Олег Михайлов
Суворов (12)

1

Спрялата пред полковата казарма каляска посрещна адютантът при унтерщаба подпоручик Андрей Шипулин. Пристигналият капитан беше в обикновена пехотна униформа — зелен кафтан, разкопчан на гърдите поради горещината, червен камзол и бели панталони. Като отговори на поздрава на Шипулин, той запита:

— Къде мога да намеря негово високоблагородие господин полковник Суворов?

— Заповядайте, господин капитан, ще ви заведа…

На гърдите си подпоручикът имаше сребърна офицерска значка с позлатен суздалски герб: бял сокол с княжеска корона сред златен щит. Същите гербове, само че медни, носеха на патронните си торби мушкетарите, а генералите — на високите си сукнени със зелен връх шапки.

Въпреки че утринните учения бяха свършили, капитанът не видя празноскитащи наоколо войници: всички вършеха нещо. Едни садеха дръвчета под надзора на капрал; други поставяха каменна основа на сграда; трети влачеха по пътя към Стара Ладога греди и дъски.

— Господин полковникът заповяда да направим тук овощна градина… — говореше подпоручикът. — Това тук ще бъде училище за войнишките сирачета, което временно е настанено в мазанка^[1]… А там — посочи той купчина греди — слагат основите на полковата Петропавловска църква.

— Виждам, че в Суздалския полк войниците не седят със скръстени ръце — учуди се капитанът.

— Нашият командир ни внушава, че безделието е основа на всички злини — обясни Шипулин, — така че през свободното си от занятия време войниците са заети с благоустрояването на своето полково гнездо. Господин полковникът лично участвува в това…

— А къде е той сега?

— Провежда урок с войнишките деца… Сам състави молитвеник и кратък катехизис. Написа също учебник по аритметика. Нашият полковник е особен — в тона и думите на Шипулин звучеше гордост. — Войниците го обичат безкрайно, офицерите също. Е, онези от господа офицерите, на които неговото учение не допада, се преведоха в други полкове…

— Осмелявам се да попитам що за учение е това?

— „Полковата наредба“ — добавка към пехотния устав от 1763 година. С нея си служат всички длъжностни лица, като се започне с ротния командир и се свърши с капрала. С непрестанни и неизморителни повторения на упражненията господин полковият командир ни готви за бойни действия. Вдига ни по тревога на походи, приучава ни на дълги преходи. Овладяваме изкуството за обсаждане на крепости. Веднъж при поход ни повтаряше непрекъснато: „Войникът и в мирно време е на война…“ Стигаме манастир. По заповед на командира полкът се хвърля по всички правила на атака, войниците се изкачват на стените с вик „ура!“ — и победата завършва с превземането на манастира. Нашият полковник се извини на изплашения игумен, обясни, че обучава войниците. Но оплакване до височайше място бе подадено…

— И какво стана?

— Нейно императорско величество знае, че нашият командир не е като другите. Казват, че само се посмяла на тази случка и отговорила: „Не го закачайте, аз го познавам…“ През есента направи преглед на нашия полк в Петербург, остана извънредно доволна от него, благоволи офицерите да й целунат ръка, а на долните чинове нареди да дадат по рубла…

Докато разговаряха, офицерите незабелязано стигнаха до мазанката, където бе настанено училището за войнишките деца, зад която имаше друга — за обучение на войници от дворянски произход.

— Почакайте! — словоохотливият подпоручик изведнъж се потегна, стана по-сериозен и официален. — Струва ми се, че е негово високоблагородие!

Пред закритите с намаслена хартия прозорци на мазанката Суворов високо ругаеше двама подпрапоршчици, като енергично си помагаше с ръкомахания:

— Неграмотният дворянин в полка се различава от останалите чинове само по това, че за провинение го наказват с фуктел^[2], а не с тояга!… Мързеливци! Хитреци! Никакъв чин няма да видите, докато не се научите да четете и пишете добре на руски!…

Капитанът бе поразен от устрема на Суворов в думи и движения, който, без да спира мъмренето на ленивите ученици, успя да каже нещо набързо на полковия свещеник, да нареди друго на рижавия слуга и сега вече махаше с ръка на тях двамата с подпоручика. Суворов сякаш имаше потреба да върши едновременно хиляди неща, да минава като мълния от предмет на предмет, от една мисъл на друга.

— Кой сте вие? — обърна се той към капитана.

— Капитан Алексей Набоков. Пристигнах да служа в полка.

— Почакай! Почакай! — Суворов наведе глава встрани и взе да оглежда офицера. — Ти да не си случайно брат на Андрей Иванович Набоков?

— Брат, господин полковник!

Набоков прекрасно знаеше за приятелството на Андрей Иванович, който служеше във Военната колегия със Суворов. Но той знаеше също така и друго — че полковникът не обича сближаването по роднинство или на чашка, както и всякакъв вид препоръки от близки и познати, та затова не бързаше да предава писмото от брат си.

— А и какъв юначага си! По ръст, осанка, лице — истински руснак! — Суворов бързо обиколи капитана. — Настани се и проучи моята „Наредба“, тогава ще получиш рота. А засега — той плесна с ръце и се обърна към рижия слуга, — Ефимка, приготви вечеря за мен и капитана — и му намигна. — Нали си ми и домакин, и ковчежник, и камердинер, и славен готвач!

Като четеше „Полковата наредба“, младият офицер се възхищаваше от възпитателната система на Суворов в Суздалския полк. Главното в нея бе строевото обучение, „изкуството на войнишките упражнения“, „от което той има неотменима нужда, за да победи неприятеля. Поради това трябва да бъде обучен до най-големи подробности.“ Суворов изискваше: „и господа старши офицерите трябва преди това много добре да ги знаят и да умеят да показват, та без да губят времето на своите подчинени в определените часове, да не забравят, че служат за пример, и да докажат, че са могли без умора да ги научат, че всички са минали тия упражнения.“

Като се стремеше да създаде от „новоразпределените“ сръчни и неустрашими войници, Суворов строго изискваше от командира: „При изучаването на упражненията и другите неща да се съблюдава да няма жестокост и прибързаност, всички части да се разясняват отделно и да се показват една след друга.“ При такъв метод — от простото към сложното — човек не можеше даже да се съмнява в успешното постигане на целта.

Наистина забележителната по своята новаторска целеустременост „Полкова“ или „Суздалска наредба“ не се явяваше на празно място. През 1764 година руската армия получи „Инструкция за командира на пехотния полк“ от А. И. Бибиков, с която до известна степен се възстановяваха наредбите на Пьотр I. Макар че значително отстъпва на „Суздалската наредба“, тя бе безспорно прогресивна за своето време, особено в оная част, която се отнасяше до възпитанието и обучението на новобранците. И все пак в армията продължаваше да се прилага дисциплината на тоягата. Всеки бързаше да напрани от новобранеца войник, а бързината водеше до тоягата и боя с пръчки като най-сигурно средство за въздействие. Не напразно народът бе създал толкова песни за жестокото отношение към новобранците, за тежката войнишка съдба, за безчовечността на самото обучение:

От ученията зли

толкова не ни боли,

а боли ни за това,

че не знаем докога

ту с приклади, ту със нож

ще ни гонят ден и нощ.

Хей, войнико, дръж се ти

и глупак недей бъди!

Суворов бе привърженик на най-строгата дисциплина. Воинското послушание бе за него непоклатимата основа на реда, още повече, че времето бе сурово, армията се комплектуваше от най-добрите по избор крепостни, „плячката“ на война се считаше за законна. При нужда той прибягваше и към „пръчките“. „Цялата сила на военното ръководство — учеше командирът на суздалци — се основава на послушанието, което трябва да бъде спазвано свято. Поради това никой подчинен не може да си позволи не само да спори или възрази, но и да разсъждава, когато е дадена заповед от по-горно началство…“

Но като изискваше безпрекословно подчинение, той съвсем не го постигаше с жестокости, а твърдеше, че „умереното военно наказание, придружено от открито и кратко разтълкуване на провинението, ще засегне повече честолюбивия войник, отколкото жестокостта, която ще го доведе до отчаяние“. За най-важно смяташе възпитаването на долните чинове в нравствено отношение.

„Всеки имаше честолюбие“ — ще каже Суворов, като си спомня годините на суздалското обучение. Той се стараеше да пробуди у довчерашния крепостен чувството за собствено достойнство, самостоятелност, инициатива, убеждението, че поставените от командира задачи са изпълними. Обученият „по суворовски начин“ войник вярваше в своите сили, не можеше да изпадне в паника, оказал се в неочакваните условия на сражението, беше смел и храбър. Докато станалата след Седемгодишната война повсеместна мода пруска възпитателна система потискаше личността у войника, като го превръщаше в неодушевена част от общия военен механизъм, то нейната противоположност — суворовската, се опираше на личността, изработваше у всекиго дълбоко съзнателно отношение към воинския дълг. С помощта на съревнованието, поощряването на усърдните, изпълнителните подчинени пред войниците се откриваше перспектива за издигане по служба, която обещаваше слава и почести. Суворов постоянно се обръщаше към чувството за национална гордост, любовта към родината. В подкрепа на нравственото въздействие идваше религиозното възпитание.

Суворов прекрасно разбираше важността на нравственото възпитание, като отделяше при това определено внимание и на религиозното. „Който се бои от бога, от неприятеля не се бои“ — повтаряше неведнъж той. В Полша през 1771 година той писа на своя началник Веймарн: „Немският и френският селянин знае църквата, знае вярата, молитвите; у русите едва ли знае това селският поп; затова тези селяни във войнишко облекло научаваха при мен някои молитви. Така разбираха и узнаваха, че във всичките си дела бог е с тях и се стремяха към правдата.“ Войниците бяха длъжни да четат на глас и да научават молитвите, да спазват всички религиозни обреди, включени в общата система на строевата подготовка. Суворов свято спазваше добрите обичаи на дедите и даже обичаше да подкрепя всичко онова, което бе почнало да изглежда остаряло, патриархалната простота на миналото. В негово присъствие бе забранено да се говорят не само непристойни, но и двусмислени неща.

Нравственото възпитание предопределяше необходимото изпълнение от страна на войниците на задълженията им, които бяха подробно разгледани в „Полковата наредба“, чак до най-дребните, на пръв поглед незначителни страни от военния бит. Но за Суворов великото започваше от незначителното; даже без да е напълно съгласен с обременителните излишества в облеклото на пехотинеца, той изискваше безусловното и добросъвестно изпълнение на всички уставни положения. В „Наредбата“ има указания как редовият гренадир или мушкетар трябва да бъде облечен, обут, сресан, напудрен; специално се говори за прическата, за буклите и плитките, за мустаците на гренадирите; там се изброяват и предметите, които войникът трябва да има при себе си, за да бъде в ред неговата обмундировка, снаряжение, оръжие. В нея е предвидено и взето под внимание всичко, чак до това, как и къде войникът да пие:

„На долните чинове не се забранява да пият вино и други такива, но не в кръчма, където освен скарвания стават и побоища и се случва военният да бъде намесен; най-малкото чрез общуването там с лоши хора той може да навикне на лоши думи, постъпки и държане и да загуби поради тях своята изправност. Поради това купи си вино или бира, излез от кръчмата незабавно и ги изпий с компания или сам в лагера или в квартирата…“ Не е трудно да се види, че и в тази препоръка личи все същата грижа за нравственото възпитание; виното само по себе не е злина — важното е само да се изключи възможността от лоши постъпки и последици.

Няколко дни след пристигането на Набоков в полка, барабанчиците биха нощна тревога. За пет минути палатките бяха натоварени на колите и полкът, взел продукти за едно денонощие и напълнил манерките с водка, тръгна на поход. Като изминаха бързо към четиридесет версти, суздалци стигнаха близо до селото Виндин Остров на брега на Волхов, дето се издигаше висок и красив хълм, покрит с плътна шапка от столетни борове. След обеда и краткия отдих Суворов заповяда мушкетарите и гренадирите да се строят по роти, а на оберофицерите нареди да се съберат на хълма.

— Граф дьо Сакс казваше: „За обикновените умове войната е занаят, за превъзходните — наука.“ Кое упражнение стои на първо място? — той изтича по високия склон и с пълен глас, ясно, така че да чуе целият полк, отсече: — Обхождането, обхождането! За да има войникът при всяко движение и положение маневреност против неприятеля. — Той направи пауза и като си помагаше с резки жестове, енергично завърши: — Победата зависи от краката, а ръцете са само оръдие на победата!

Под командата на своите унтерофицери войниците извършваха само най-простите престроявания: Суворов не ценеше излишните строеви плетеници, тъй като разбираше, че на практика не водят до нищо, и презрително ги наричаше „чудесии“. Не ценеше високо и хватките с пушка, смятани в тогавашната армия за най-съществената част от строевото обучение. За да стоят отвесно, когато войниците ги държат, пушките в много полкове имаха прави ложи, което беше съвсем неудобно при стрелба; прикладите бяха издълбани и в тях слагаха стъкълца и звучни черупки, за да може при изпълнение на хватките всеки удар да произвежда звук. Заради безсмисленото и вредно в боево отношение издокарване, в жертва на външната красота на пушката и ефектното изпълнение на хватките се принасяха боевите качества на оръжието.

Като провери как колоните се разгръщаха във вериги, как се сближаваха и раздалечаваха редиците, Суворов заповяда да започне най-любимото му упражнение — атаката за пробив.

— Я покажете, господа оберофицери, как вашите войници владеят руския щик!…

Тъй като още не бе получил рота, Набоков остана на хълма заедно с адютанта при унтерщаба Шипулин. Наблюдаваше невиждано упражнение — атака с щик, почти забравена след Седемгодишната война и неспомената в последния пехотен устав от 1763 година.

Като наблюдаваше отвисоко равното и обширно поле, Набоков каза:

— Мястото е много удобно за учения и оттук се вижда отлично.

— Най-любимото място на нашия полкови командир — отвърна Шипулин. — Този хълм нарекохме помежду си Суворова могила…

Зелените вериги на суздалци, настръхнали от щиковете, се приближаваха една към друга стремително. На Набоков се струваше, че присъствува на истински ръкопашен бой, при който двете страни, с офицерите на десния фланг, неудържимо вървяха на пробив. Едва в най-сетния миг войниците вдигнаха щиковете и като направиха полуобръщане, се промъкнаха в образуваните от „противника“ междини на веригата. Неколцина мушкетари се поколебаха, забавиха се и веднага получиха драскотини от щикове. Суворов се спусна от могилата.

— Втора рота да повтори утре няколко пъти упражнението!… Пета — орли! — и той стремително прегърна слабичкия подпоручик. — Твоите войници, Железнов, са юнаци! Ти, братко, не си Железнов, а Железни! Наистина Железни!…

Набоков бе срещал в Петербург бащата на подпоручика — Иван Петрович Железнов, влиятелния ръководител на канцеларията на Екатерина, и очакваше да намери сина по-скоро изнежен глезеник. Атаката за пробив обаче показа на капитана, че Железнов е деен и храбър пехотен офицер.

Суворов с леко накуцване тичаше покрай строя:

— Отлично, суздалци! С вас съм готов да побеждавам!…

Като подготвяше своите войници за бъдещите сражения, той ги приучваше не да изчакват опасността, а смело да вървят срещу нея. На тази цел служеха настъпателните операции преди всичко при атака с хладно оръжие. Огромно впечатление бяха направили на Суворов действията на руската пехота през Седемгодишната война, особено ръкопашният бой в сражението при Кунерсдорф.

Ударът с щик изискваше особено, изключително напрежение на волята. От западноевропейските армии най-годна за атака с хладно оръжие беше френската; немците бяха заменили ръкопашния бой с огневия, като се стремяха да го направят по-скорострелен. Почти всеобщото преклонение пред Фридрих II и пред неговата система бе довело до пренебрегване на щика. Пруският наемник, който нямаше отечество, разбира се, не беше годен за щиков удар. Неефикасността на пушечния огън по онова време, който поразяваше едва на 60–80 крачки, бе преценена от Суворов напълно през време на същата Седемгодишна война и той го обяви за негоден за пренасяне на руска почва по пруски образец. Неговите философски възгледи във военната област се основаваха върху дълбокото му разбиране на особеностите на руския войник.

„Поради недостатъчно обучение изобщо — забелязва А. Петрушевски — и поради слабото действие на огнестрелното оръжие, специално руската армия винаги е чувствувала склонност към щика; но тази склонност оставаше инстинктивна и неразвита. Суворов подхвана това дело с майсторска ръка. Скъпоценната особеност на руската армия, забелязана от него през Седемгодишната война, устойчивостта — беше оня елемент, който му обещаваше богата жетва. Трябваше скъпоценният, но суров материал — пасивната устойчивост — да се обработи, усъвършенствува и развие до степен на активна настойчивост и упоритост…“ Противно на цяла Европа, неизвестният полковник придаде на щика първостепенно значение и направи от него главно възпитателно средство. Това, което бе изпитано на практика през 1763–1768 година в Суздалския полк, Суворов приложи след това в цялата руска армия.

От скромната „Полкова наредба“ по-късно възникна знаменитата „Наука да побеждаваме“.