Олег Михайлов
Суворов (67)

3

Пътят от Хоспитал минаваше надолу по течението на река Райс, която все по-стремително се носеше в тясното дефиле между надвесените над нея масиви. След една верста пътят се врязваше сред отвесни скали, които се спускаха до реката. През 1707 година един от опитните италиански минни инженери бе пробил в скалата тунела, наречен Урнерлох — Урнерската дупка. Това беше в пълния смисъл на думата дупка, дълга осемдесет крачки, почти кръгла, тъмна, влажна и толкова тясна, че през нея едва можеше да мине натоварено муле. След изхода от тунела пътят се прилепваше до отвесната скала като корниз, а след това под прав ъгъл стръмно се спускаше към река Райс, над която висеше арката на Дяволския мост. Водата се спускаше тук в няколко водопада и нейният рев и грохот се чуваше далеч в околността. След моста пътят правеше отново остър завой и чак пред селото Гешенен излизаше на открито.

В шест часа сутринта на 14 септември Суворов излезе от Хоспитал, съедини се в Урзерн с Розенберг и изпрати напред в авангард Милорадович. До самата Урнерска дупка противникът не закачаше русите, убеден очевидно в непристъпността на своята позиция. Пред входа на тази мрачно зейнала изкуствена пещера французите срещнаха авангарда с пушечен огън и скритото в тунела планинско оръдие. Три сотни смелчаци запълзяха нагоре, в обход над Урнерлох. Друг отряд от две сотни егери, под командуването на майор Фьодор Тревогин, почна да се спуска по стръмния скалист склон, висок сто и петдесет метра, към самата Райс. Егерите стигнаха каменистото легло на реката под непрекъснатия огън на неприятеля, като рискуваха всяка минута да паднат в пропастта, а след това преминаха реката и почнаха да се катерят по отвесния бряг.

Уплашени да не бъдат отрязани, защитниците на Урнерлох се отдръпнаха назад. Генерал-майор Мансуров се спусна в тунела и ги изтласка до изхода на Дяволския мост. Когато първите войници излязоха пред откритата пропаст, те не можеха вече да се връщат назад. На тесния път се образува задръстване. Върху отстъпващите французи и напиращите срещу тях руси се изсипаха куршуми и картеч. Мнозина не се задържаха и паднаха в пропастта.

Русите се хвърлиха към моста: французите съумяха под огъня на стрелците да го разрушат — за щастие главната арка се запази, но вместо втората зееше огромна дупка. Егерите на Тревогин обаче бяха успели вече да преодолеят пътя по стръмнината на левия бряг.

Французите започнаха да се оттеглят, но още обстрелваха моста, а русите довлякоха няколко греди, разбиха навеса, който се оказа наблизо, а офицерите, които през цялото време вървяха напред, превързаха гредите със своите шарфове. Княз Мещерски-трети стъпи на една неустойчива напречна греда, но бе поразен смъртно от изстрел и едва успя да каже:

— Приятели, не ме забравяйте в релацията…

По тесните греди, рискувайки да паднат в бездната, суворовските богатири претичваха на другия бряг. В това време отляво, откъм хълбока на планината, се появи с Архангелогородски полк двадесет и три годишният генерал-майор Николай Каменски. Още вечерта той бе получил заповед да върви след Лекурб през Бетцберг и да обходи Урнерската дупка и Дяволския мост. Сега той, като старши по чин, пое командуването и подгони неприятеля през дефилето, без да го остави да се опомни. Син на прочутия военачалник и фелдмаршал Каменски-втори, той мечтаеше да заслужи похвалата на Суворов. Бе пристигнал в армията в навечерието на швейцарския поход и бе приласкан от незлопаметния пълководец с думите: „Синът на моя приятел ще пожъне с мене лаври, както аз някога с неговия баща.“

На четири места се прехвърляше пътят от едната на другата страна на Райс. Всички четири моста неприятелят се опитваше да разруши, но Каменски продължаваше да напира. При селището Вазен французите опитаха да се отбраняват, но не издържаха натиска и отстъпиха зад моста, който Лекурб успя да разруши.

Старите войници хвалеха младия Каменски:

— Ама какъв граф! Така лети, така се катери заедно с нас напред! Юнак, прилича на баща си Михаил Фьодорович. Само че онзи бе избухлив, а този е с добра душа и силно обича войниците.

Когато Каменски донесе да покаже на фелдмаршала писмо до своя баща, Суворов прибави: „Вашият млад син е стар генерал!“

През това време главните руски сили изчакваха на десния бряг на Райс поправянето на Дяволския мост. Изпратените австрийски пионери мереха с най-голямо внимание неговата дължина, обсъждаха и говореха, а за работа не се хващаха. Генерал Ребиндер загуби търпение и извика от полковете войници, които разбираха дърводелския занаят. Явиха се повече от сто души. Те взеха инструментите от ръцете на австрийците и работата закипя. Скоро мостът бе готов.

— Ja, fertig! — учудваха се пионерите — Das ist gut!^[1]

— Там е работата, гут! Вие и до довечера щяхте да гутикате, а за работа нямаше да се хванете! — Каза им войникът, който се разпореждаше на моста.

По доклад на Ребиндер Суворов извика майстора, награди го с пари и възкликна:

— Руският човек за всичко го бива! Да помага бог на всички! У другите няма такова нещо, у нас има!

Във Вазен армията пристигна през нощта и остана там до сутринта. В пет след полунощ с ускорена крачка потегли авангардът на Милорадович. Пред Амщег французите го посрещнаха, построени в колони, под прикритието на двойна верига стрелци. Милорадович не обичаше престрелките и поведе своите войски в щикова атака, а му дойде и помощ. При отстъплението французите запалиха след себе си и следващия мост. Но руският авангард премина по тлеещите греди и оцелелите дъски на другия бряг и изтласка Лекурб от селото Амщег. Близкият отряд на австрийския генерал-майор Ауфенберг получи възможност да се присъедини към руската армия.

Като отстъпи по тясната и дълга Шахенска долина, открила се вдясно, Лекурб реши да даде отпор на Суворов. И отново щиковият удар на руския авангард реши изхода. Около пладне войските заеха Алтдорф и намериха там малък склад с провизии, които им дойдоха съвсем навреме. В сухарните торби на войниците вече нямаше почти нищо, а раниците бяха останали назад или бяха загубени по пътя. Всеки воин получи по три шепи брашно и малко сухари.

Чак сега обаче Суворов с ужас видя къде са го завели австрийците. Пътят, който тогава се наричаше Сенготарски, прекъсваше веднага след Алтдорф. Отвесните скали на дивия гол хребет Росщок опираха в езерото. Не можеше да се разбере на какво е разчитал австрийският генерален щаб! Можеше да се върне назад и да върви през Мадеранската долина към горното течение на Рейн. Но този път не го приближаваше, а го отдалечаваше от Швиц. Оставаше да продължи похода през мрачната Шахенска долина, сред непроходимите планини. Войниците трябваше да се катерят по опасни пастирски и ловджийски пътеки, за да стигнат до Швиц. Налагаше се да се бърза, защото Суворов и без това бе закъснял в Алтдорф с цяло денонощие.

Освен това откъм реките Линта и Лимат вече от два дни се чуваше канонада.

Разбира се, нито една армия никога не бе минавала по такъв път. Авангардът на Багратион започна трудния поход в пет часа сутринта на 16 септември 1799 година, след него вървеше Дерфелден, после Ауфенберг, а Розенберг прикриваше движението откъм тила. Пътеката ставаше все по-тясна и по-стръмна. Войниците вървяха в колона по един по плъзгавата глина, рохкавия сняг и мокрите камъни.

Хребетът Росщок се издигаше като безкрайна стена. Според думите на очевидец един стръмен и огромен масив се издигаше над всички останали. Тъмните облаци, които пълзяха по него, обливаха войниците с мокър студ. Влажността и гъстотата на мъглата непрекъснато се увеличаваха. Сух конец не остана на хората. Те проклинаха планината и казваха:

— Да бяха се показали сега сините кафтани!: Може би с престрелката щяхме да разгоним тази киша и да се стоплим в боя!

Чак привечер корпусът на Дерфелден преодоля височината и се разположи на нощувка. Някъде назад се чуваха изстрели: ариергардът на Розенберг задържаше напора на французите. Войниците бяха измръзнали, обувките им не ставаха за нищо, особено ботушите на офицерите.

— Дръжте здраво пушките! Да се прегледат патроните! Да се сложат нови кремъци! Да се потегнат обувките! Да се запалят огньове! — високо разпореждаше генерал Милорадович, като обикаляше войниците.

За щастие, недалече се намери навес. За по-малко от час го разрушиха и запалиха огньове. Използуваха дръжките на безполезните в боя алебарди. Сега всички се заеха с работа: кой кърпеше обувки, кой сушеше куртки и шинели, кой печеше питки от полученото в Алтдорф брашно. Милорадович се приближи до един огън, видя изпечената попрегоряла питка, взе я и почна да яде с най-голям апетит:

— Боже мой! Но това е по-вкусно от баничка! По-сладко от ананас! Чия е питката?

Казаха му.

— Благодаря! За нея ще изпратя сиренце.

И наистина негов човек донесе малко парченце сирене и като го даваше на войника, каза:

— Извинявай, че е малко. Господарят го раздели по половина, няма повече. Нали раницата ни изостана.

Войникът не взе сиренето.

— Щом е така, пазил ме бог! Ще умра от глад, но няма да взема!

Тогава всеки даде по сухарче, а Огнев добави късче сух бульон, взет от раницата на убит от него френски офицер. Като събраха кой каквото даде, Огнев го завърза в кърпа и отнесе на Милорадович. Генералът прие всичко и сам отиде да благодари на войниците.

Движението на цялата армия продължи непрекъснато от сутринта на 16 до вечерта на 18 септември, т.е. цели шестдесет часа. През цялото това време двадесет и пет хилядната войска като огромна гъсеница бавно пълзеше през хребета. Удивително е това, че при тези най-тежки условия Суворов съумя да парализира действията на Лекурб, който напираше върху руския ариергард. Два пехотни полка на Розенберг успешно задържаха превъзхождащите сили на французите, а след това в пълен ред се оттеглиха от Алтдорф.

Самият фелдмаршал ту яздеше, ту вървеше пеша с предните части и непрекъснато бе пред очите на войниците. Той се чувствуваше болен, слаб, изтерзан физически и нравствено, измъчен от интригите на австрийците, но се стараеше да изглежда весел, шегуваше се и ободряваше войниците. Като минаваше веднъж край спрели се да си поемат дъх измръзнали, гладни, мрачни хора, той неочаквано подхвана песента: „Какво с девойката направиха, какво с хубавицата се случи.“ Раздаде се дружен смях и войниците се ободриха.

Тежко бе изкачването на Росщок, но едва ли не по-трудно се оказа спускането. От север духаше остър вятър и пронизваше през дрехите. Авангардът на Багратион вече наближаваше селището Мутентал, а корпусът на Ребиндер едва се готвеше за слизането, определено за ранното утро на 17 септември. Войниците мечтаеха като за щастие да се срещнат с неприятеля на равнина:

— Но нима те ще се крият от нас винаги зад камъните като разбойници или ще бягат по планините като диви кози? Нима сред тези поднебесни ридове няма да се намери чисто място и те няма да застанат против нас открито, по руски?

Милорадович даде заповед да тръгнат, барабаните забиха походен марш, засвириха рогове и саморъчно направени кларнети, разнесоха се по планини и долини руски песни:

Щом ще пием зарад наште

мили братя и сестри,

нека чаша подир чаша

пълним дружно до зори!

Хей, приятелю, налей!

Пий и пей, пий и пей!

Пий и пей, но не забравяй,

службата си не оставяй!

Като минаха през билото, войниците се приближиха до стръмния наклон и видяха надалеч, под пелената на мъглата, долина. Плъзгавият от падналия дъжд път ставаше все по-мъчителен. Мнозина не се задържаха и политаха надолу, но жертви почти нямаше.

По това време авангардът на Багратион срещна в Мутентал преден френски пост, изпратен от Швиц. Командирът заповяда на конните казаци да го обходят прикрити зад горичката и да го нападнат от фланг и тил, а част от пехотата придвижи направо. За миг неприятелят бе обкръжен и разбит; сто души заедно с офицерите бяха пленени.

Като се спусна в Мутенската долина, Суворов изпрати сотня казаци вдясно по посока на Гларис, за да съберат някакви сведения за австрийския корпус на Линкен. От него нямаше ни помен, а около езерото Клинтал, на половина път между Мутен и Гларис, имаше французи. Едновременно с това местните жители съобщаваха на стария фелдмаршал страшни неща. По времето, когато Суворов бе щурмувал Дяволския мост, Масена разгромил корпуса на Римски-Корсаков. Катастрофата станала на 14–15 септември и била отежнена от лошото разположение на руските войски, самонадеяността и надменността на техния командир, от численото превъзходство на френските сили, от изкуството и предвидливостта на Масена. Числото на убитите, ранените и пленените бе близо осем хиляди души. Французите бяха пленили трима генерали, девет знамена, двадесет и шест оръдия и почти целия руски обоз.

На 14 септември френският генерал Султ бе разбил австрийците в Долна Линта. Бяха убити генерал Готце и неговият началник-щаб. Несполуките на австрийския корпус „се разпространиха отдясно наляво като чумна зараза“. Въпреки решителното си превъзходство над французите по Горна Линта, генералите Елачич и Линкен се бяха разпореждали така неудачно и се бяха държали така малодушно, че били принудени да заповядат бързо отстъпление.

Сега на французите по целия швейцарски боен театър се противопоставяше само Суворов със своята малка армия, измъчена от дългия преход, лишена от продоволствие и артилерия. Енергичният Масена бе вече взел мерки да затвори противника в Мутентал, отдето имаше само два изхода — към Швиц и към Гларис. Самият той оставаше с част от войските в Швиц, а останалите изпрати на генерал Молитор, който бе закрил пътя към Гларис. Една бригада от дивизията на Лекурб охраняваше пътеката през Росщок. Изглеждаше, че армията на Суворов е изправена пред неминуемо поражение. Като излизаше от Цюрих, Масена обеща на пленените руски офицери, че скоро ще докара при тях фелдмаршала и великия княз.

Човек може да си представи страданията на предадения от австрийците велик пълководец! Даже войниците, които още не знаеха със сигурност за поражението на Римски-Корсаков, бяха забелязали, че със Суворов става нещо недобро. Един роднина на сержант Старков, който служеше в сборен гренадирски батальон, на въпроса: „Какво става с нашия баща?“ — разказваше на войниците от полка на Ребиндер:

— Здрав е нашият бащица, здрав, но е нещо много невесел. Миналия ден бях караул при квартирата му, а при него дойдоха всички генерали и великият княз. Дълго, три до четири часа останаха там. За какво се съветваха, никой не знае: наоколо стояха часови. Когато излизаха от Александър Василиевич, генералите бяха някак възторжени и неспокойни. Лицата на всички бяха страшни, а особено на Вилим Христофорович Дерфелден и на княз Пьотр Иванович Багратион.

Това беше знаменитият военен съвет на 18 септември, посветен на предстоящия подвиг. За извършването му бяха необходими единодушие у всички и всекиго, подем на нравствените сили до последен предел. На съвета бяха поканени русите: генерал Ауфенберг не бе извикан.