Олег Михайлов
Суворов (59)

2

Сложната обстановка в Северна Италия изискваше мигновено преориентиране в зависимост от обстановката. Закостенялата кабинетна догма, която е винаги вредна, в случая бе двойно пагубна. Противникът се отличаваше с изключителна инициатива, енергия, липса на шаблон в действията, а освен това прекрасна маневреност и способност да изчезне, да се прикрие за внезапен удар. Най-сетне близостта на републиканска Франция, която непосредствено граничи с Пиемонт, криеше в себе си опасността от всякакви изненади, докато Торино оставаше в негови ръце.

Може да се каже, че само суворовската метода, близка със своето новаторство до тактиката на френските революционни войски, позволяваше на съюзниците да решават блестящо най-трудни задачи. Даже вързан за ръцете и краката от виенските „унтеркунфти“ и „нихтбещимтзагери“^[1], руският фелдмаршал доказа на дело правилността на своята наука да се побеждава. Налагаше се да се държи сметка и за това, че североиталианският боен театър е само част от огромния фронт, който разсичаше Европа от Амстердам, столица на Батавската република, до Неапол, главния град на Партенопейската република. Промените в близките бойни театри веднага повличаха след себе си и промени в положението на съседите.

Една от причините за новото решение на Суворов бяха събитията в Швейцария. На 2 май френският генерал Лекурб бе атакувал внезапно австрийския корпус на принц Роган и като го бе отблъснал, му бе нанесъл големи загуби. Без да знае подробности за несполуката, руският фелдмаршал почна да се опасява за десния фланг и тила на Италианската армия, която се прикриваше от Роган. Тревожеха го слуховете и за намерението на големи неприятелски сили да нахлуят от Рейн през Швейцария в Северна Италия. По такъв начин сега вече възникваше необходимостта да се попречи на съединяването на Моро не със заседналата на юг армия на Макдоналд, а с войските, които се очакваха от Швейцария.

Като подкрепи Роган с част от корпуса на Хохенцолерн, Суворов реши да се придвижи за съединяване със своя десен фланг, а в същото време да заплашва столицата на Пиемонт и да примамва Моро от неговата силна позиция.

Тъй като си въобрази, че съюзната армия се насочва към Средна Италия, против Макдоналд, Моро в действителност напусна своята позиция и даде заповед да се върви към Тортона. Той очакваше да срещне там само наблюдателен отряд и сутринта на 5 май прехвърли през река Бормида дивизията на Виктор. По този начин френският главнокомандуващ искаше да си отвори пътя за Генуа. Настаненият от другата страна на Бормида, срещу Александрия, авангард на Карачай почна да отстъпва, изтласкван от превъзхождащите го сили. В главния лагер на австрийците дойде бързо ординарец и вдигна тревога.

Мелас не намериха, руският фелдмаршал, при когото изпратиха за нареждания, се намираше далече и тогава генерал Лузинян реши да потегли срещу французите с дивизията на Фрьолих. В същото време, според диспозицията, откъм Нови минаваше отрядът на Багратион. Русите веднага се присъединиха към фланга на австрийците и съюзниците стройно се хвърлиха напред под удара на барабаните.

Когато забеляза движението на лявата неприятелска колона, Багратион я атакува със своя полк и казаците на Молчанов и Греков. Донци се хвърлиха смело срещу френските хусари, притиснаха част от пехотата към реката и почти изцяло я унищожиха. Към лявото крило на съюзниците пристигна бързо генерал Кейм. Моро разбра, че се е излъгал и че пред него са главните сили на Суворов. Французите се отдръпнаха и почнаха да преминават Бормида по единствения мост под огъня на артилерията. Отърваха се със загубването само на петстотин души, макар че имаше възможност да бъде смазана цялата републиканска армия.

Руският фелдмаршал узна твърде късно за сражението и пристигна, когато всичко бе свършено.

— Изпуснахте неприятеля! — каза той с досада.

В действителност австрийците не съумяха да организират даже преследването и допуснаха французите да разрушат след себе си моста през Бормида.

Суворов остана в лагера и вечеря с препечен лук, хляб и парче пушена риба. Сутринта той разпита своя стар съратник, донския полковник Денисов, когото ласкаво наричаше Карпич, за подробностите на сражението и участието на русите в него. Фелдмаршалът се интересуваше специално добре ли е атакувал Багратион и хвърлял ли се е на щик.

Неочакваната вилазка на Моро зад Бормида не промени предишния план на пълководеца. Главната армия продължи да се прехвърля на левия бряг на По. Казашките разезди, разпръснати на запад и северозапад, съобщаваха, че неприятел няма вече върху обширно пространство от двете страни на тази река. През един и същи ден, 8 май 1799 година, Милорадович зае град Казале, разположен на По по-долу от Торино, а друг руски отряд — на генерал-лейтенант Я. И. Повало-Швейковски, влезе в напуснатата от французите Валенца. Моро отново се бе откъснал от съюзниците и се бе изтеглил.

Положението на неговата армия от ден на ден ставаше все по-лошо и талантливият републикански генерал бе решил да изостави изгодната позиция при Александрия и в две колони да си пробие път през планините към Генуа. Дивизията на Виктор, без артилерия и обози, тръгна на юг по планински пътища, като се промъкваше през партизански засади. Все повече италианци се обявяваха открито против френската армия. Още по-тежък се оказа пътят на дивизията на Грьоние, с която бе останал Моро. Тя се насочи по околен път, за да спаси обоза и артилерийския парк. Но пред нея въстаналите жители бяха завзели планинската крепост Чева. Суворов незабавно им изпрати в помощ малък австрийски отряд, който измина трудния поход по планински пътеки. Преди да стигне Чева, Моро с изненада разбра, че крепостта е заета от австрийски гарнизон и заповяда на всяка цена да я овладеят. В случая командирът на френската армия бе загрижен за спасението на остатъците от своите войски.

 

 

Промените на италианския боен театър имаха големи последици — войските на Край, приковани към Мантуа, на чието бързо падане не можеше да се разчита, все пак служеха като подкрепление на отряда на От, който прикриваше тила на съюзниците откъм Апенините. За да се предпази от опит за нападение на французите от север, Суворов нареди сега на целия корпус на граф Хохенцолерн да излезе от Милано и да се съедини в Швейцария с Роган и Щраух. Съюзниците трябваше да решат най-главната задача в Северна Италия — да превземат Торино.

Ето какво пише по този повод Суворов:

„Нашето движение към Трино, Кресчентино, Кивассо и Торино, общото въстание на пиемонтците, а така също гладът, който ще се наложи да изпитат французите в напълно разорената страна, ще принудят Моро да напусне Пиемонт без съпротива. Не бива да се пренебрегват нито манифестите, нито ласкавото отношение към пиемонтците, за да се извлече от това най-голяма полза; «барбетите»^[2] в Пинеролската долина и ницарите^[3] в Тендското ждрело ще задържат неприятеля до нашето пристигане за пълното му унищожение… Поражението на Макдоналд и Монришар от Край, От и всички италиански въстаници ще предизвика падането на Мантуа, което ще попречи на Монришар и Макдоналд да се съединят с Моро; ние ще ги унищожим поединично… От която и страна да пристигне в Пиемонт тази помощ от Франция, през Савоя или Дофине, или Ница, тя по необходимост трябва да излезе на открито през Торино. Следователно трябва да придвижим нашите войски в околностите на тази столица.“

Съюзниците в две колони — отляво покрай река По, Мелас, по̀ на север Розенберг — трябваше да вървят към Торино. В обход на пиемонтската столица вървяха авангардните отряди на Багратион и Вукасович. Макар горещината да беше страшна, армията вървеше твърде бързо. Суворов често излизаше далече напред, слизаше от коня, лягаше някъде в лозята и наблюдаваше минаващите войски. След това излизаше на пътя и се присъединяваше към някой руски полк. Обкръжаваха го войниците, а той си спомняше миналите сражения или им говореше за предстоящите дела, а на прощаване се обръщаше ласкаво с думите:

— Вие сте богатири! Вие сте витязи! Вие сте руси! Неприятелят трепери от вас!

После Суворов изчакваше да го настигне „Ноевият ковчег“, старомоден екипаж, купен от него от казаците и запрегнат в местни коне. Като си отпочиваше в компанията на неизменния Фукс и двама-трима щабни офицери, старият фелдмаршал отново вземаше казашкото конче. Веднъж, в желанието си да изпревари попътна руска колона, той сви встрани и в миг прескочи широк ров, така че всички неволно извикаха.

Като виждаше, че Суворов се отбива твърде далече, казашкият полковник Денисов почна да се тревожи да не би фелдмаршалът с малкия си конвой да попадне в плен у френските предни постове. Когато до Торино оставаха няколко версти, Денисов посъветва племенника на Суворов Андрей Горчаков да предупреди главнокомандуващия. Той заяви, че не смее. Тогава самият Андриан Карпович препречи на Суворов пътя и заяви, че е опасно да върви по-нататък така. Фелдмаршалът отговори, че му е необходимо, да се види с маркиз Шателер. Денисов предложи да го намери и скоро се върна с генерал-квартирмайстора, който бе изпратен напред за преговори с неприятеля.

Шателер бе вече ходил при стените на Торино и бе предложил на командира на гарнизона да предаде града. Онзи бе отговорил, че ще се брани до последния човек. Суворов заповяда да обсадят града, да настанят батареите и през нощта на 15 срещу 16 май да започнат обстрелването, а към сутринта да атакуват, ако гарнизонът не се предаде. Някои австрийски генерали започнаха да обсъждат трудностите по превземането на Торино. Руският фелдмаршал се разсърди:

— Празна работа! Анибал превзе Торино за три дни, след като бе минал през Испания, прехвърлил се през Рона, разбил галите и след като бе преминал Алпите. Той ще бъде моят учител! Искам да бъда приемник на неговия гений.

Заедно с челните войски той влезе в предградието и се спря при фонтана, като се любуваше на южната италианска нощ със своеобразните очертания на дърветата. Застаналият до него Дерфелден почна да хвали италианската природа. Фелдмаршалът се съгласи, но прибави:

— Тукашната природа предразполага към наслади в своята очарователна градина. Вие, синове на севера, се дръжте тук, имайте смелост да преодолявате климата. Под всеки друг умерен небосклон въздържанието е добродетел. Тук то е — чудо!…

Близо до фонтана почнаха да падат френски ядра. Суворов не се канеше да си отива. Тогава силният като мечка Денисов подскочи, без да губи време, хвана фелдмаршала с две ръце през тялото и бегом го занесе на безопасно място. Изненаданият Суворов викаше, наричаше го „проклет“, вкопчи се в косите му, но не ги скубеше. Денисов го пусна чак в рова и тъй като Суворов все искаше да отиде при фонтана, поведе го по-далеч от ядрата.

Руският главнокомандуващ се опита още веднъж да склони неприятеля към капитулация и възложи на своя племенник генерал-майор Андрей Горчаков да напише предложение до коменданта Фиорелла. Комендантът на Торино дръзко заяви: „Атакувайте ме, аз ще отговоря.“ Той се надяваше да задържи града обкръжен със здрав насип с бастиони, с каменна стена и превърнат в истинска крепост. Суворов заповяда да се готвят за атака — да изкопаят траншеи и да бомбардират града две денонощия. За щастие столицата на Пиемонт бе спасена от застрашилата я участ на Измаил от самите жители.

Още през нощта на 14 срещу 15 май генерал Вукасович се бе свързал с началника на националната гвардия на пиемонтци. Сутринта, по сигнал, даден от жителите на града, австрийците се хвърлиха към вратите, разположени срещу реката По, и ги намериха отворени, а подвижният мост спуснат. Съюзниците, начело с Край и Вукасович, нахлуха в града така неочаквано, че голям брой французи не успяха да се укрият в крепостта и сега бързаха да се подслонят в градските къщи. И напразно Фиорелла им изпрати на помощ колона от крепостта. Слабият отряд на Вукасович я отблъсна. В отличния арсенал съюзниците намериха триста осемдесет и две оръдия, петнадесет мортири и двадесет хиляди пушки.

В три часа след пладне в столицата на Пиемонт влезе Суворов с главните сили, посрещнат още по-възторжено отколкото в Милано. Вечерта градът беше празнично илюминиран. Главнокомандуващият се настани в долния етаж на една от къщите. Скоро при него доведоха парламентьор от Фиорелла. Ядосан поради измяната на жителите, комендантът заявяваше, че ще бомбардира града дотогава, докато съюзниците не го напуснат. Впрочем истинската цел на пратеничеството изглежда беше да разузнае в коя къща се е настанил руският фелдмаршал. И макар парламентьорът да беше воден от самата врата на крепостта до стаята на Суворов със завързани очи, той все пак успя в своето намерение. След като си отиде, върху Торино се изсипа град от бомби, картеч и нажежени ядра, като много от тях бяха насочени точно към дома на фелдмаршала. В неговия двор бяха убити няколко коня; бяха ранени ординарци и адютанти.

Денисов избърза да отиде при командуващия, въпреки късната доба.

— Какво има, Карпич? — запита го фелдмаршалът.

Той доложи, че французите от крепостта стрелят точно по тази къща.

— Остави ме, аз искам да спя — отговори фелдмаршалът и се обърна с лице към стената.

Денисов излезе, но скоро се чу гласът на Суворов, който викаше при себе си дежурния генерал. По това време бяха избухнали пожари на три места в града. Жителите на Торино изпаднаха в отчаяние. Командуващият продиктува на Горчаков писмо до генерал Фиорелла:

„Ако вие, въпреки всички обичаи, установени между просветените народи, заповядате да стрелят по града, то аз ви предупреждавам, генерале, че за това ще платят французите, взети в плен при влизането в Торино; тогава всички те, включително болните, ще бъдат поставени на площада пред крепостта и ще бъдат държани там дотогава, докато вие смятате да стреляте по невинните граждани. Оставям на вас, генерале, да прецените какво впечатление ще направи отмъщението ви на народите, на които французите обещаха помощ и братство, и какво ще помисли за това Европа.“

Заплахата на Суворов даде резултат: комендантът съобщи, че няма да обстрелва града, ако съюзниците се задължат да не посягат на крепостта откъм Торино. Руският пълководец се съгласи, макар обърнатата към града страна на крепостта да беше най-слаба.

В Торино фелдмаршалът получи сведения за успехите на съюзниците на различни места в Северна Италия. На 15 май генерал Повало-Швейковски и Секендорф превзеха Александрия, почти едновременно с това отрядът на Кленау овладя Ферара, а миланската крепост се предаде на Хохенцолерн. По случай новите победи на 17 май в Торино беше уредено тържествено празненство. Сутринта в къщата на Суворов бе отслужен благодарствен молебен, след което главнокомандуващият в пълна парадна униформа отиде в катедралата. У дома си даде обед, като покани най-знатните жители на града и съюзните генерали. Фелдмаршалът предложи тост за здравето на Кейм, който заедно с Вукасович бе превзел Торино.

Един от поканените на обеда виенски аристократи се обърна към Суворов:

— Знаете ли, че Кейм е син на обущар и от прост войник е стигнал до генерал?

— Да! — отговори Суворов. — Липсва му сянката на голямо родословно дърво. Но аз бих сметнал за своя чест след победите на Кейм той да ми е поне братовчед…

— Трудно е да видиш в лицето на войника бъдещия пълководец — каза Дерфелден.

— Наистина! — веднага отговори фелдмаршалът. — Само на Пьотр Велики бе дадена тайната да подбира хората: забелязал войника Румянцев — и той става офицер, посланик, велможа. А после се отблагодари за това на Русия със своя син Задунайски. Аз мисля: фирмата на глупака е гордостта; на хората с посредствен ум — подлостта; на човека с истински достойнства — възвишеност на чувствата, прикрита със скромност!

— Ваше сиятелство! — намеси се хитрият Фукс. — Почитателят Ви граф Ростопчин ми писа: „Имате завидна участ. Вие служите при велик човек. Румянцев беше герой на своето време. Суворов е герой на всички времена.“

Фелдмаршалът се намръщи:

— Не, отговори му: „Суворов е ученик на Румянцев.“

Поднесоха твърде лоша кръгла баница, от която яде само Суворов.

— Знаете ли, господа — каза той, — че занаятът на ласкателя не е така лесен. Похвалата прилича на баницата: трябва да умееш да я изпечеш, да й сложиш от всичко колкото трябва, да не я пресолиш и да не я изгориш. Аз пък — добави фелдмаршалът, като се смееше — обичам своя готвач Мишка — той е лош ласкател!

Вечерта същия ден Суворов бе поканен в театъра, където му устроиха тържествено посрещане. При влизането на командуващия в определената му ложа се раздадоха ръкопляскания, завесата се вдигна и на сцената се показа храмът на славата, в който бяха поставили бюста на Суворов. Старият воин се просълзи и взе да се покланя на публиката. Когато се връщаше у дома през илюминираните улици, сред светлините блестяха буквите на неговото име.

По това време сардинският крал Карл Емануил, който с радост следеше успехите на руския фелдмаршал, изпрати при него бившия губернатор на Торино граф Сент Андре. Суворов, с неговите ярко изразени монархически симпатии, започна, както казва един от историците, „грижливо да настанява на престола пиемонтския крал“. Главнокомандуващият състави със Сент Андре планове за реставриране на предишните власти и възстановяване на старите длъжности, титли, ордени. Особени надежди възлагаше той на организирането на кралската армия и даже не разпусна след превземането на Торино републиканската национална гвардия: повечето гвардейци не съчувствуваха на французите. „От работа едва се държа на крака — съобщава Суворов от Торино на посланика във Виена Разумовски. — А ако едва отпусна напрегнатите струни, арфата ще стане балалайка.“

Със своите реставрационни намерения обаче руският фелдмаршал се прояви като наивен политик. Император Франц гледаше на освободените от французите земи направо като на нови свои придобивки. „Пълната справедливост изисква — обясняваше той в предписанието — да бъдат обезщетени с изтръгнатите от неприятеля чужди области значителните загуби в хора, които моята държава понесе в продължение на почти единадесетгодишна война…“ Зад надутите обещания на виенския двор да възстанови троновете и да унищожи републиканската „хидра“ се криеше следователно обикновена корист.

За пръв път пред руския пълководец така ясно се проявяваха завоевателните цели на Австрия. Не стигаше, че на Суворов забраняваха да възстанови кралската армия, не стигаше, че всички административни дела се предаваха на Мелас — Виена връзваше ръцете и краката на Суворов с предписания, като изискваше от него да се ограничи с постигнатото и главните сили да насочи към обсадата на крепостите.

„Длъжен съм отново да ви възложа — напомняше Франц, — че като оставите всички други намерения, вие трябва да положите изключителни грижи за завладяването на Мантуа… да заемете позиция, удобна за запазване на нашите завоевания…“

— Мантуа е още от началото моята главна цел. Но нейната стойност не струва загубата на най-благоприятното време за кампанията… Недоизсечената гора отново ще израсне — оплакваше се Суворов в писмо до Разумовски. — О, боже! Колко полезна би била Пиемонтската армия…

Той посочваше, че французите са постъпили по същия начин, като са въоръжили местните жители, и че това е било първото правило „в бързите им завоевания“.

Чуждестранни историци са упреквали руския фелдмаршал, че е действувал нерешително след превземането на Милано, но той на всяка крачка беше ограничаван от вмешателството на Хофкригсрата. Недоволен от самостоятелността на Суворов, Тугут го бе обкръжил със свои хора, които доносничеха за всичко, което се вършеше в съюзната армия. Той не можеше да има никакво доверие в австрийците, тъй като в лицето на всекиго виждаше поставено лице на първия министър. Всеки, който вземаше страната на руския фелдмаршал, веднага губеше разположението на Тугут и биваше отзоваван от италианския боен театър. Така стана с генерал-квартирмайстора Шателер, който бе харесал на главнокомандуващия и се бе сближил с него.

Руската армия в Италия жестоко страдаше от недостиг на продукти, грижите за които бяха поели също така австрийците. Войниците по няколко дни наред не получаваха нищо, а и да ги снабдяваха, то беше с най-лошо качество. Хлябът беше от едро царевично брашно и безвкусен като трева; често изпращаха магарешко месо; раздаваната на войниците водка се оказваше разредена с вода…

Армията почти гладуваше, а край нея се простираше цветуща област, богата с домашни животни и птици, различни плодове и зеленчуци. Не е чудно, че се случваше войниците да използуват едно-друго от жителите. Верен на своите нравствени принципи, освен това дошъл в страна, която по неговото дълбоко убеждение трябваше да освободи от френско потисничество, Суворов пресече злоупотребите с решителни мерки. Но той разбираше, че коренът на злото не е в разпуснатостта на руския войник, а в лошото му осигуряване, измъчваше се за своите богатири и нищо не можеше да направи.

При един преход веднъж група войници се бяха разположили на брега на реката. Хапваха това, което имаха, и пийваха вода, като я сърбаха направо от реката с лъжици. Настигна ги Суворов.

— Какво правите тук, момчета?

— Италианска супа сърбаме!

Фелдмаршалът слезе от коня, приседна до тях, взе лъжица, сръбна вода и каза:

— Сега съм сит, съвсем сит!

Като се прощаваше с войниците, той каза, че французите са близо, че при тях има голямо количество различни продукти и че трябва само да се доберат до тях, а там работата няма да стигне до подправка на супата.

Грижите по политическата, административната и стопанската част не пречеха на разпорежданията на главнокомандуващия по военните работи. Докато провеждаха обсадата на торинската крепост, съюзниците изпратиха на запад отряди за наблюдение на планинските проходи през Алпите. За успокоение на жителите навсякъде бяха разпространявани съставените от Суворов възвания към народа.

Като очисти Пиемонт от французите, фелдмаршалът обърна своите мисли към остатъците от армията на Моро, намерили спасение в Апенините. Към обсадената от неприятеля крепост Чева настъпи Вукасович, подкрепен от отряда на Фрьолих. При приближаването на австрийците французите снеха обсадата, като захвърлиха четиринадесет оръдия и две мортири. Ключовата позиция по пътя за Генуа остана в ръцете на съюзниците и Моро трябваше да търси нови пътища за спасение. Три денонощия непрекъснато половината от войските му прокарваха планински път в обход на Чева. Макар и много трудно, французите успяха да прекарат артилерията и на 26 май минаха най-сетне Апенините и се спуснаха в Генуезката ривиера.

Убеден, че Моро се намира в трудно положение, Суворов незабавно реши да преследва противника си до самия морски бряг и да не му даде възможност да се засили. Предполагаше се, че Вукасович ще отреже Моро от Франция, като излезе на брега северозападно от Генуа. На войските на Повало-Швейковски и Секендорф бе наредено да вървят на юг през планинските долини. Наближаваше краят на май, а в Северна Италия французите се държаха само в крепостите на Мантуа и Кони, и в цитаделите на Тортона, Александрия и Торино.

Русия възторжено следеше победите на Суворов. „Честните и верни синове на отечеството единогласно възпяват вашите победи — писа му Ростопчин, — а вашите противници и раболепните твари ровят земята и се боят от блясъка на вашата слава.“ Павел I заповяда да му се съобщи колко готови кръстове „Света Ана“ има, за да изпрати на Суворов веднага петстотин — „в негово разпореждане“. „Победата ви предшествува навсякъде и славата изгражда от самата Италия паметник на вашите вечни подвизи“ — писа в следващия си рескрипт руският император.

Поставен при най-неизгодни условия, принуден от исканията на Хофкригсрата да разпръсне голяма част от силите, Суворов обаче държеше през цялото време оперативна армия, готова за удар.