отговори банкерът. — Трябва да ви уведомя, че за вашето пътуване всичко е готово. Кога желаете да тръгнете?

— Тази вечер! Не! Веднага!

— Часът зависи от вас. Яхтата, с която ще пътувате, е напълно готова. Вместо китайски екипаж, помолих командира на „Калифорния“ да ви даде четирима моряка, които са много опитни. На вашите услуги ще бъде и Саранга, който като лоцман има повече от 50 пътувания… И накрая ето какво — опитайте се да получите записката, оставена от покойния Фо, с помощта на която ще отидете на острова в двореца на Куан и ще намерите ковчежето с пръстена на властта.

При тези думи банкерът подаде на Ли Ван голяма връзка копринени листове и пергаменти. Той я сграбчи с две ръце, треперещ от радост и щастие.

— След колко време ще сме там? — нетърпеливо попита Ли Ван.

— След четири или пет дни.

— Добре, Лао Цзин! Тръгвам довечера след залез слънце.

— Ние тръгваме, Ли Ван — поправи го Гроляр. — Аз не мога нито за минута да се отделя от Вас дотогава, докато не постигнете Вашите цели, а с това, разбира се, ще се изпълнят и моите!…

— Това е невъзможно! — извика Ли Ван. — С охота бих Ви взел, но там на острова, няма право да се показва никой, който не е член на нашето общество!

— Това е вярно — потвърди банкерът. — През входа, който води за самия остров, трябва да влезе само Ли Ван, а Вие, маркиз, можете да чакате неговото завръщане в лодката, с която Саранга ще откара и двама Ви. С яхтата там не може да се стигне.

Двамата съюзници се съгласиха с този план и напуснаха дома на Лао Цзин, доволни от себе си и от него, без съмнения относно великолепния „Регент“. Единият съжаляваше, че е трябвало да се раздели със скъпоценния камък, а другият, че не е успял да го вземе в ръцете си. На излизане банкерът каза на Гроляр:

— Милостиви господине, Вие не желаете да разберете моите симпатии към избягалите от Нумея заточеници, които вчера щяхте да предадете на френското правителство. Те не са замесени в делото на Уолтър Дигби, който е истински американец. Но сега ще се откажете от досегашната си дейност, иначе няма да получите брилянта, към който се стремите.

— Но, милостиви господине, мой дълг е…

— Е! — прекъсна го банкерът. — Разбирам, че всеки дълг е свързан с различни неприятни задължения, но нерядко се налага чувството на хуманност да определя начина ни на действие.

— Ще видя какво мога да направя за Вашите приятели — каза важно Гроляр. — Може би, ще успея да измоля от моето правителство смекчаване на присъдите им, но не мога да се откажа от мисията, която ми е възложена, защото това е равносилно на измяна. Не можете да искате от мен да стана изменник на родината си.

— Нека бъде както искате — съгласи се Лао Цзин. — Не трябва да се сърдите обаче за това, което може да Ви се случи, защото аз няма да престана да браня свободата на приятелите си, които Вие заплашвате. Времето ще покаже кой ще успее. Все пак, няколко месеца те ще са защитени от Вашите посегателства.

— Вие намеквате за кражбата на документите ми?

— Да, те бяха откраднати по мое желание.

— И аз така мислех! Тогава ние с Вас отиваме не към мир, а към война. В такъв случай си запазвам пълна свобода на действие. Това няма да бъде във Ваша полза!

— Както обичате. Моля, помнете само, че във всяка борба ударите падат навсякъде и върху всички — надясно и наляво…

— Благодаря за напомнянето! А за „Регент“ никак не се боя. Имам Вашата дума, милостиви господине, и тази работа няма да я месим с другата!

След тези думи Гроляр важно се поклони и излезе, изпълнен с достойнство и най-добро мнение за своята личност. От обикновен полицай, той започна да се проявява като дипломат, не без успех. Банкерът, останал сам, извика Саранга и му каза:

— Видя ли чужденеца, който ще пътува с Ли Ван?

— Да, господине!

— Е — продължи Лао Цзин с понижен глас, — ако и той пожелае да отиде с него в пещерите на Мара, не му пречи!

— Разбирам, господине! — каза малаецът, вперил в своя господар големите си черни очи.

След няколко минути в кабинета на Лао Цзин влязоха Бартес и Гастон дьо ла Жонкер.

— Е — попита първият — успяхте ли да се сдобиете с нещо?

— Ето „Регент“ — отговори банкерът, като го подаде на Гастон. — Същият ли е?

Младият човек обезумя от радост. Като взе брилянта, той започна да пее, крещи и танцува, не виждайки нищо около себе си.

Когато честта на баща му бъде възстановена, заедно с нея ще бъде обезпечен и животът на семейството. Всички несгоди ще останат зад гърба им и те ще заживеят отново спокойно и щастливо.

Когато първата вълна на радост отмина, Гастон върна брилянта на банкера и му каза:

— При Вас ще бъде съхраняван по-добре, отколкото при мене. Нека остане на сигурно място до моето заминаване от Батавия! Ще отпътувам оттук, след като изпратя шифрована телеграма на баща си, но преди това искам да видя приятеля си извън всякаква опасност.

— Не, друже — възрази Бартес, — по-добре побързай за дома да зарадваш баща си, връщайки изчезналото съкровище и честта му. За мен не се грижи!

— Ще направя това, което ми повелява дългът. Баща ми ще ме разбере и сам ще одобри желанието ми да остана с теб, за да те видя в пълна безопасност!

— Но моето положение не е така критично, както мислиш. Този негодник Гроляр сега е съвършено безопасен! — забеляза Бартес.

— Ами намесата на Дигби? Ти си мислиш, че генерал-губернаторът ще му прости инцидента от миналата нощ? Забравяш също за опасните плитчини в пристанището. В случай на явна опасност няма да можете да се изплъзнете от враговете, като се спуснете във водата, както сторихте в Сан Франциско! Не, приятелю, трябва благоразумие. Съветвам те да не губим и една минута напразно!

Опасенията на Гастон дьо ла Жонкер веднага се потвърдиха. От форт Денделс се чуха три топовни изстрела, които звънко и протяжно отекнаха във въздуха, пълен с тропически зной и сладко far niente.