Олег Михайлов
Суворов (1)

1

През 1742 година, двадесет и девети април, на петия ден от празнуването на коронацията й в Москва, дъщерята на Пьотр Първи, Елисавета, се готвеше да замине тържествено от Кремъл за зимния дворец Анинхоф на Яуза. От седем часа сутринта определените за церемонията знатни особи се бяха вече събрали на Ивановския площад в карети, теглени от няколко впряга коне. Другите хора бяха заминали предварително за зимния дом на нейно величество и очакваха процесията там. Сред тях беше и Василий Иванович Суворов, който служеше по гражданските дела в Берг-колегията с чин полковник. Като използуваше това, че строгият прокурор през всичките тези дни бе зает с безбройните церемонии, неговият дванадесетгодишен син Александър още рано сутринта бягаше от къщи, без да слуша наставленията на майка си Евдокия Федосеевна.

На разсъмване той изтича в стаята на прислугата, където под дълъг овчи кожух сладко спеше неговият връстник Ефимка, син на огняря Иван.

— Ефим, чуваш ли, Ефим — нетърпеливо го разтърси Александър, — какво правиш, забрави ли уговорката да гледаме царицата?…

Ефимка скочи сънен, като глупаво блещеше очи под рижите си мигли и отмахваше от луничавото си лице невидима паяжина. Изсърбаха вчерашната чорба от една дървена паница — и хайде!

Те вече бяха ходили до камбанарията на църквата „Николай Чудотворец“ в Покровско и бяха помагали на познатия клисар, когато в осем часа сутринта по сигнала на „Иван Велики“ цяла Москва се отзова със звъненето на своите безброй камбани; разгледаха четирите триумфални порти, специално издигнати за коронацията — на Тверска при Земляной вал, в Китай-город край църквата на Казанската Богородица, на Мясницка и, разбира се, най-близката до техния дом, на Яуза.

По широкия път от Кремъл до Яузкия дворец стояха парадно подредени, с черни триъгълни шапки, лейбгвардейският Преображенски, Семьоновският, Измайловският, Конният, също и армейските полкове със своите музиканти. Местата за гледане и прозорците на къщите бяха навсякъде украсени с килими, копринени и вълнени материи. Зад зелените и сините мундири на войниците пролетно пъстрееха пременените тълпи на московчани, които очакваха царския кортеж.

Ловкият и бърз Александър дърпаше след себе си тромавия Ефимка. През невъобразимата блъсканица те се промъкнаха до самата решетка на Льофортовия дворец. Оттук, от брега на Яуза, се виждаше добре цялата пищна грамада на Москва с безброй златни куполи, увенчани с кръстове, с дворците и градините й, потънали в розовите и бели цветове на вишните и ябълките.

В единадесет часа камбанният звън и стрелбата на сто и едно оръдия от укрепленията възвестиха излизането на процесията. Нейният път минаваше през Маросейка, Покровка и Немецка улица. С приближаването на царската каляска все по-ясни ставаха приветствените викове, честата пушечна стрелба в полковете, звуковете на тръбите и литаврите и биенето на барабаните.

Нетърпението на все повече и повече напирищата към Яузкия дворец тълпа беше така голямо, че тя разкъса кордоните и снажните гренадири с украсени с пера шапки я изблъскаха на определените за наблюдаване места. Хилавият Александър загуби Ефимка и се оказа притиснат между яки гърбове и плещи.

— Пъхни се под ръката ми, синко — добродушно избоботи с басов глас чернобрад дяк^[1] с мастилница в пояса и го пусна да мине.

Като се промъкна напред, Александър видя в края на пътя, който минаваше през новия мост на Яуза, с пиедестали, вази и статуи, тежката лейбгвардейска конница със знамето. След нея, на коне, двама полковници.

— Това са церемониалмайсторите — онзи е Байер, а дебелият, който е по-близко до нас, е княз Прозоровски — обясни чевръстият дяк.

Бъдещият тъст на Суворов, Иван Прозоровски, яздеше важно богато украсен кон и държеше в ръка позлатен жезъл с двуглав орел.

След церемониалмайсторите бавно се проточи върволицата карети на знатните особи с блясъка на позлатените спици на огромните колела, с негри, джуджета и пажове на задните поставки, пред екипажите — лакеи и бързоходци с островърхи шапки и пищни ливреи, отстрани — крепостни слуги.

— Оберягермайстор, действителен камерхер, кавалер на два руски ордена и поручик от дворцовата свита Разумовски… Генерал-аншеф Ушаков… Генерал-аншеф Салтиков… — мърмореше, като изговаряше с наслаждение чиновете и имената, дякът. — Канцлерът княз Черкаски… Генерал-фелдмаршал Трубецкой… Президентът на Военната колегия княз Долгоруки…

Служители водеха след каретите двадесет и четири коня от конюшните на императрицата, украсени с пищни попони. По-нататък, след нови церемониалмайстори, тръбачи, херолди се показа и княз Сергей Голицин, обкръжен от майори и сержанти с кожени торби, който хвърляше в тълпата златни и сребърни възпоменателни значки…

— Дръж, чичко! — извика Александър на дяка, но се изхитри и сам улови блестящото жълто кръгче. На едната му страна беше изобразена корона, светеща иззад облак, а на другата надпис: „Елисавет Императрица и Самодържец Всеросийски, коронована в Москва през 1742 година.“

Край тях вече минаваха в редица по двама лакеи, камерюнкери и камерхери на коне, щалмайстори, а след тях, като блестеше в злато, под огромна корона, карета, теглена от осем бели коня…

— Царицата! Нашата матушка Елисавет! Дъщерята на Пьотр! — викаха наоколо.

Александър се повдигна на пръсти и видя през огромния прозорец, който проплува съвсем близо до него, потънала в пурпурно кадифе с втъкани златни цветя едрата фигура на императрицата, облечена в епанча или лека мантия, и под блестяща от брилянти корона — кръглото й лице с големи очи. Той вече знаеше за своята способност мигновено да схваща и запомня било съдържанието на страница от книга, било срещнат човек, така че в неговата памет веднага се запечата тази руска красавица с леко сплеснат голям нос. Поради това именно Елисавета не позволяваше да я рисуват в профил. Изобщо на живописците се даваше указание да „правят носа на господарката по-дълъг…“

Процесията завършваше с каретите на придворните дами, на жените на велможите, на камер-фрьойлините и хоф-фрьойлините.

Пред входа на двореца, пред триумфалната порта, Елисавета бе посрещната от очакващите я знатни личности, генералитета и дворянството. Царицата се отдалечи с гостите в зимния дворец, боядисан в жълта охра с бели рамки на вратите, прозорците и фронтона. Когато тя седна на масата, на площада пред двореца избликнаха нагоре фонтани от бяло и червено вино, свалени бяха капаците на сандъците, в които имаше печени волове, прасета, пушени бутове, кокошки и патици.

Александър, който намери най-сетне своя Ефимка в блъсканицата, тъкмо хукна към угощението, но на вратите на двореца им прегради пътя гренадир.

— Пусни ни, войнико! — ядосан извика младият Александър. — Аз съм син на прокурора Суворов, а този е мой слуга.

— Я го виж ти, господарчето остроносо — учуди се гренадирът, като даде път на малчугана, — тебе ще пусна, а в такава проста дреха не е позволено да се влиза — и той изблъска Ефимка назад в тълпата.

… Когато почна да се мръква, небето над двореца се озари от фойерверки, ракети, огнени снопове, пламна като вензел името Елисавет между два орела под корона.

Русия ликуваше, тъй като управлението на Ана Йоановна й изглеждаше вече като лош сън. Покойната императрица се бе обкръжила с немски дворяни от Курландия, а нейният фаворит, митавски коняр, грубият и тъп херцог Бирон, открито преследваше всичко руско. След 1730 година започнаха арести, изтезания и екзекуции на руски дворяни, подозирани в заговор против антинационалното правителство. Особено недоверие будеха у Бирон и у близките до трона чужденци създадените от Пьотр I Преображенски и Семьоновски гвардейски полкове. В желанието си да намалят тяхната роля, Бирон и честолюбивият датчанин на руска служба Миних бяха създали през 1730 година новия лейбгвардейски Измайловски полк, всички офицери на който бяха остзейски немци.

Възкачването на Елисавета Петровна на престола означаваше край на немското надмощие и поради това се радваха така и поздравяваха царицата дворяните, търговците, чиновниците и духовните лица. Впрочем превратът от 25 ноември 1741 година не предлагаше почти никакви промени към по-добро за многомилионното крепостно селячество, за „простия народ“.

Седмица по-късно в къщата на Суворови в Покровско още от сутринта цареше необикновено оживление. В трапезарията носеха медовина и бира, туршии, плодови сладка и печено. Пестеливият стопанин този път не жалеше нищо. Облечена в широк сарафан, който прикриваше тежкия й корем, Евдокия Федосеевна слизаше лично в зимника и приземния етаж, за да дава указания на слугите. Отраканият, нахалничък малчуган, който носеше квас за масата, на въпроса на старата бавачка отговори късо:

— И, бабке, черен като врана!

Старицата сви сухите си устни.

— Така си е, Сидор, оня…

— Кой? — престорено се зачуди Сидор.

— Е оня, де!

— Кой оня?

— Като че не знаеш… — тя бързо се прекръсти и едва-едва обясни: — Че дяволът!

Прочутият царски негър Абрам Петров Анибал беше отдавнашен, още от детски години познат на Василий Иванович. Като кръщелник на Пьотр Велики през страшното време на бироновщината той бе живял в литландското имение на своята жена Христина-Регина и чак след падането на любимеца на Ана Йоановна бе приет на служба в Ревелския гарнизон като подполковник. Елисавета не бе забравила „птиченцата от гнездото на Пьотр“ и на 12 януари 1742 година бе произвела Абрам Анибал направо генерал-майор.

През време на обеда гостът разказваше за празничните дни в Ревел, където бе вече служил като оберкомендант:

— По случай празника на коронацията на нейно императорско величество поканих на обед господата от генералитета и от флотата, също така щабни и старши офицери от артилерията, от инженерния корпус и от градския гарнизон, а освен тях и първенци от Естландското херцогство и разни други личности. След свършването на обеда започна бал, който продължи до полунощ… Пред моето жилище бе представена следната илюминация: нейно императорско величество се моли коленичила, а над нея сияние от небето с надпис: „Жив е бог и жива е душата ми.“ Пред Елисавета, на трона, императорска корона и скиптър с надпис: „От бога и по рождение от Пьотр Велики избрана, свише на Русия Елисавет е дадена.“ А ти, любезни камерад, на каква работа си сега?

Редом със снажния тъмнокож генерал без перука и с къдрави коси, дребничкият и неугледен синеок Суворов изглеждаше още по-зле.

— Господарката благоволи да ме назначи прокурор в Генерал-Берг-Директориума.

— Почакай, а къде е твоят, големият?

Суворов махна с ръка:

— Той е истински чудак, от гостите страни и чете повече, отколкото трябва.

— Това е похвално. А към какво има склонност?

— Най-много от всичко към историята и военната наука. Представи си, виждам у него „Записки на принц Евгений“ за сегашните войни и обсадата на крепости. Питам го: „Какво правиш?“ — „Чета, батюшка.“ — „О, приятелю, още ти е рано да четеш тая книга.“ — „Защо пък? — казва той. — Аз я разбирам достатъчно добре и тя много ми харесва.“ — „Е, добре, приятелю — отговарям аз, — щом е така, тогава, чети си.“ А той на мен: „Аз вече повторно я чета.“

— Виж ти? Любопитно.

— Все моли да го запиша в гвардията. А аз се страхувам, не е добре със здравето. Дали е годен за военна служба?

— Позволи ми да го зърна…

Според обичаите на онова време дванадесетгодишният Александър целуна черната ръка на генерала. Наредбата на малката стаичка беше бедна: в ъгъла дървен креват с твърд тюфлек и кожена възглавница; над кревата икона с изсъхнала върба и порцеланово яйчице; до прозореца маса; няколко книги в свинска кожа, географски карти и планове на битки.

На въпросите момчето отговаряше смело, умно, без да се смущава от необичайния гост с черно лице, големи червени устни и блестяща белота на очите и зъбите. Като поразпита Александър из различни области на науката, особено по инженерното дело (което той познаваше много добре, тъй като бе учил в специалната школа в Мец), Анибал изпадна във възторг. Разговорът свърши с любимата му тема — спомени за покойния император, пълководец и реформатор на руската армия:

— Покойният Пьотр Алексеевич собственоръчно написа в допълнение на устава, че офицерите трябва бащински да се грижат за войника, понеже нито един народ на света не е така изпълнителен като руския…

Като се върна при бащата, Анибал отвърна на немия му въпрос.

— Пьотр Велики непременно би целунал момчето по челото заради неговия упорит труд и би наредил да се обучава по военното дело…

— И самият аз вече съм склонен към това — въздъхна бащата. — Да го повикам ли тук?

— Не, камерад — спря го Анибал, не го викай: неговата беседа е по-добра от нашата. С такива гости като тези при него той ще отиде, и то, повярвай ми, далече…