Луи Жаколио
Загубени в океана (30)

Глава IV

Влизайки в стаята, Ли Ван пропусна напред двамата европейци и внимателно затвори вратата след себе си, като човек, който очаква таен и поверителен разговор и не желае да бъде подслушван. Банкерът прие посетителите с обичайните поздрави на английски език и ги покани да седнат.

— Моите сподвижници — започна Ли Ван на същия език — не говорят нито английски, нито китайски и аз при нужда ще бъда техен преводач, тъй като ще Ви съобщят интересни неща и ще потвърдят казаното от мен.

Лао Цзин ненавиждаше такива уводи във финансовите си срещи, затова застана нащрек. Хората, дошли при него за някаква финансова операция, желаейки предварително да осигурят нейния успех, се опитваха да го предразположат с някакви „интересни сведения“. Въпреки досадата от тази предварителна уговорка, Лао Цзин реши търпеливо да изслуша посетителите, но вътрешно беше много напрегнат.

— Слушам Ви — каза той приветливо усмихнат и съзнателно премълча, че няма нужда от преводач, защото владееше много добре френски език. Това му даваше предимство пред събеседниците, които мислейки, че той не ги разбира, свободно щяха да разменят реплики помежду си.

— Позволете ми първо да Ви попитам като банкер на нашето Общество — продължи Ли Ван — имате ли някакви известия за нашия върховен водач?

— Мога да Ви задам същия въпрос — отговори Лао Цзин. — От моето пребиваване в Пекин до днес аз знам толкова, колкото и тогава, т.е. нищо.

— Добре, Ваше превъзходителство — каза Ли Ван, понеже Лао Цзин носеше аметистов знак на шапката си и това показваше, че е носител на посочената титла. — Аз също не зная нищо от времето, когато оставих Куан в Париж. Той ми предаде скиптъра на Цин, похитен от варварите от летния дворец на Нейно величество, както и големия скъпоценен камък на короната. Предадох ги лично на Нейно величество императрицата Нан Ли.

— Уверен ли сте, че този изключителен брилянт е там, където трябва? — попита банкерът.

Този неочакван въпрос накара Ли Ван да се изчерви. Това обстоятелство не убегна от проницателния поглед на Лао Цзин и той реши да не го забравя.

— Разбира се! — потвърди членът на Върховния съвет, който за секунди се беше овладял. — Рубинът може да се види в двореца на третия кръг заедно с другите съкровища на Нейно величество. Но понеже това не е предмет на нашия разговор, позволете да продължа.

— Слушам Ви!

— И така, нашето тайно общество е без върховен водач от две години, ако не и повече — каза Ли Ван. — Поради особено важни обстоятелства смятаме за свой дълг, заедно с другия член на управителния съвет, Ли Юн, незабавно да изясним това неопределено положение, което може да бъде фатално за нашите работи. Надявам се, че и Вие сте на същото мнение.

— Преди да Ви кажа моето мнение по този въпрос, позволете да попитам, защо мислите, че Обществото на джонките е останало без върховен предводител?

— Защо ли? Заради неговото дълго мълчание!

— Но Вие знаете, че според устава на тайното общество нямате право даже да критикувате поведението на Куан. Вашето място е в Пекин и Вие не трябва да го напускате, нито да следите действията на Великия или да се безпокоите за него.

— Дори ако той умре?

— Да, дори при смъртен случай. Знаете също така, че Куан има право да си избере наследник и ние сме длъжни безпрекословно да се подчиняваме на неговия избор.

— Но ако Куан преди смъртта си няма време и не успее да назначи наследник?

— Нашите правила изясняват и това положение. В такива случаи наследник става един от тримата съветници, които винаги го придружават. Както виждате, неговото място не е вакантно и никога не би могло да бъде.

— Но, ако Куан и неговите трима съветници загинат заедно при катастрофа, тогава как ще постъпим?

— В такъв случай Вие знаете, че Предводител става този член на управителния съвет в Пекин, който пръв сложи на ръката си пръстена на властта от ковчежето…

— …което се пази в касата на тайното общество — добави Ли Ван.

— Да, така беше до заминаването на Куан за Париж. Но преди да отпътува той взе със себе си ковчежето от касата и ми остави документ, в който е написано къде трябва да го търся в случай, че минат три години без известие за него и тримата му съветници.

„Ще видим как ще реагираш? — помисли си Лао Цзин. — Ако си изменник, пази се!“

— Това е нещо ново — отвърна Ли Ван. — Ако това е така, то разговорът се променя. Ще благоволите ли, както казват европейците, да разкриете картите си?

— Готов съм — каза банкерът — но покажете първо Вашите, тъй като не знам какво искате.

— Ето какво — започна тържествено Ли Ван, — имам сигурни сведения за смъртта на стария Фо както и за това, че той не е избрал свой наследник. Затова мисля да се провъзглася за Куан… Вие сте единственият човек, който може да ми помогне да постигна целта си. И така, мога ли да разчитам на Вашата подкрепа? Виждате, че поставям въпроса открито.

Лао Цзин не показа възмущението си от откритото безочие и отговори сдържано и просто:

— Вие придавате много голямо значение на моята подкрепа в това важно и отговорно дело. Все пак мисля, че трябва първо да проуча основно Вашето предложение, преди да поставя и своите условия.

— Смятам, че желанието Ви първо да обмислите предложението е естествено — каза Ли Ван и малките му очички заблестяха от нескрита радост. — Колко време Ви е нужно?

— Утре вечер ще получите моя отговор. Предупреждавам Ви, обаче, че искам точни доказателства за смъртта на Куан. В противен случай няма да работя за Вашата кауза.

— За това не се безпокойте, Ваше превъзходителство. Ние разполагаме с неоспорими доказателства, че старият Фо е мъртъв.

— А именно?

— Ще узнаете утре вечер. Засега ще ги премълча, защото можете да ми откажете подкрепата си.

— Изглежда не само Вие сте заинтересован от нея.

— Не, както виждате, иначе тези двама джентълмени не биха били тук. Те преследват свои интереси и, може би, по-упорито от мен. Когато аз стана Куан, ще върна на маркиз дьо Сен Фюрси скъпоценния брилянт, който бе взет от Париж заедно със скиптъра на Цин и който беше изпратен тук специално от френското правителство. Ако сега не Ви давам доказателства за смъртта на Куан, то е затова, защото те са известни само на тези двама господа, които не желаят да разкрият своите тайни като измама. Разбирате ме, нали?

— Сега Ви разбрах — заяви банкерът, — и мога по-спокойно да обмисля Вашето предложение.

— Ще ми разрешите да предам резултата от нашия разговор на господата, нали?

— Да, не се стеснявайте.

Без да предполага, че банкерът разбира френски, Ли Ван каза на маркиз дьо Сен Фюрси и Ланжле:

— Това е нашият банкер. Въпросът се свежда до парите. Той е такава ламя, че за злато е готов да продаде и себе си.

— Странно — забеляза Ланжле, — стори ми се, че е сериозен и честен човек, дори ми хареса…

„Нима в тази банда се намери един честен човек?“ — помисли Лао Цзин като чу оценката на парижанина за себе си.

— Във всеки случай това не е от значение — завърши Ли Ван. — Той може да поиска за своята услуга колкото му хрумне — касата на нашето общество е неизчерпаема.

— Не намирате ли, Гроляр, ах, извинете, господин маркиз — продължи Ланжле, — че този почтен китаец много прилича на нашия покоен, добър приятел Фо?

При тези думи на парижанина Лао Цзин потъна в скръб. Устните му потръпнаха. Чак сега осъзна, че Фо не е сред живите. Фо, неговият стар приятел, чиято смърт досега разглеждаше като измислица на Ли Ван, който се опитва да го спечели за своята кауза…

Силната воля надви скръбта и Лао Цзин не се издаде пред хитрия Ли Ван. От този момент за него той беше изменник и бунтовник пред лицето на новия Куан и трябваше да понесе наказанието си.

Банкерът изпрати гостите и се уговориха да го посетят следващата вечер. Кандидатът за високото звание „Куан“ (Крал на Смъртта) си тръгна от банкерския дом доволен от изхода на срещата. Можеше да се приеме, че желаната власт е вече в ръцете му: оставаше само да заповядва и да се разпорежда. Толкова погрешно разбра той своя съотечественик, въпреки че беше не по-малко хитър и прозорлив.