Луи Жаколио
Загубени в океана (19)

Глава XIX

Престарелият Цин Ноан Фо, което означаваше „всемогъщия Фо“, се беше женил два пъти на младини, но и от двата брака нямаше синове, а само дъщери, които се омъжиха за влиятелни хора от императорския двор. Липсата на син не го безпокоеше, защото все се надяваше да има още деца. Малко по малко тези надежди угаснаха и накрая съвсем изчезнаха. Тогава Куан стана абсолютно категоричен в намерението си да осинови младия човек, грижил се за него така предано и самоотвержено по време на боледуването му, въпреки че го смяташе за обикновен китаец от Кохинхина, затворен за кражба или нещо подобно.

Като взе това решение, старецът се успокои и развесели, макар че разклатеното му в затвора здраве гаснеше с всеки изминат ден. Старостта си вземаше своето. Никой от неговите близки не знаеше истинската му възраст. Въобще китайците не обичат да пресмятат годините си, считайки, че това е в противоречие с религията им. Никой не се съмняваше обаче, че Фо бе много стар.

Като се съпоставящ някои събития, като войната с Англия за внос на опиум например, можеше да се предположи, че от времето, когато Цип Ноан Фо бе наследил последния Куан, са изминали не по-малко от петдесет години. Ако се приеме, че тогава е бил на тридесет години, възрастта на стареца се очертаваше към осемдесетте — възраст, в която всеки човек може да очаква своя край. И това очакване не трая дълго.

Една сутрин, три седмици след като напусна затвора, Фо почувства, че не може да стане от леглото. Краката, които отдавна му служеха зле, бяха толкова подути, че го изоставиха съвсем. Само главата му още беше свежа и съзнанието му не го напускаше нито за момент.

Изплашен за състоянието на своя стар другар и настоящ баща, Бартес реши незабавно да отпътува за Сан Франциско, където възнамеряваше да потърси добър лекар. Какво стана, ние вече знаем.

Фо познаваше отлично своето здравословно състояние и не хранеше излишни надежди. Само помоли доктора да продължи живота му до вечерта, защото трябваше да уреди някои въпроси. Лекарят му обясни, че разполага с около десет часа.

— Затова — каза той — продължавайте да вземате лекарството, което ви дадох, и колкото по-често, толкова по-добре!

— Благодаря ви! — отвърна Фо. — Десет часа са ми напълно достатъчни. Повече и не искам. Довечера елате непременно. Бих искал и вие да присъствате при последните ми минути. Имам особени причини да желая това.

— Желанието ви ще бъде изпълнено — съглася се докторът. — Ще се помъча да бъда точен.

Старият китаец говореше спокойно и твърдо, както през добрите години на своя живот. Привикнал подобно на всички свои съотечественици да презира смъртта, той беше убеден, че това, което трябва да се случи, ще се случи и че животът на всеки човек още от рождението му е записан в Книгата на съдбата.

Щом докторът излезе, Куан заповяда да му донесат сандъка от слонова кост със златна брава, оставен на съхранение на Ли Юн преди отиването му във Франция. Когато го донесоха, старецът заповяда да бъдат оставени насаме със сина си.

Двамата прекараха заедно няколко часа, но какво правеха, остана неизвестно. Несъмнено старецът даваше на своя наследник последни наставления, без които той не би могъл да изпълнява своите нови задължения.

Когато съвещанието свърши, Фо помоли своя наследник да отвори вратата и да пусне всички, които чакат неговите последни думи, а самият той затвори тайнствения сандък и като подаде ключа на Бартес, каза:

— Всичко, което се съдържа в този сандък, ще бъде твое Там е и моето завещание, в което никого не съм забравил. Но пакета, който ще намериш на дъното на сандъка, ще отвориш на остров Йен, когато стъпиш в двореца на Куан. Сега прощавай, сине мой, и ме прегърни за последен път.

Бартес изпълни волята на своя приятел и баща, като сдържаше с мъка сълзите си. След малко в стаята на умиращия влязоха всички пасажери на „Йен“, предшествани от току-що появилия се доктор.

Куан извади известния си пръстен и като го сложи на ръката на Едмон, каза на Ли Юн и Ли Ван:

— Закълнете се, че ще се подчинявате на този млад човек, мой син и наследник, защото сега той е Куан!

— Заклеваме се! — отговориха двамата китайци, като коленичиха.

— Закълнете се, че в неговата ръка ще бъдете камшик, който бие, и меч, който поразява непокорните!

— Заклеваме се!

— Закълнете се, че всички наши братя ще се покоряват на моя единствен син и наследник!

— Заклеваме се!

— Закълнете се, че ще посочите мястото, където се пазят съкровищата на Куан!

— Заклеваме се!

— В тази минута вашите клетви са записани в Книгата на съдбата!

После, като събра сетните си сили, Фо тържествено произнесе:

— Привет на Куан, скрит в жилището на вечността! Привет на Краля на смъртта!

Всички присъстващи дружно отговориха:

— Приветстваме новия Куан в неговото ново могъщество и величие. Да живее Властелина на живота!

Още не бяха заглъхнали гласовете, и старият Куан издъхна.