Олег Михайлов
Суворов (45)

3

Малкото градче Тулчин бе разположено между Виница и Уман на брега на Южен Буг. Като избра него за „столица“, Суворов се настани в замъка на графиня Потоцка, родена княгиня Мнишек, и зае помещенията на долния етаж. В една от стаите, с прозорци към цветарника, бе наслагано сено, покрито с чаршафи и одеяло — фелдмаршалът не изменяше на своите навици. До прозореца имаше маса за писма, две кресла и малка масичка. Почти винаги гореше камината.

Суворов се сдружи с Потоцка и нейното семейство, непрекъснато ги посещаваше и ги канеше на обед при себе си. Към всичко останало той се погрижи за възрастната дъщеря на графинята, като й предложи за съпруг най-напред своя племенник Алексей Горчаков, а след това младия Елмпт. Тази работа изглежда фелдмаршалът благополучно свърши.

С възрастта великият пълководец стана още по-религиозен: редовно изпращаше пари за помен на родителите си в църквата на Фьодор Студит в Москва, по-аскетично прекарваше постите, като не вземаше никаква храна през време на първите три дни от страстната седмица. В навечерието на празниците винаги присъствуваше на утринна служба в домашната походна църква, а на самия празник — на обедната.

В съботни дни Суворов лично се занимаваше с войските, разположени в Тулчин. Преди развода фелдмаршалът или някой от полковите или ротните командири напомняха на войниците най-важните положения от „Науката да се побеждава“.

„Токовете събрани, краката изпънати; войникът стои като стрела: четвъртия виждам, петия не виждам.

Войнишката крачка — аршин, при завиване аршин и половина; пази интервала.

Войникът по фронта, на крачка, построява се по лакът; редица от редица три крачки, при поход — две. Барабанът да не бърка!

Пази куршума три дни, а понякога и през цялата кампания, когато няма откъде да се вземе. Стреляй рядко, но точно. С щика мушкай силно. Куршумът ще излъже, щикът няма: куршум — глупак, щик — юнак. Мушкай веднъж, отхвърляй неверника с щика: ако мъртвият е на щика, удар със сабя по шията. Сабя на шията — отскочи крачка, удар. Мушкай втори, мушкай трети; юнакът ще промуши половин дузина и повече. Пази куршум в дулото. Ако трима налетят: първият мушни, втория застреляй, третия с щика смърт. Това става рядко, а няма време за зареждане. В атака не забавяй.

При стрелба мери в мишена; на човека по двадесет куршума. Олово купи от икономиите — не струва скъпо. Ние стреляме с прицелване; при нас пропада тридесетият куршум, а при полевата и полковата артилерия само ако са по-малко от десетия заряд.

Фитил на картеча — хвърляй се към него: ще прелети над главата. Оръдията твои, хората твои — поваляй на място, преследвай, мушкай, останалите пощади, те са също така хора: грях е да убиеш напразно.

Умирай за дома на божията майка, за майчицата, за пресветлия дом. В църквата бога моли. Който остане жив, за него чест и слава!

Местния жител не закачай: той ни пои и храни; войникът — не е разбойник. Свещена е плячката! Превземи лагера — всичко е твое. В Измаил освен другото делиха злато и сребро с шепи. Така и на много места. Без заповед не отивай никъде за плячка…“.

Един от основните раздели на „Науката да се побеждава“ не напразно е озаглавен: „Разговор с войниците на техния език“. С цветист простонароден стил Суворов разказва на какво и как трябва да се учи войникът, за да стане майстор на своето дело, надежден защитник на родината. В основата на неговия наръчник са залегнали исканията за решителна, настъпателна тактика както в полето, така и при обсадата на крепости:

„Разбивай чрез просеки, хвърляй плетове през вълчите ями, тичай бързо, скачай през палисадите, хвърляй фашини, спускай се в рововете, като поставяш стълби. Стрелци, напускайте колоните, стреляйте по началниците. Останалите да летят през стената върху вала, да се заковат там, да изправят линията, караул — към барутните погреби, отваряйте вратите за конницата. Неприятелят бяга в града, оръдията му обърни подир него, стреляй усилено по улиците, бомбардирай бързо. Почивката идва след това. Заповед: навлизай в града, коли неприятеля по улиците. Конница, сечи. В къщите не влизай, бий се на площадите; щурмувай, където неприятелят е заседнал. Като заемеш площада, поставяй караулна служба и веднага постове към вратите на погребите и складовете…“

И днес „Науката да се побеждава“ привлича със своята патриотична насоченост, с безкрайната вяра на Суворов в морално-боевите качества на руския войник и офицер:

„Юнаци! Неприятелят трепери от вас…“

„Неприятелят има същите ръце, но той руския щик не познава…“

Гениалната Суворова „Наука да се побеждава“ е била създавана от пълководеца през целия му живот. Началото й ще намерим още в „Суздалската наредба“, където се подчертава важността на изработването в характера на войника на нравствено чувство, упоритост, настойчивост, инициатива, взаимопомощ. В подробните заповеди на Суворов през време на войната с полските конфедерати, а след това през време на пребиваването му в Крим и Кубан, основните положения се задълбочават и намират блестящо потвърждение на бойното поле.

Нищо застояло, веднъж завинаги установено: всичко зависи от особеностите на противника, а така също от непредвидените променящи се условия:

„В линия против редовните, с каре против неверниците — с колони не. А може да се случи и против турците каре от петстотин души да трябва да пробие пет или седем хилядна тълпа с помощта на флангови карета; при този случай то да се хвърли срещу тях в колона; но досега не е ставало нужда от това. Има безбожни, вятърничави, смахнати французчета. Те воюват срещу немците и с други в колони. Ако ни се случи против тях, то ние трябва да бъдем също в колони.“

Всички елементи на Суворовата тактика се възприемаха от войниците и офицерите не механично, а осмислено. Всеки разбираше своя маньовър, тъй като уставните правила отговаряха на бойната обстановка, учебната практика се приближаваше съвсем до условията на военното време. Наблюдавалият маневрите при Тулчин французин Дюбокаж пише:

„Военното изкуство за единичния войник или офицер се заключаваше, по мнението на Суворов, в бързина на изпълнението и неустрашимост без спиране пред каквито и да било препятствия; за постигане на бързината и неустрашимостта трябваше според него войската да свикне с условията на войната посредством маневри, до такава степен близки до действителността, че войникът да гледа на истинската война като на маневри…

Суворов не забравяше и промените, възприети в европейските армии: но в разгръщането, марша, контрамарша и прочие той не виждаше смисъла — как да доведе работата до своята любима атака, по възможност по-скоро и по-направо…

След всичко това трябва да се занимаем с причините за непобедимостта на Суворовите войски! Последният войник от попадналите в сферата на неговото влияние научаваше и практически, и теоретично бойното дело по-добре, отколкото го познават в която и да е европейска армия в мирно време, без да изключваме и най-образованите.“

Запомнянето на „катехизиса“ се облекчаваше естествено от това, че Суворовата „Наука да се побеждава“ беше изложена с афористичен и енергичен език, самият ритъм на който — „бързай, късай, чупи, тичай“ — придаваше стремителност и съкрушителна мощ на руските богатири. Народният стил на „Науката да се побеждава“ сякаш няма нищо равно на себе си в литературата от това време. Войникът-пълководец говореше със селската маса, без да се пригажда и докарва, с нейния изразителен, „простонароден“ език, наситен с пословици и поговорки.

Волята на великия пълководец, прикована към една точка, насочена към една цел — победата! — в боя и в учението магнетично се предаваше на войските, а непрекъснатите успехи под негово ръководство им внушаваха увереност, решителност и неизчерпаема енергия. Не само обучените чрез „Науката да се побеждава“ юнаци, но и австрийските „незнайковци“^[1] изпитваха върху себе си най-силно морално въздействие, преобразяваха се и даваха сериозен принос за победите при Фокшани и Римник, а по-късно — при Требия и Нови. Главната заслуга на великия пълководец обаче беше възпитаването на руския войник от нов тип.

Във века на дисциплината на тоягата и жестоката безмилостна мущровка вчерашният крепостен се чувствуваше в армията на Суворов като личност, вярваше в себе си и в собствените си сили, разбираше своя маньовър, притежаваше национално самосъзнание и по такъв начин бе морално готов да се срази с всеки най-силен противник. „Името на войника съдържа в себе си просто всички хора, които са във войската, от най-горния генерал, даже до последния мушкетар“ — този завет на Пьотр I се изпълняваше свято и самият Суворов беше само първият войник. Неговата външност, бит и навици правеха фелдмаршала „свой“ за долните чинове.

Дворянин, син на екатеринински велможа, пълен кавалер на отечествените ордени, граф, княз, към края на живота си генералисимус на всички руски войски, той не само не се стремеше към това, което даваха всички тези привилегии, но беше чужд и враждебен на тях. Когато във фелдмаршалски мундир, окичен с брилянти на стойност няколко села, той се секнеше пред строя с два пръста или ходеше сред войниците по малка нужда, или сядаше заедно с другите на каша — всичко това не беше позьорство. Знае се как някакъв генерал, замислил да върви по неговите стъпки и почнал да се държи по суворовски, да особничи и да се шегува, в отговор предизвикал смях у войниците: „Какво се е лепнал за нас този старик?“ У всекиго другиго всичко това изглеждало само като господарски каприз.

Когато възникваха особено трудни, почти неизпълними задачи — при Измаил, по-късно на италианските полета и пропастите на Швейцария, — Суворов всеки път се обръщаше към патриотичното чувство на войника. Целият му живот бе пример за непрекъсната борба против подражаването на западната рутина, против военните тактици, остригани по немски начин — срещу всички тези веймарновци прозоровски, репнини, меласовци. На всяка стъпка, с всеки ред той отстоява националната самобитност в армията. Като научи, че някакъв генерал не умее да пише по руски, Александър Василиевич каза:

— Срамно! Но нека пише на френски, само да мислеше по руски!

Като възпитаваше във войските патриотично чувство, любов към Русия, сам пълководецът го тълкуваше по-широко, като го повеждаше извън тясно националните рамки. „Аз съм руснак! Ние сме руснаци!“ — с гордост повтаряха след него и грузинецът Пьотр Иванович Багратион, и пришелецът от немско Вилим Христофорович Дерфелден.

Самобитният военен гений на Суворов обаче никога не би дал най-великия в световната история пълководец, ако неговата същност се свеждаше до националната архаика, до верността към прадядовските завети. „Като изучавате Суворов — отбелязва военният историк Марченко, — вие проследявате растежа и развитието, при съдействието на Пьотр I, на преобразувания руски човек.“ Внук на генералния писар на Преображенския полк и син на кръщелника на Пьотр, Суворов се прекланяше пред този „вечен работник“ на трона, пред неговите реформи, неговите победи:

— Аз благоговеех пред него на Ладожкия канал и на Полтавското поле, по неговите следи разбрах, че той е бил първият пълководец на своето време.

Като продължаваше и развиваше военните преобразования на Пьотр, Суворов не напразно придаваше такова огромно значение на обучението, на знанията. „Учението е светлина, а неучението — мрак“ — поддържаше фелдмаршалът в своята „Наука да се побеждава“. Мнозина историци, особено чуждестранни, виждаха в лицето на Суворов „варварин“, незапознат с теорията на военното дело и побеждаващ благодарение на „щастието“. Тази „лъжа, облечена в абата на руска правда“, както хубаво го е казал Суворовият ветеран Я. Старков, не издържа никаква критика.

Колкото се отнася до чисто военната страна, то Суворов е до такава степен изпреварил своите съвременници, че и не е могъл да разчита на разбиране. Противно на съществуващите тогава стратегически принципи той поставя като главна цел на войната не заемането на градове и крепости, а унищожаването на живата сила на противника. За разлика от западноевропейската кордонна стратегия, която водеше до разпиляване на войските, Суворов изискваше съсредоточаване на силите в решаващото направление и разбиването на неприятеля на части. Като характеризира напредничавите черти на суворовското военно изкуство, Ф. Енгелс пише в средата на XIX век, че неговата стратегия е близка до съвременната стратегическа система.

Във века на застиналите канони на линейната тактика руският пълководец разчупи мъртвата рутина и придаде на военното изкуство невиждана гъвкавост. „Всички войни са различни — писа той. — В Полша бяха нужни маси, в Италия гръмотевици да трещят навсякъде.“ Карета против турците, атака на пехотата против полската конница, колони и стрелкови вериги против французите — историята на суворовските войни ни представя необичайно разнообразие от бойни форми. Знаменитите принципи — „окомер“, „бързина“, „натиск“, енергичен щиков удар, неотслабващо преследване на противника, морална издръжливост на войските — новаторските принципи на Суворов се оказаха в края на краищата близки до тактиката на френските революционни армии.

През 1918 година В. И. Ленин и Я. М. Свердлов утвърдиха като задължителна за цялата Червена армия книжка на червеноармееца, заключителният раздел на която определяше целите на бойното и политико-моралното възпитание и започваше с кратки извлечения от военния наръчник на Суворов.