Луи Жаколио
Загубени в океана (61)

Глава VI

По силата на един странен феномен, присъщ на такъв род бури, Гроляр и Ланжле бяха подхванати от една вълна, образувана от урагана, който я блъскаше напред. Завлечени от палубата на „Фрелон“, двамата бяха зашеметени от водната стихия и в продължение на няколко минути, в полусъзнание и задушавани от бесните пенливи вълни, те бяха подхвърляни нагоре, после главоломно спускани надолу към зейналата черна бездна, но тласкани все по-далеч от центъра на смъртоносния ураган. После достигнаха до по-спокойна част на водата, където грамадните вълни се издигаха по-равномерно, понесени в една и съща посока — на юг-югоизток.

Сега те можеха по-свободно да дишат, държаха се спокойно над водата, подпомагани от спасителните си пояси. Ланжле, който нито за миг не губеше присъствие на духа, не изпусна Гроляр от ръката си. Последният в този момент не бе способен на нищо и би се задавил от първата вълна.

Цялата нощ премина в неспирна борба с урагана и затова нещастните другари не можеха да ся разменят нито една дума. От време на време от гърдите им се откъсваха къси въздишки, несвързани и неясни думи.

Гроляр дълго още не можа да се съвземе, но когато на кръгозора блесна първият лъч на зората, той разбра, че най-страшната опасност е минала, и се поободри.

— Благодаря ти, Ланжле — каза той, — никога няма да забравя, че втори път спасяваш живота ми.

— Късно се сещаш, драги — забеляза парижанинът, — ако бях те изпуснал от ръцете си само за минута, отдавна да си намерил дъното на океана!

С отдалечаването на стихията, която се спусна на юг, морето започна да се успокоява, а нашите приятели без особени усилия се задържаха над водата и свободно движеха ръцете си. Скоро слънцето изпрати приветливите си лъчи над бурния океан, а вълните все повече утихваха.

— Както и да е, но това е странен способ за спасяване — сам да се Хвърлиш в морето.

— Да, да… без това отдавна да си в стомаха на някоя лакома акула.

— Или спокойно би спал в своята койка на „Фрелон“. Ние нищо не знаем, дали героичното корабче продължава да гони своята ескадра?

— Мислиш ли?

— Струва ми се, че „Фрелон“ е много по-устойчив и траен от нас двамата и по-добре ще се съпротивлява на вълните и вятъра…

— Разбери, че само благодарение на това, че сме по-леки, ние успяхме, а „Фрелон“ не можа да устои нито секунда под напора на ужасния смерч. Това не би могъл нито един кораб в света, колкото голям и устойчив да е той.

Въпреки всички разяснения Гроляр продължаваше да се съмнява, че малкият кораб е загинал. В това време вниманието на Ланжле бе привлечено от грамадна плуваща към тях дъска. С няколко загребвания на ръцете той приближи дъската и от гърдите му се изтръгна неволен вик. Тласна дъската към Гроляр и му каза:

— Ето, прочети този надпис… „Фрелон“.

Това бе една от големите обшивни дъски на загиналия кораб.

— Ето какво значи да бъдеш винаги прав! — каза убедено полицаят. — Както и да е, аз се страхувам, че ние избегнахме една беда, за да попаднем на друга, още по-лоша — да загинем сред океана от гладна смърт.

— Ти грешиш. В поясите ни има толкова запаси, че ще ни стигнат за дълго време: шоколад, сухари и сушено месо. Освен това — шише с коняк и още едно с вода — около осем литра.

— Какво значи това положение, в което сме сега?

— Един бог знае това, но аз имам и още нещо, с което да те зарадвам: виждаш ли онази тъмна черта на виолетовия фон на хоризонта?

— Това е малко тъмно облаче, което сякаш потъва в морето на югоизток.

— Ах, ти, пресноводни моряко! Това, което ти смяташ за облак, не е друго, а брегът на един от многото пръснати тук острови! И понеже течението ни носи в същата посока, то само някакво нещастие би ни попречило да стигнем там преди залез слънце. Готов съм да ти се закълна в това.

— Длъжен съм да ти повярвам, макар че никак не мога да различа облак ли е това или земя.

— Не можеш ли да разбереш, че облакът or слънчевите лъчи непременно добива светъл оттенък… Всъщност, ако искаш, можеш и да не вярваш.

Изведнъж парижанинът млъкна, заслони очите си с ръце и започна внимателно да се вглежда в една тъмна точка.

— Какво ти привлече вниманието? — попита Гроляр.

— Това е или скелет на кораб, или подводна скала — отвърна Ланжле. — При тази далечина не може да се определи, но като че ли се движи.

— Но каква полза от едното или от другото?

— Ако това е скала, и при това голяма, и стъпим на нея, ние ще можем да си починем. Ако е скелет на кораб, то и там ще отпочинем. Почакай малко, аз ще доплувам по-близо и ще се върна при теб след десетина минути.

— Не, не, не ме оставяй сам! — помоли Гроляр.

— Но може би за нас ще е важно да научим…

— Защо да не ме вземеш със себе си?

— Защото не умееш да плуваш и ще отнеме много време. Сам аз ще стигна по-рано.

— Да, но ако се върнеш при мен, за теб е все едно колко време ще загубиш.

Този път Ланжле се съгласи.

— Да, ти си прав. Ние имаме тази дъска, която е заострена в единия край. Ти ще се опреш с гърди на тъпия край, а острият ще пори водата. Аз пък ще плувам и ще те бутам напред.

Изведнъж парижанинът трепна с цялото си тяло. Далеч от тях той видя грамадна акула — страшен морски хищник, чиято перка се показва над водата често, когато е на лов.