Олег Михайлов
Суворов (8)

2

Познан и по пролетному зелените му околности бяха изпълнени с войски. В полетата белееха настанените навсякъде палатки. Суворов минаваше през лагера, като изпитваше радостно вълнение от околния кипеж и суета — тичане на пешаци и езда на конници, цвилене на коне, звуци на тръби, биене на барабани.

Като се отдалечи от лагера, забеляза в дълбок овраг суетене на войници — триъгълни шапки, размесени с кожени гренадирски каски, подобни на древните шлемове, украсени отгоре с пера. Като се заинтересува, той слезе от коня, отстрани храстите и се приближи до самия ръб на оврага. Войниците деляха намерен някъде говежди труп, като ловко боравеха с ножове. Такова бе положението: поради неравномерното снабдяване се чувствуваше остра липса на провизии.

Храсталакът недалеч от Суворов зашумя и се чу изведнъж леко треперещ старчески алт:

— Махайте се по-скоро, момчета! Иначе ще кажа на Фермър!

Войниците плъзнаха из оврага срещу излезлия побелял дребен, простичък старец в бял кафтан на военната милиция, без украшения, който спокойно помахваше пръчица. При това откъм лагера вече препускаха конници в облак прах. Първият офицер скочи на земята и се изпъна мирно пред странния старец:

— Ваше сиятелство! Убихме се да ви търсим… Пеша, без конвой… Нима може така…!

През вцепенилата се група войници мина шепот: „Салтиков…“

Генерал-аншефът отпъди с пръчицата адютанта и се обърна войниците:

— Какво, момчета, изплаших ли ви?… Нищо, не се сърдете на стареца. — Той присви малките си очички. — Как казват у нас в Русия?… Виновна е мечката, че изяла кравата. — Салтиков изчака, като оглеждаше мустакатите и голобрадите лица и завърши решително: — А и кравата не е права, дето е ходила из полето!

Войниците плахо се засмяха. Не се сдържа и притаилият се Суворов.

— Много се надявам на вас, войничета, когато се срещнем с прусите — каза вече сериозно командуващият.

Застаналият най-близко до него снажен червенобуз гренадир с юнашки засукани мустаци, изрече:

— Ти си наш роден баща, Пьотр Семьонович! Ще се стараем!

— А сега — продължи Салтиков, — тичайте при своите провизии!

Като покашляше, той седна на приведения към него кон и подкара тръс към лагера, но войниците продължиха да стоят на място.

— А и обикновен, и мъничък, и любезен… — изрече най-сетне възрастен мускетар. — Същинска кокошчица!…

До вечерта целият лагер шумеше и обсъждаше тази среща. Суворов знаеше, че Салтиков е започнал службата си при Пьотр I през 1714 година в гвардията, след това бил изпратен от царя да учи мореплаване във Франция, участвувал в похода в Полша през 1734 година и в руско-шведската кампания през 1741–1743 години. До пристигането си в армията бе командувал в Южна Украйна полкове местна милиция. Никакви добри и гръмки неща не бяха се чували досега за него.

С пристигането си в Познан Салтиков реши да не се бави нито ден повече и още на следващия направи генерален преглед на цялата армия. Частите трябваше по бригадно да минат церемониален марш пред кръглата калмицка палатка на генерал-аншефа. Начело маршируваха бригадните куриери, водени от квартирмайсторите със своите развети „значки“ под формата на разноцветни малки знаменца. След тях водеха конете на командуващия бригадата генерал — всичките в прекрасни попони със златни вензели с имената и гербовете. След тях вървеше вече самият генерал със своята свита. Полковете от неговата бригада минаваха с развети знамена, барабанен бой и военна музика. Всички офицери и знаменосци трябваше да вземат за почест, когато минаваха край Салтиков, застанал, пред палатката, обкръжен от своя щаб.

Суворов, временно придаден към бригадата на генерал-майор М. Н. Волконски, яздеше на кон пред батальон гренадири. В шапките на всички войници, а на гренадирите в каските, бяха втъкнати зелени клончета, сякаш предизвестие за бъдещите нови победи. Когато се изравни с генерал-аншефа и му отдаде както се полагаше чест, Суворов чу Салтиков да казва:

— Ето ги нашите, руските войници!… Спретнати, бодри, да ти е драго да ги гледаш. Цялата ни надежда е в тях! Слава на тях!…

Според плана на съюзниците през юли 1759 година с армията на Салтиков трябваше да се съедини австрийската войска на фелдмаршал Даун. Тъй като тя се бавеше, Салтиков, който се оказа по природа твърде самостоятелен, сам мина бранденбургската граница и се насочи към град Кросен, за да посрещне Даун. Опита се да му прегради пътя генерал-поручик Ведел, но слабият му корпус бе разбит на 12 юли в кръвопролитно сражение в местността Палциг. Като загубиха към шест хиляди убита, ранени и пленени, прусите отстъпиха в безпорядък отвъд Одер. На 14 юли любимецът на Фридрих, Ведел, реши с получените подкрепления отново да попречи на придвижването на русите и с незначителен отряд зае Кросен. В отговор Салтиков заповяда на княз Волконски да вземе Тоболския драгунски полк с неговата артилерия и лично да настъпи към Кросен. В това разузнаване взе участие и подполковник Суворов.

Когато полкът се приближи до града, шест ескадрона пруски хусари се бяха вече построили на ливадите зад Одер, докато в същото време останалите водеха престрелка пред предградието с казаците. Салтиков заповяда да хвърлят върху прусите четири бомби от голям еднорог. Тайното шуваловско оръдие бе веднага поставено на позиция. Суворов, който се намираше в свитата на Салтиков, видя отстрани на оръдието отпечатан еднорог звяр — герба на граф П. И. Шувалов, — прикрепената медна плочка, която прикриваше дулото на еднорога. Специален артилерийски офицер с команда, на която под страх от смъртно наказание бе забранено да разправя за шуваловските оръдия, се разпореждаше с воденето на огъня. Още първата бомба улучи прусите, които бързо се изтегляха сега нагоре по Одер. Командуващият, който наблюдаваше боя от могилата, недалеч от еднорога, веднага изпрати полковник Минстер с две оръдия да атакува града. Суворов пришпорваше коня и се носеше с първия ескадрон драгуни напред.

Срещу тях се приближаваха блестящите каски с едноглавия пруски орел, медното оръдие и червените хусарски мундири от предградието. Но явно самият вид на налитащата руска кавалерия изплаши прусите, които се спуснаха през моста от предградието към града. Драгуните ги преследваха. Пред моста се получи задръжка, тъй като докато се прикриваха с огъня на двете оръдия, прусите наполовина го бяха разрушили. Тогава заговори руската артилерия. Над Кросенския замък беше вдигнато бяло знаме и тръбач, придружен от представители на града, излезе пред вратите. Кросен се предаде на Салтиков.

Суворов остана в действуващата армия и бе назначен на длъжността генерален и дивизионен дежурен при граф Вилим Вилимович Фермър, командир на 1-ва дивизия. Като дежурен щаб-офицер той участвува в една от решаващите битки през Седемгодишната война — „Франкфуртската баталия“, или сражението при Кунерсдорф.

Когато се съедини с осемнадесетхилядния корпус на храбрия шотландец на австрийска служба Лаудън, Салтиков смяташе, след като достигне Франкфурт, без протакане да върви към Берлин. Обаче на 30 юли конното разузнаване на Г. Г. Тотлебен съобщи, че Фридрих е съсредоточил значителни сили при Фюрстенвалд, на половината път между Берлин и Франкфурт на Одер, и се приближава към русите. В действителност неприятелските хусари вече минаваха през брод реката Одер доста по-долу от нашата армия. Забавянето на съобщението се обяснява просто: генерал-майор Тотлебен вече отдавна бе пруски шпионин, издаваше на Фридрих тайните планове и съзнателно предаваше на руското командуване лъжливи сведения за числеността и местонахождението на противника.

Вечерта на 30 юли командирите на дивизии се събраха заедно със своите щабове в калмицката палатка на Салтиков.

— Нашето положение, изгодно и достатъчно изкуствено и природно укрепено, е опасно в случай на нещастие, защото пътят за отстъпление е отрязан… — дребничкият Салтиков се надигна от скамейката и разгърна картата. — Вижте сами: руската армия е обърната с лице натам, отдето се очакваше неприятелят, целият фронт пред нея е защитен от мочурливо и почти непроходимо блато… Не щеш ли, прусакът е извършил забележителна стратагема — измама, направил е голям кръг в обход на Франкфурт и заплашва да нападне нашия най-слаб, левия фланг, и да излезе в тила!… Какво да се прави?

Всички мълчаха, опознали вече характера на Салтиков, който според общото мнение не беше от деликатните. Колкото ласкав беше с войниците, толкова бе груб и неотстъпчив с генералите…

— Цяла седмица стоим на лагер при Франкфурт, укрепления сме построили достатъчно и не е така лесно да ни превземат!… Да се остане на предишните позиции и спокойно да се дочака пристигането на негово величество пруския крал — твърдо завърши той.

Целият следващ ден бе употребен за повишаване отбранителната мощ на армията — изкопаване на окопи с бруствери с бастионен профил за защита на артилерийските батареи и направа на ходове между тях за пехотата. Сутринта на 31 юли Суворов занесе на генерал-аншефа рапорта на Фермър и можа лично да огледа руските бойни позиции. Войските бяха разположени на три хълма на разстояние четири километра от североизток към югозапад, под ъгъл към Одер, където се опираше нашият десен фланг. Левият фланг се държеше от пет млади, или нови, полка на княз Голицин върху малкия хълм Мюлберг, непосредствено до гъста гора и прикрит от дълбока долчинка. Той бе осигурен с окоп — рентраншемент — и няколко батареи с около осемдесет оръдия.

В центъра на съседния, по-обширен хълм Грос Шпицберг, бе разположена 2-ра дивизия на Румянцев, която се състоеше от 17 полка пехота; на това място беше главната квартира на Салтиков. Тилът, който се простираше по посока на града Франкфурт, представляваше силно пресечена и в низините блатиста местност.

1-ва дивизия на Фермър заемаше десния фланг, върху високия хълм Юденберг, укрепен с окопи и звездообразни землени укрития. Колкото се отнася до австрийците, те поради тесния фронт нямаше къде да бъдат настанени и бяха разположени зад дясното крило. Леките войски стояха пред Юденберг.

На връщане от хълма Грос Шпицберг Суворов срещна отделение лека кавалерия, което минаваше през блатистата рекичка Гюнер и вече се връщаше в разположението на 2-ра дивизия.

— Откъде, братя? — извика им той.

— От селото Фраундорф — отвърна офицерът.

— Какво се чува?

— Прусите натискат, господарю — обади се ниско глас от задните редици. — Струпали са се… Днес ги чакай…

И наистина към два часа следобед се чуха чести изстрели от едва видимото от Юденберг селце Кунерсдорф и от съвсем далечните вече от Суворов Третински височини зад река Гюнер. Руските батареи от Грос Шпицберг запалиха с огневи снаряди заетото вече от пруската кавалерия село. Въпреки очакванията обаче стрелбата от север почна да затихва. Колкото и да гледаше Суворов от високия Юденберг, всичко беше пусто и тихо — надясно сините зъбери на франкфуртската гора, направо — блатистата низина. Юденберг застина в тревожно мълчание и само в тила се чуваше подрънкване на юздички и тихо тревожно пръхтене на коне: там някъде бяха руската и австрийската конница.

През нощта никой не спеше, а към три часа се чуха викове: „Пруси!“ В лятната предутринна дрезгавина се виждаха колони, които излизаха от гората, бързо и точно се престрояваха с явното намерение да атакуват русите по целия фронт. Като образува три линии — в първата осем руски полка, във втората два руски и осем австрийски, и в третата конницата, — групата на Фермър очакваше своя час. Но като маневрираха пред Юденберг, прусите постепенно се отдръпваха към североизток отвъд Кунерсдорф.

В девет часа сутринта се раздадоха няколко топовни изстрела откъм левия фланг. Ставаше съвсем ясно, че тъкмо върху този най-слаб фланг ще нанесе Фридрих главния удар. В единадесет и половина загърмяха пруските батареи. На Третинските височини и хълма Клайн Шпицберг, зад изгорялото Кунерсдорф, имаше около двеста оръдия. Мюлберг веднага бе покрит от тъмен барутен дим.

— Гледайте! Гледайте! Идват! — извика някой от свитата на Фермър, като сочеше към Кунерсдорф.

Сред дима и прахта на Мюлберг настъпваше армията на Фридрих: сини мундири с червени, сини, зелени, бели ревери, високи медни каски и триъгълни шапки. Пехотата бе образувала три идеално правилни вериги, настръхнали от стоманената четина на щиковете.

— Колко добре са обучени, като на маневри. — не сдържа възхищението си застаналият до Суворов офицер. — Равнението, какво равнение! Истински единен механизъм!

— Не! — живо възрази той. — Дълго няма да задържат линията. Това не му е таблата, Фридрих не се намира на парадния плац!…

Но и така всички видяха как стройните редици изчезнаха и се превърнаха в гигантски зигзаги.

Съседният хълм потрепера: раздаде се страшният рев на шуваловските еднороги. Даже от Юденберг се виждаше какви тежки загуби нанасяше руската артилерия на прусите. Но и загубили равнението, те продължаваха да се придвижват към Мюлберг. Пехотата даде залп, без да спира, и като зареждаше ходом своите пушки, стигна в полите на хълма. Прусите се приближиха още повече и отново дадоха залп по руската пехота. От този миг нататък огънят от двете страни стана непрекъснат и от Юденберг не можеше да се различи неприятелската стрелба от нашата. Само секретните шуваловски гаубици се различаваха в канонадата по своя особен гърмеж и по гъстия черен дим.

Щабът и офицерите на Фермър, събрали се на групички върху темето на Юденберг, гледаха сражението и само го обсъждаха, защото сами нямаше какво да правят. Макар всичко да се виждаше като на длан, дивизията беше така далече от Мюлберг, че до неприятеля не можеше да се стигне не само с пушки, но дори с полковите оръдия.

Нашите пет най-слаби полка продължаваха да задържат натиска на цялата армия на Фридрих. Първата руска пехотна верига бе застанала на колене с насочени напред пушки — а пруският фронт изглеждаше в непрекъснато движение, ту се приближаваше плътно до русите, ту отново отстъпваше назад. Скоро димът от стрелбата така се сгъсти, че противниците съвсем не се виждаха. Очевидно вече се водеше ръкопашен бой.

Батареите от Грос Шпицберг пренесоха огъня си върху оврага Кунгрунд. От тила съобщиха: Мюлберг падна; прусите запълниха оврага и се катереха нагоре по склона на Грос Шпицберг. Оръдията на противника вече откриха унищожителен надлъжен огън от Мюлберг.

В свитата на Фермър смятаха битката вече за напълно загубена. „Салтиков си въобразяваше, че ще бъде по-щастлив от опитния Фермър — шепнеха помежду си щабните офицери, — но как едно такова простичко и съвсем обикновено старче може да бъде главнокомандуващ на толкова голяма армия!… Как може то да върви против такъв крал, който удивлява цяла Европа със своето мъжество, храброст, ловкост и познаване на военното изкуство!…“

Към пет часа следобед се разбра, че прусите са завзели вече всички наши батареи на левия фланг и имали при себе си няколко хиляди пленници. Разнесе се слух, че Салтиков уж бил изпаднал в такова отчаяние и бил така разстроен, че забравил всичко, слязъл от коня, коленичил, вдигнал ръце към небето и със сълзи на очи пред всички молел всемогъщия да му помогне в това бедствие и безизходност и да спаси хората си от явна гибел…

Пратеник донесе заповед: да се придвижи част от резерва на австрийския генерал-поручик Кампители и руската конница към центъра. Извършваше се бавно прегрупиране на силите.

— Моля да се занесе отговор на главнокомандуващия за изпълнението… — и Фермър изпрати дежурния по щаб при Салтиков.

Суворов се промъкваше през блатистата низина, край новотроицките, киевските, казанските драгуни и чугуевските казаци, оставени в резерв. Като стигна до Грос Шпицберг откъм тила, той бе принуден да слезе от коня, така гъсто стоеше тук руската пехота и така близко бяха разположени батареите. Ядрата и куршумите, които долитаха тук, почти не падаха напразно.

Стръмният склон на Грос Шпицберг, обърнат към Мюлберг, беше препречен с няколко редици стрелци, които поддържаха непрекъснат огън от колене, загиваха, подменяха ги с нови, но не отстъпваха назад. Някои лягаха на цели вериги, оставяха прусите да минат през тях като през убити, после скачаха и стреляха в тил. А онези пехотинци на Фридрих, които успяваха да стигнат до стръмния връх, или намираха там смъртта си, или бяха отхвърляни в ниското, в Кунгрунд…

Салтиков седеше върху барабан на голия връх на хълма, хладнокръвно махаше с пръчица, слушаше свистенето на прелетелите куршуми и се шегуваше с генерал Яков Александрович Брюс.

— Ваше сиятелство!… — докладваше на Салтиков снажен, чипонос, с кръгло лице генерал-поручик в изцапан мундир и без перука. — Неприятелските атаки отслабват! Прочутата долчинка е едва ли не до половината натъпкана с мъртви!…

Суворов не можа изведнъж да познае в негово лице известния вече командир на 2-ра дивизия Румянцев.

Салтиков бавно се надигна от барабана.

— Тръгнала лисицата кокошки да краде, но попаднала в капана… Готви, батюшка Пьотр Александрович, резерва за атака…

Премазаните от численото превъзходство полкове на Голицин бяха изиграли своята роля: бяха изтощили нападателите. През това време Салтиков беше заздравявал методично центъра, като бе довеждал все повече нови войски от Юденберг. Атаката на вражеската конница през Кунгрунд в началото бе имала успех, но след това Румянцев бе взел част от руската кавалерия и бе отблъснал кирасирите на Фридрих. Големи тълпи пруска пехота се бяха струпали в оврага и сега гинеха под унищожителния огън на еднорогите от Грос Шпицберг.

Като се върна на Юденберг, Суворов жадно наблюдаваше хода на сражението. Битката бе достигнала своята най-висока точка. През пресечената блатиста низина от Кунерсдорф до Грос Шпицберг се носеше в тръс прочутата конница на Зайдлиц, смятана — и то не без основание — за най-добрата в Европа. Сега дойде ред да действуват всички батареи от Юденберг. Докато лавираше между езерцата под кръстосания артилерийски огън, пруската кавалерия бързо загуби стройността на своите бойни редици и без да стигне до окопите на Грос Шпицберг, се понесе назад. В този миг след нея в три лавини се надигнаха руската и тежката австрийска конници. Зайдлиц безредно отстъпваше към Кунерсдорф.

Фридрих все още се опитваше да спаси положението, като изпрати драгуните на Вюртембергския принц и хусарите на генерал Путкамер срещу Грос Шпицберг: противникът почти стигна върха на хълма, но руската пехота на генерал-поручик Румянцев и австрийците на Лаудън унищожиха с хладно оръжие пробилите се, а артилерията довърши това. Привечер пехотата на генерал Пьотр Панин прогони прусите от Мюлберг, където струпалите се вражески тълпи бяха станали прицел на батареите от Грос Шпицберг. Пруската пехота и кавалерия навсякъде бяха обърнати в бягство. Към седем часа вечерта преследването на противника бе възложено на Тотлебен и Лаудън, но продължи само до мрак. Четиридесет и осем хилядната армия на Фридрих вече не съществуваше.

… Невзрачният рижав Фермър се откъсна най-после от наблюдателната тръба:

— Поздравявам ви, господа офицери! Победа, и то пълна!

Суворов му отговори бързо:

— На мястото на главнокомандуващия аз бих тръгнал сега за Берлин и войната би могла да завърши…

Тъкмо от това най-много се боеше и Фридрих. Самонадеян, той бе посрещнал куриера на Фердинанд Брауншвайгски, който му съобщи за победата над французите при Минден, с думите: „Останете тук, за да отнесете на херцога също такова известие…“ В хода на сражението под него бяха убити два коня и бе прострелян мундирът му. Пруската кавалерия едва го спаси от руско-австрийските хусари. Според собствените му признания след сражението му били останали не повече от три хиляди боеспособни войници: деветнадесет хиляди бяха убити, ранени или пленени, а останалите се разбягаха. Изпаднал в пълна апатия, възнамеряваше да се самоубие и писа в Берлин: „Всичко е загубено, спасявайте двора и архивите.“ Преди той ненавиждаше и презираше русите; сега се страхуваше от тях и ги мразеше. От този ден нататък до своя смъртен час „старият Фриц“ търсеше всякакви възможности, за да отслаби руската държава, остана неин последователен и заклет враг.

… Придружени от своите щабни офицери, генералите се събираха в палатката на командуващия. Цялата низина пред Грос Шпицберг, неговите склонове и оврази, Кунгрунд и хълмът Мюлберг бяха осеяни с трупове. Съюзниците загубиха в тази кръвопролитна битка около шестнадесет хиляди души, при което повечето жертви — тринадесет и половина хиляди души — понесоха русите. В палатката на Салтиков бяха дошли вече командирът на 3-та дивизия — раненият Голицин, показал в боя забележителна храброст; един от главните герои на деня — граф Румянцев; генералите Вилбое, Панин, Берг, Волконски, Долгоруки; австрийските военачалници; командирът на 1-ва дивизия Фермър заедно със Суворов.

С килната настрани перука генерал-аншеф Салтиков диктуваше релация до Елисавета:

— Пиши: „Ваше императорско величество! Не се чудете на нашите големи загуби… Пруският крал не продава евтино победите…“

Пълният разгром на Фридрих II при Кунерсдорф направи огромно впечатление не само в Петербург, но и във всички съюзни столици. Салтиков бе произведен фелдмаршал и в негова чест бе изсечен медал с надпис: „На победителя на прусите.“ От него очакваха развиване на успеха, но силите бяха изтощени — не стигаха коне за артилерията и обозите, снарядите се свършваха, усещаше се остра нужда от продоволствие. Въпреки това решителният Салтиков предлагаше на фелдмаршал Даун съвместно настъпление към пруската столица. Но Даун и виенският Хофкригсрат^[1] съвсем не желаеха засилването на Русия. В края на краищата сред първите руски командири взеха връх крайното недоволство и досада от австрийците, които искаха армията на Салтиков да играе ролята на спомагателна сила. Сега вече Даун убеждаваше фелдмаршала да действуват съвместно, но в полза на Виена.

— Всекиму своите сополи са солени — изтърси на австрийския фелдмаршал дребничкият Салтиков, когато се срещнаха.

— Was? Какво? — учуди се Даун.

— Казвам: ние свършихме нашата работа, сега е ваш ред…

Разногласията доведоха до това, че Салтиков изтегли армията към Долна Висла, а сам се върна към любимото си занятие — лов на зайци с кучета. Всичко станало Фридрих нарече „чудото на Бранденбургския дом“, тъй като тогава Прусия бе спасена. Войната, която в Петербург първоначално си представяха непродължителна, се проточи. И все пак, въпреки тежкото икономическо положение на страната, енергичната Елисавета Петровна не искаше и да чуе за мир до пълния разгром на Прусия…

 

 

След Кунерсдорфската битка, с кратко прекъсване, до средата на 1761 година, Суворов остана в 1-ва дивизия на Фермър: „непрекъснато при управлението на дивизионното дежурство“. През времето, когато Фермър заместваше главнокомандуващия, подполковник Суворов изпълняваше покрай своята длъжност и службата генерален дежурен по армия. Той се ползуваше с особеното разположение на своя началник и даже на старини си спомня с благодарност за него, като казва с гореща признателност: „Аз имах двама бащи — Суворов и Фермър…“

Самият Василий Иванович Суворов бе изпратен, по решение на Конференцията, през април 1760 година в руската задгранична армия като „ръководител на департамента по снабдяването“, което отговаряше на званието „генерал-губерпровиантмайстор“ според воинския устав от 1716 година. На това място бе необходим човек с „неподкупна честност“. Така Екатерина II ще нарече Суворов-старши. Още на 5 януари 1758 година В. И. Суворов бе получил чин генерал-поручик. Заедно с армията той участвува в походите в Полша, Силезия, Бранденбург и Померания.

Като главен полеви интендант, той заслужи всеобщо уважение заради неуморната си дейност по непрестанното снабдяване на армията с продоволствие. Това се отбелязваше в донесенията и релациите. Така на 18 юли 1760 година Конференцията се обърна към В. И. Суворов със специален рескрипт, в който се отбелязваха неговите заслуги и се посочваха следните задачи по снабдяването на армията:

„Вашата релация от Познан, изпратена на 6 този месец под № 20, ни причини особено задоволство. Тъй като в Познан, въпреки всички минали затруднения, толкова провизии са били запасени от вас, и нашата армия ще вземе със себе си за повече от месец, то поради това ние вярваме, че с вашето голямо старание необходимите складове ще пристигнат не по-малко бързо и в Калиш, а нашата армия по такава причина съвсем няма да бъде спряна в своите походи и операции.“ Макар В. И. Суворов да не притежаваше изключителни военни дарования, то в качеството си на главен интендант той се проявяваше като деен и талантлив организатор. Неговите заслуги бяха зачетени: на 25 юни 1760 година бе удостоен със званието кавалер на ордена „Свети Александър Невски“, а на 16 август бе назначен за сенатор…

В началото на кампанията от 1760 година руската задгранична армия се състоеше от челния корпус на Захар Чернишов, 1-ва дивизия на Фермър, 2-ра на фон Браун, 3-та — на Румянцев, редовната кавалерия на генерал-поручик М. Н. Волконски и генерал-майор П. Д. Еропкин, леката кавалерия (хусари и казаци) — на Тотлебен. Поради противоречивите указания на Конференцията войската тъпчеше на място. Единственото ярко събитие през цялата кампания беше прочутият Берлински рейд.

По това време недоволният от плана за военните действия, постоянно скаран с австрийците и болен Салтиков си подаде оставката. Операциите временно ръководеше Фермър, като изпълняваше неговите задължения до идването на новия командуващ — А. Б. Бутурлин. За началник на отряда, определен за похода към Берлин, Конференцията назначи Тотлебен. Трябваше да го прикрива лек подвижен корпус — летящият отряд на Чернишов. В инструкцията се нареждаше — да се вземе от пруската столица „значителна парична контрибуция“, а така също „всички арсенали, леярният оръдеен завод, всички складове и оръжейни и текстилни фабрики после да се разрушат“. По споразумение с австрийците в същото време към Берлин се отправяше и техен корпус.

Като натовари пехотата на коли, Тотлебен стигна околностите на Берлин от юг още на 21 септември, а Чернишов зае Фюрстенвалде на река Шпрее. Столицата на Прусия беше почти беззащитна и точно тогава можеше да бъде завзета без особени усилия. Но Тотлебен се ограничи с лека бомбардировка и през нощта на 23 септември атакува със слаби части Котбуската и Галската врата на столицата. През това време от север, през Бранденбургската врата, необезпокояван, в Берлин влезе принц Вюртембергски. Като се оправдаваше със слабостта на своя отряд, Тотлебен веднага го изтегли на двадесет километра далеч от града. В тази челна група Суворов не участвуваше. Не е бил очевидно и в летящия отряд на Чернишов, който се съедини в градчето Копеник с отряда на Тотлебен, нито в предните части на генерал-поручик Панин, който бързаше да помогне на руския авангард. Най-вероятно Суворов е останал при Фермър, пристигнал в Копеник след капитулацията на Берлин.

Към 27 септември при Берлин бяха съсредоточени около двадесет хиляди руски и четиридесет хиляди австро-саксонски войници. Атакуването на града Чернишов определи за седем часа сутринта на другия ден. „Не е възможно даже да се опише — донесе той на Фермър — с какво нетърпение и настървение очакваха войските тази атака.“ Преди да настъпи дъждовното утро обаче, Чернишов получи неочакваното съобщение, че принц Вюртембергски „благородно уведомява, че е решил да не рискува безразсъдно“ и през нощта е извел войските в северозападното предградие Шпандау. Столицата на Прусия капитулира.

Когато изпрати офицер и тръбач за приемането на града, Чернишов изненадан узна, че Тотлебен, без да участвува въобще в подготовката на атаката, същата тази нощ е успял да получи съгласието на берлинския комендант за капитулация, и то при крайно изгодни за прусите условия. Завземайки Берлин, Тотлебен не бе изпълнил най-важните указания на Фермър за разрушаване на арсенала и фабриките за сукно. Позорното му поведение предизвика негодувание сред войските. Като главнокомандуващ, Фермър възбуди против него следствие, но в Петербург той успя да се оправдае.

Русите останаха в Берлин няколко дни, като поддържаха реда в града, но навлязоха леките войски от австрийската армия — хървати — и започнаха насилия, грабежи и безсмислени разрушения, така че се наложи русите със сила да възстановяват спокойствието. Това не попречи на Фридрих да издаде и разпространи из Европа клеветническото съчинение „Описание на нечуваните опустошения, причинени от руските, австрийските и саксонските войски в Маркбранденбургия, и жестокостите, извършени от тях при нападението на Берлин през месец октомври 1760 година“.

… След набега до Берлин казаци доведоха със себе си красиво детенце, което очевидно е било загубено от майката през време на обхваналата града паника. Суворов го взе при себе си, грижи се за него през време на целия поход, а след установяването на зимни квартири изпрати на майката писмо:

„Най-любезна маминко, вашето малко синче се намира при мен в безопасност. Ако вие желаете да го оставите при мен, то няма да почувствува недостиг от нищо и аз ще се грижа за него като за собствен син. Ако пък желаете да го вземете при себе си, то можете да го получите тук или да ми пишете къде да го изпратя.“ Трябва да се предполага, че самотният все още без семейство, вече тридесетгодишен, Суворов се е привързал към момчето. Майката, разбира се, го поиска обратно…