Олег Михайлов
Суворов (50)

4

На първо време Суворов блаженствуваше в Кончанское, като си почиваше от нерадостните петербургски впечатления. Унизителният явен надзор беше сега снет.

Фелдмаршалът пътуваше до близките помешчици и ги приемаше у дома си, като си позволяваше свободата да капризничи. Веднъж при него бе дошъл на гости някакъв съсед в карета с осем коня и сполучи да бъде посетен в отговор, като бе поканил за този ден цялата околност. Изненадата на събралите се нямаше граници, когато се показаха осемдесет коня, впрегнати един след друг да теглят бричка. Челният коняр ги събираше половин час в купчина, докато най-сетне в двора не влезе и Суворов. Обратно за Кончанское фелдмаршалът си замина вече с един кон.

Замогнал се като помешчик, той полагаше много грижи за благоустройството на имението си, тъй като виждаше очевидно в него своето последно пристанище: заповяда да се построи едноетажна господарска къща, да се насадят плодни дръвчета, да се прекарат мостчета през рекичките. Често посещаваше селските жилища, уреждаше сватби, присъствуваше на кръщенета. Увеличи възнагражденията на слугите, определи пенсия на бащата на своя верен Прохор, а на самия камердинер обеща за след смъртта си грамота за освобождаване от крепостничество. И в действителност Прохор я получи от сина на фелдмаршала Аркадий Александрович.

Най-много от всичко в Кончанское Суворов бе обикнал островърхата височина Дубиха, към която от имението водеше брезова алея. От раслите някога тук дъбове не бе останало нищо, освен названието — височината бе покрита с огромни ели. На Дубиха построиха беседка и малка, дванадесет квадратни метра двуетажна къщица, обкръжена отвън от открити тесни галерии. Долу се помещаваше кухнята и слугинската стая, нагоре водеше стълбичка от осем-десет стъпала. В стаята на Суворов имаше старо кресло, дъбова маса на един крак и купчина постлана слама. Оттук се виждаха далечните гори и реки, тук Суворов се радваше на природата и самотата.

През това време Павел I, обезпокоен от победите на Франция, бе почнал все по-често да мисли за оказване военна помощ на Австрия и Англия. Събитията в Малта силно повлияха на неговото решение. Запазилият се от кръстоносните средновековни походи мощен орден на свети Йоан Ерусалимски, който не зависеше от никоя държава, в действителност търсеше силен покровител. Когато Наполеон завладя Малта, Павел пое защитата на ордена и прие сана велик магистър. В тази малко театрална постъпка се бе изявил целият характер на императора. Какви изгоди получаваше Русия от учредяването на „Гръцко-руско велико приорство“? Кому беше нужен този бутафорен орден? Но Павел, който пламенно мечтаеше за нов кръстоносен поход, започна война с Франция.

В помощ на Портата и англичаните императорът изпрати адмирал Ушаков, който „с огромните си военни дарования и необикновената твърдост на волята си… се отличаваше също така и с простотата на руските нрави и обичаи“. Цариград, който едва доскоро бе треперил при името на Ушак паша, видя в Мраморно море руската ескадра и самият султан, преоблечен като босненец, отиде на лодка да я разгледа.

На западните граници на Русия в пълна бойна готовност стоеше двадесетхилядният корпус на генерал А. Г. Розенберг. В навечерието на неизбежния заграничен поход на руските войски Павел I отново си спомни за Суворов. В началото на септември 1798 година при него замина генерал-майор И. И. Прево дьо Люмиан, добре познат на фелдмаршала от съвместната им служба във Финландия. Императорът му бе възложил да узнае мнението на Суворов за стратегическия план на войната.

Великият пълководец продиктува на дьо Люмиан условията, необходими за победоносна кампания:

„1. Само настъпление;

2. Бързина в похода, пламенност в атаките с хладно оръжие;

3. Никаква методичност при добър окомер;

4. Неограничена власт на генерал-аншефа;

5. Да се атакува и бие противникът в открито поле;

6. Да не се губи време за обсада… крепостите да се превземат по-бързо чрез атака и изведнъж с жива сила; така ще имаш по-малко загуби;

7. Никога да не се разпиляват силите за охраняване на различни пунктове. В случай че противникът ги преминава, толкова по-добре, защото той се приближава, за да бъде бит.“

Това беше чисто суворовски план за стремителна кампания, който в основата си противоречеше на представения от прусофила Павел и придворния военен съвет на Австрия — Хофкригсрата. Фелдмаршалът предлагаше да се оставят само два корпуса — при Страсбург и Люксембург, — а с главните сили да се върви към Париж. Като наблюдаваше успехите на републиканска Франция, Суворов мечтаеше да се срази с младия Бонапарт и понякога казваше:

— Далеко крачи момчето! Време е да се укроти…

Твърде скоро в разговор с Ростопчин той ще постави Наполеон в редиците на най-великите пълководци на света — Цезар и Анибал.

Но като се унасяше в мечти за среща с френските армии, запасният фелдмаршал прекрасно разбираше, че надежда за връщане на военна служба няма, че е близка смъртта. Не бяха сред живите почти всички негови знаменити съвременници — Екатерина II, Фридрих II, Орлови, Румянцев, Потьомкин. „С тревата на забвението“ бяха обрасли насипите на Измаил и полетата на Фокшани и Римник, паяк изплиташе своята мрежа в спалнята на огромния потьомкински дворец в Херсон, разпадаха се тържествените порти, издигнати в чест на Екатерина. Нови хора водеха политиката и войната: двадесет и девет годишният Бонапарт, двадесет и осем годишният командир на австрийската Рейнска армия ерцхерцог Карл, тридесетгодишният Жубер. Сякаш и самият Суворов бе вече сега приказна отломка от отминаващия XVIII век.

Обаждаха се вече многобройните ранявания. „Моята лява страна, осакатена силно, вече от пет дни изтръпва, а преди повече от месец бе неподвижно цялото ми тяло“ — съобщава Суворов през декември 1798 година. Тъй като се чувствуваше безкрайно самотен, скъсал отношенията си с Н. Зубов и даже временно с любимата си дъщеря, почти седемдесетгодишният фелдмаршал решава да се уедини в манастир. През същия този декември той се обръща към Павел I: „Ваше императорско величество, най-верноподано ви моля да ми позволите да отида в Ниловата новгородска обител, където възнамерявам да завърша своите кратки дни в служба на бога. Нашият спасител е единственият безгрешен. Прости моите безразсъдства, милосърдни господарю.“ Под прошението подпис: „Верноподаният богомолец, раб божи.“

Историята обаче готвеше на Суворов още едно, може би най-трудното изпитание.

На 6 февруари 1799 година в Кончанское пристигна бързо флигел-адютантът Толбухин със собственоръчно предписание от Павел I: „Сега получих, графе Александър Василиевич, известие за настойчивото желание на виенския двор вие да предводителствувате неговите армии в Италия, където ще отидат и моите корпуси на Розенберг и Герман. И така, поради всичко това и при сегашните европейски обстоятелства, считам за свой дълг не само от свое име, но и от името на другите да ви предложа да поемете делото и командуването върху себе си и да пристигнете тук за заминаване във Виена.“ В другото, частно писмо, императорът обясняваше: „Сега не е време да си разчистваме сметките. Виновния бог ще прости. Римският император иска нас за началник на своите армии и поверява на вас съдбата на Австрия и Италия. Моя работа е да се съглася с това, а наша да ги спасите. Побързайте с пристигането си тук и не лишавайте вашата слава от време, а мен от удоволствието да ви видя.“

Казваха, че като получил писмото от император Франц, който канеше Суворов за военачалник, Павел казал на Ростопчин:

— Виж какви са русите — навсякъде влизат в работа…

Както и преди година, императорът се съмняваше дали ще дойде Суворов, а ако дойде, скоро ли ще стане това. Но сега работата беше друга…