Луи Жаколио
Загубени в океана (23)

Глава XXIII

Гроляр остави Ланжле твърде доволен от срещата с него.

„Ако «Регент» е у тези хора — мислеше си той, — всичко е в ръцете ми и кариерата ми е осигурена. Веднага ще задържа кораба — трябва само да телефонирам на нашия консул във Вашингтон, който е инструктирай за това, — ще го обискирам и ще открия диаманта.

Най-важното сега е да попреча на «Йен» да отплава. Тук могат да ми помогнат тукашните власти Претекст ще се намери и докато се уредят разните формалности, ще получа от Вашингтон нужните пълномощия Й така — на работа!“

Детективът веднага отиде в телеграфната станция и телеграфира във Вашингтон Доволен от първата си стъпка, той потърси някой ловък застъпник по такива дела Веднага му посочиха господин Уесптън. Двамата рутинирани хитреци се разбраха много добре и още същия ден вечерта поднесоха на „Йен“ сюрприз под формата на иск за двеста хиляди долара, предявен от Сен Фюрси към китаеца Фо, сега покойник, но оставил наследник в лицето на Негово сиятелство княз Йен, както беше означено в документа.

Случаят помогна на Бартес Тази вечер той не получи препис от иска, защото писарят на господин Уесптън, млад човек, едва деветнадесетгодишен, имаше една сериозна слабост — уискито и джина Ако употребяваше само едната от тези напитки, би могъл спокойно да-преживява, но бедата беше там, че винаги се затрудняваше коя от двете да предпочете, затова си поръчваше и от двете по равно и като се напиеше качествено, не беше в състояние да предприеме каквото и да било, освен да обикаля из кръчмите, докато стигне до дома си, което невинаги му се удаваше съвсем сполучливо.

Същото се случи и тази вечер, когато господин Уесптън му поръча да представи на „Йен“ препис от документа Вместо да отиде на кораба, писарят реши първо да се отбие в ресторанта, който му се изпречи на пътя Поръча си двойна доза уиски и джин и я изпи. Той дотолкова се задълбочи в това приятно занимание, че съвсем забрави закъде беше тръгнал и продължи да пие. Накрая, след дълго размишление реши, че количеството на едното питие беше по-малко от това на другото и за да не се обиди или почувства пренебрегнато уискито, писарят си поръча още една порция от него. Под нейно въздействие младият чиновник доби войнствено настроение, започна да буйства и да се закача с посетителите, за което накрая беше уловен под мишници, пооблъскан добре и изхвърлен на улицата.

Озовал се там, дясната ръка на господин Уесптън заплаши с юмрук затворената след него врата, изпсува и се запъти към квартирата си на улица „Дюпон“, в китайския квартал. За поръчаните документи, разбира се, съвсем забрави и те спокойно продължиха да лежат в страничния джоб на сакото му.

Междувременно наближаваше часът за срещата между Гроляр и Ланжле Крайбрежието беше пусто, всички магазини — затворени, макар че не беше много късно. Обитателите на тази част от града стриктно спазваха часовете за почивка, защото ставаха много рано. Към десет часа вечерта настъпваше тържествена тишина и светлината намаляваше наполовина. Само някой закъснял моряк нарушаваше общия покой с тропота на обувките си по плочите на тротоара, бързайки да се прибере на кораба.

Гроляр дойде на мястото на срещата няколко минути по-рано, преди камбаната на черквата „Св. Павел“ да удари десет часа, и като не завари Ланжле, започна нетърпеливо да ходи назад-напред. При всеки шум той се ослушваше неспокойно, защото храбростта не беше измежду добродетелите му Най-после камбаната се обади и Гроляр видя в далечината един тъмен силует, който приближаваше.

— Вие ли сте, Ланжле? — попита той не много смело.

— Да, милостиви господине — отговори приближаващият, — извинете ме, че ви накарах да чакате.

— Нищо — въздъхна облекчено полицаят. — Е, какво ми носите?

— За съжаление — нищо важно. „Йен“ идва от Китай, а не от Нова Каледония, затова Фо е донесъл само онова, което е имал при себе си в затвора. Към неговите неща е прибавен само един сандък от слонова кост, който му е връчен от Ли Юн след бягството.

— И какво има в този сандък? — запита Гроляр.

— Това не можах да разбера, защото по искане на покойния неговият наследник трябва да ю отвори след пристигането в Китай.

Ако срещата беше станала през деня, а не късно вечерта, Ланжле щеше да види доволната усмивка на лицето на своя агент.

„Аха, навярно в този сандък от слонова кост лежи «Регент» — разсъди Гроляр. — Сега ще мога да го отнема, тъй като Уесптън ми обеща да изпрати тази вечер на «Йен» препис от моите претенции, а утре сутринта навярно ще получа и пълномощията от Вашингтон.“

Разбира се, парижкият агент не желаеше да споделя своята радост с Ланжле, защото, макар и сигурен в неговата конфиденциалност, все пак беше достатъчно благоразумен, за да се откаже от такъв риск. За него тайната бе абсолютно сигурна, когато се знаеше само от един човек.

— Да — каза той тихо, — това не е толкова важно, но ако и занапред продължаваш да служиш вярно, заклевам ти се, че ще те наградя царски!

— Надявам се на вас, любезни господине — смирено отговори Ланжле. — Както знаете, аз съм беден, но честен човек. Сега, ако нямате повече нужда от мен, позволете да се оттегля, защото на кораба могат да забележат моето отсъствие и тогава наказанието ще е доста строго. Новият ни командир не обича да се шегува!

— Китаец ли е?

— Най-чист китаец, от главата до петите, единствен наследник и син на покойния Фо. Този Фо, ако се съди по всичко, е бил важна персона в своето отечество. Имал е даже титлата княз, която сега е предал на своя син.

— Да, научих за това в Нумея — потвърди Гроляр. — Както ми казаха, бил е важна особа и първокласен мандарин. Ланжле, както е това? Погледни нататък, струва ми се, че някакви хора идват насам.

— Къде, господин Гроляр? За жалост не виждам добре нощем.

— Гледай надясно! — каза разтревожен Гроляр. — Дявол да го вземе, тези субекти имат лоши намерения и при това са въоръжени.

— Струва ми се, че е охраната на пристанището — успокояваше го Ланжле.

— Да — сякаш се съгласи той.

Осемте човека с дълги тояги в ръце ги заобиколиха. Примрял от страх, Гроляр избъбра:

— Какво обичате, любезни господа?

Той си помисли, че с ласкаво обръщение ще обезоръжи ненадейния си враг, но получи в отговор странна и твърде двусмислена реплика:

— Разхождахме се насам и изведнъж видяхме двама господа да разговарят вероятно за нещо тайно. И решихме да дойдем, защото сме хора любопитни, нали, Ескимос?

— Много вярно! — тържествено потвърди запитаният и леко помръдна, вероятно за по-голяма убедителност.

— И обичаме тайните, дявол да го вземе, нали, Мраморно море? — обърна се говорещият към друг.

— Много вярно! — също така тържествено потвърди и вторият, като се понамести още по-енергично.

— Затова, джентълмени — завърши онзи, — ако не ни доверите вашите тайни, ние ще ви научим да плувате в морето с главата надолу, да дишате през джобовете си и да разглеждате всичко през-глава, нали, Камчатка?

— Много вярно!