Олег Михайлов
Суворов (31)

4

И при Очаков Потьомкин не се канеше да променя своите навици. Обкръжен от тълпа ласкатели, изискани жени, блестящи кавалери-чужденци, той уреждаше разкошни пирове. Когато тръгна на поход, светлейшият изпрати два огромни обоза със сребърни съдове, кухненски принадлежности и разнообразни ястия — първия през Москва, а другия през Могильов, за да бъде сигурен в своевременното пристигане поне на единия от тях. До сутринта в неговата квартира гърмеше музика…

Един след друг, принц дьо Лин, принц Насау-Зиген и португалецът дьо Помпелон, ставаха на крака, за да вдигнат наздравица в чест на княза, седнал зад таблата. Негов партньор беше племенникът му Енгелгард. Неизменният Масо наблюдаваше играта и сипеше ядовити остроумия по адрес на напуснатата от него Франция.

— След като казахте толкова много неща за своето старо отечество, бих искал да чуя от вас и нещо за новата ви родина — забеляза племенникът на Потьомкин, без да прикрива насмешката си.

Масо не се смути никак.

— Удивителна страна! Непрекъснато я въвличат в разорителни мероприятия честолюбиви умове. Ще запитате: „За какво?“ Защо искат да се разоряват, да губят толкова кръв и да въоръжават може би цяла Европа против себе си? За да позабавляват седналия тук княз, който скучае, и да му дадат възможност да си надене още една георгиевска лента към ония тридесет или четиридесет, с които вече е разкрасен и които все са му малко!

Фигурите полетяха на пода. Потьомкин изрева като звяр, грабна тежката, обкована с бронз табла и я хвърли след избягалия хирург. Всички на масата замълчаха. Навел разчорлената си чернокоса глава, светлейшият княз дълго мълча. След това започна да говори тихо на Енгелгард:

— Може ли да се намери по-щастлив човек от мене? Всички мои желания, всички мои капризи се изпълняват. Исках да получа високи служебни постове — моята мечта се осъществи. Стремях се да имам чин — сега ги имам всичките. Обичах игра на карти — мога вече да губя неброени пари. Обожавах празненствата — мога да ги уреждам с царски блясък. Обичах земята — имам толкова, колкото желая. Обичах да правя къщи — построих си дворци. Обичах скъпоценностите — нито един човек няма толкова красиви и редки камъни, каквито имам аз. С една дума, аз съм обсипан… — при тези думи Потьомкин взе огромна фаянсова фруктиера с плодове и със сила я разби.

— Ваша светлост! — обади се дьо Лин. — Вие имате освен това и блестящо военно поприще!

Потьомкин впери мрачен поглед в австриеца. Стори му се, че в думите на принца има насмешка. Едва вчера пред очите на свитата се бе скрил в мазето, изплашен от грохота на оръдейните изстрели.

— Вие се съмнявате в моята храброст? — звучно изсъска той. — Тогава да я проверим, и то още сега! Отиваме в окопите! Всички! Който остане — ще съжалява! — и изтича от шатрата в юлското утро.

В безредна тълпа, като се блъскаха един друг, го последваха генерали и придворни, шутове и адютанти. Беше вече съвсем светло. Зад очаковските стени тъжно се провикваха мюезини. Потьомкин с огромни крачки се приближаваше към лявото крило на руските позиции, а неговата свита едва го догонваше в живописните си, блестящи облекла. При появата на княза в траншеите почнаха да скачат и да застават мирно фанагорийските гренадири.

— Не трябва да ставате пред мен! — казваше им Потьомкин. — Старайте се само да не лягате от турски куршум.

Той вървеше бързо нататък. От крепостта бяха вече забелязали странното движение в руския лагер, пъстрата група хора. Турците откриха по нея огън от няколко оръдия.

Потьомкин не навеждаше глава. Той се шегуваше с войниците, питаше ги за снабдяването с провизии и муниции, осведомяваше се дали всички имат ботуши. Една бомба със страшен трясък избухна до тях, но парчетата за щастие не засегнаха някого; но след избухването на втората се чуха стонове: няколко души от свитата бяха ранени. Към Потьомкин вече тичаше, придружен от снажния полковник Золотухин, уведоменият от войниците Суворов.

— Ах, батюшки, самият светлейши княз е дошъл при нас!

Той накара Потьомкин да отиде на по-безопасно място, отдето се виждаше неправилният четириъгълник на крепостта с ниския й бастион и сух ров. Подстъпите към Очаков бяха покрити с гъсти насаждения, сред които се бяха настанили турски стрелци.

— Проклета крепост… — измърмори светлейшият княз.

— Но не и непристъпна твърдина, позволявам си да забележа — в скоропоговорка отвърна генерал-аншефът. — Траншеи! Противомини! Да се направят пробиви от флотата в стената към брега. Успех! Щурм!

Потьомкин поклати глава.

— Всяко полезно нещо ти е разрешено от мене, но при Очаков несполучливият опит може да бъде вреден… Ще направя всичко да не ни излезе скъп. После — той прегърна дребничкия Суворов — моят Александър Василиевич с елитен отряд ще се впусне пред мен към Измаил!

Като изпрати Потьомкин, Суворов, без да се стеснява от присъствието на неколцина приближени на светлейшия, каза на своите офицери:

— Само с гледане крепост не се взема. Ако ме слушаха, Очаков отдавна би бил в наши ръце.

Колкото и да скъпеше благосклонността на всесилния фаворит, раздразнението му от бездарното водене на обсадата беше по-силно от чувството за самосъхранение. До Потьомкин стигаха всички нападки и остроти на Суворов, но князът хапеше нокти и мълчеше. Скоро стана нещо, което силно промени техните отношения.

Беше два часа след пладне на 27 юли, когато на току-що обядвалия и леко разгорещен от две чашки проста водка генерал-аншеф съобщиха за вилазка на турците от крепостта. Полсотня конници и към две хиляди пехотинци се бяха промъкнали тайно по долинките край очаковския лиман и бяха прогонили патрул от бугски казаци, който именно беше вдигнал тревога.

— Да се построят четири карета от два гренадирски батальона! — заповяда Суворов и лично поведе единия от тях в атака.

Тя бе толкова успешна, че турците бяха отблъснати до самия гласис на крепостта — полегатия землен насип пред външния ров. Прикрит в него, противникът се държеше здраво, докато полковник Золотухин не заповяда на 2-ри батальон да атакува с щик. Турците побягнаха. Докато ги преследваха, русите се вмъкнаха в градините непосредствено до Очаков. Суворов атакуваше едно от укрепленията, когато му предадоха, че го търси куриер от Потьомкин със заповед за незабавно отстъпление. Турците засилиха натиска. В допълнение те изгониха от крепостта огромна глутница кучета и ги насъскаха срещу войниците.

Генерал-аншефът получи втора заповед от Потьомкин и отново я остави без отговор, а при третата изпрати решителен отказ.

В навечерието на боя от руския лагер бе избягал при неприятеля млад покръстен турчин, който дълго време бе служил като ординарец на офицер. Тъй като познаваше Суворов по лице, той го посочи на стрелците. Най-напред бе убит конят на генерал-аншефа, а след това куршум го рани в шията. В този момент, изтласквани от турците, войниците почнаха да отстъпват. Като преодоляваше страшната болка, Суворов се хвърли на земята с вик:

— Юнаци! Не са ви отблъснали, а мен убиха… Смажете ги! Стойте!

Фанагорийците веднага спряха, престроиха се и се хвърлиха отново срещу врага. Най-близките искаха да вдигнат своя командир, но той сам скочи на крака с думите:

— Съживихте ме! Съживихте ме!…

Той чувствуваше обаче, че раната е опасна, предаде командуването на генерал-поручик Бибиков и като затули кръвта с ръка, препусна към лагера.

Потьомкин наблюдаваше боя отдалече и беше страшно ядосан. Дьо Лин предлагаше незабавно да атакуват останалите почти без защита укрепления. Австрийският принц ясно виждаше как повечето знамена на турски отряди — конски и биволски опашки на позлатени дръжки — вече се преместваха към своя десен фланг и оголваха левия. Фелдмаршалът беше непреклонен. Бледен, разплакан, той шепнеше:

— Суворов иска всичко за себе си да заграби!

В лагера се разнесе слух, че генерал-аншефът умира от раната. Притичалият обаче в палатката на Суворов Масо го завари, макар и целият в кръв, да играе шах със своя адютант Курис.

— Дайте да ви превържа! — извика Масо.

Суворов продължи да играе, като повтаряше едно и също име на любим пълководец:

— Тюрен! Тюрен!

— Какво пък, генерале — отговори разсърденият Масо, — когато Тюрен биваше ранен, той даваше да го превързват!

Суворов погледна хирурга и без да каже дума, се хвърли на кревата. Масо му направи превръзка. В този момент се появи дежурният генерал Рахманов с остро писмо от Потьомкин. Князът явно го бе писал така възбуден, че трудно можеха да се разберат думите: „Войниците не са така евтини, за да се губят напразно. Освен това ми е чудно, че вие в мое присъствие извършвате движения без моя заповед… За нищо са загубени толкова ценни хора, че биха били достатъчни за целия Очаков…“

— Какво ще заповядате да предам на светлейшия?

Като се мръщеше от болка, Суворов отговори:

— На камъче седя и Очаков гледам.

Той знаеше, че неговият недоброжелател Рахманов няма да пропусне случая и ще предаде отговора точно. Като предприе действие, което можеше да бъде успешно само при подкрепа на всички останали сили, генерал-аншефът искаше с това да принуди Потьомкин на решителната стъпка и бе сбъркал. За неуспеха русите платиха висока цена — четиристотин души убити. Според други източници — два пъти повече. Само намесата на Репнин, който бе привлякъл към себе си част от турците, позволи на русите да се оттеглят.

На третия или четвъртия ден след раняването Суворов бе закаран в тежко състояние в Кинбурн. Припадъците следваха един подир друг, дишането бе нарушено, към всичко останало се прибави и жълтеница. По време на консултацията бе установено, че Масо е направил превръзката лошо и набързо. В раната намериха няколко парченца от плат, поради което тя бе почнала да гнои.

Пълководецът се намираше в своята стаичка, в малката дървена къща, когато ново нещастие едва не го погуби. Кинбурнската крепост внезапно се разтърси от страшен взрив. Като превъзмогна слабостта, Суворов се добра до вратата. В този миг с ужасен грохот през тавана падна бомба, избухна, отнесе част от стената и разби кревата. Парченца отчупени трески раниха генерала в лицето, гърдите, ръката и крака; кръв бликна от устата му. Той избяга на пруста. Стълбата беше също разрушена. Ясният ден се бе превърнал в нощ. Над Кинбурн висеше гъст облак барутен дим.

В крепостта цареше суматоха. Беше избухнала артилерийската работилница, където изработваха бомби и гранати. Убитите бяха близо осемдесет души. За щастие буретата с барут, които се намираха в лабораторията, бяха останали цели, иначе щеше да пострада цялата крепост. Изнесоха Суворов в полето и му направиха превръзка. Заздравяващата рана се отвори.

Телесните страдания се подсилваха от душевните — немилостта на Потьомкин. В отчаянието си Суворов писа на светлейшия: „Не съм мислил, че гневът на ваша милост ще отиде толкова далече; винаги съм се мъчил да го успокоявам със своето простодушие… невинността не търпи оправдания. Знаете впрочем, всеки си има своя система, така че в службата аз имам моя, а да се преродя е късно. Светлейши княже! Успокойте остатъка от моите дни, шията ми не е одраскана, усещам дълбока рана и тя не е открита, тялото е разбито, така че дните не са много. Аз съм християнин, бъдете човеколюбив. Ако не можете да победите своята немилост, отдалечете ме от себе си, за да нямате и най-малко безпокойство от мене. За мене има служба на други места, според моя опит и степен; но където и да съм, вашите милости навсякъде ще помня. Със своята неизправност готов съм да застана пред престола божи.“

Мина лятото, настъпи есента, започнаха студове. Войниците мръзнеха в землянките. Болестите покосяваха стотици хора. Армията роптаеше. Румянцев язвително наричаше Потьомкиновото седене при Очаков „обсадата на Троя“. Крепостта падна едва на 6 декември 1788 година, след кървав и безпощаден щурм, който продължи всичко час и четвърт и превърна Очаков в огромна гробница. Като велик триумфатор замина Потьомкин за Петербург. Екатерина му изпрати ордена „Св. Георги“ 1-а степен, като прибави собственото си съчинение:

Стреляй, стреляй, с шум и трясък,

Пешак и конник, кон и флота,

И сам под плясъка на знамената,

Срещу Очаков, тяхната опора.^[1]

Светлейшият княз бе награден с похвална грамота, медал за спомен на потомството, жезъл, обсипан с брилянти, орден „Св. Александър Невски“, прикрепен към елмаз за сто хиляди рубли, шпага с брилянти, сто хиляди за довършването на Таврическия дворец. Благосклонността на императрицата играеше в случая по-голяма роля, отколкото заслугите на Потьомкин, чиято истинска цена тя знаеше. Не напразно, като прочете в цензурираното писмо на Насау до Сегюр, че „Очаков можеше да бъде взет през април… но всичко бе пропуснато“, Екатерина II каза: „Това е вярно.“

Освободеният и даже невключен от Потьомкин в списъка на генералите от неговата армия Суворов бе застрашен от бездействие. При това, извън военното дело, което беше негово битие, той не можеше даже да си представи своето съществуване.