Олег Михайлов
Суворов (13)

2

За командир на Астраханския полк Суворов бе назначен през 1762 година, но остана в него само седем месеца и на 6 април 1763 година с личен височайши указ бе преведен в Суздалския.

Това беше един от най-старите и прочути полкове в руската армия. Той бе формиран от подполковник Ренцел от войниците, излезли от обкръжението в битката с шведите при Фраущадт на 2 февруари 1706 година. Под своето алено знаме този полк бе извършил забележителни подвизи на бойното поле във времето на Пьотр: при Полтава бе преследвал отстъпващите шведи, а при Переволочино, в състава на отряда на Меншиков, бе пленил остатъците от разбитата армия на Карл XII; бе участвувал в обсадата на Рига през 1710 година и превземането на Динамюнде (Уст-Двинск), а след това — в неуспешния Прутски поход. В армията на Миних суздалци успешно воюваха в Крим през 1735–1736 година, щурмуваха и отбраняваха Очаков през 1737–1739 година, под командуването на Ласи се сражаваха през цялата победоносна война 1740–1743 година с шведите. В Седемгодишната война Суздалският полк мина буквално през всички сражения. Няма да е преувеличено, ако кажем, че неговата история беше история и на руската армия.

За кратко време Суворов превърна Суздалския полк в образцова военна част, в новаторска школа за възпитание на войника. Своята отлична бойна подготовка суздалци демонстрираха на маневрите, проведени по указание на Екатерина през лятото на 1765 година. Това бе първият случай в историята на руската армия, когато във време на „компонент“, т.е. лагерен сбор, се проверяваше бойната подготовка на войските.

Седемгодишната война разкри както забележителните боеви качества на руския войник, така и сериозните недостатъци в организацията и управлението на въоръжените сили, преди всичко тяхната слаба маневреност и мудност. Още от първите дни на своето царуване Екатерина обърна внимание на занемогналите деца на Пьотр I — армията и флотата, постепенно възродили се след дълго небитие. Тя отиде с флотата в Кронщадт и отвъд Красная Горка, присъствува на морски маневри и при бомбардирането на специално построеното градче на остров Харивал. Енергично укрепваше и се модернизираше армията. Най-важното нововъведение бе организирането на специален егерски корпус — в началото малки команди лека стрелкова пехота, които действуваха както в сгъстен, така и в разгънат строй. Едновременно с това се появи необходимостта от формирането на леки конни полкове от коренното руско и украинско население, а не само от пограничните национални малцинства — сърби, молдовани, унгарци, грузинци, както това се вършеше преди.

На маневрите през 1765 година пред войските бяха поставени съвсем конкретни задачи: „Не само с оръжие да се обучават войниците, а да се види ползата от установените от нейно императорско величество нови учреждения; да се даде на генералите случай да покажат нови опити с доказаното от тях умение; усърдните офицери да проявят своята способност да бъдат такива, а донякъде да научат това, което не знаят, и най-сетне всички изобщо, като си спомнят предишните подвизи, да докажат, доколкото е възможно през време на дълбоко затишие и покой, колко драговолно и усърдно всеки и всички биха дали своя живот за честта и славата на великата своя самодержица и за отбраната на Отечеството.“

С указ на Военната колегия бе заповядано главният лагер да се организира на тридесет версти от Петербург, недалеч от Красное село, и да се състои от три дивизии — първата под командуването на А. Б. Бутурлин, втората — на А. М. Голицин, третата — на П. И. Панин. Освен това под командуването на бригадира И. М. Измайлов бе сформиран „специален лек корпус“ от Суздалския, Санкт-Петербургския карабинерен, Грузинския хусарски полк, сто и петдесет егери, две оръдия и двеста казаци. Един от батальоните на Суздалския полк, заедно с лейбгвардейския Конен полк оставаше за охрана на „главната квартира“ — щаба на Екатерина в подножието на Дудуровската планина. Гвардейските полкове влизаха в състава на първа дивизия, като Измайловския командуваше Суворов-старши.

Василий Иванович Суворов бе достигнал по това време най-високото си положение: на 12 юли 1762 година бе назначен с личен указ за член на Военната комисия при височайшия двор, на 9 март 1763 година получи званието генерал-аншеф, а още след три години — ордена „Света Ана“. На 11 юли 1763 година Суворов-старши бе произведен гвардейски подполковник от Измаиловския полк, а полковник, както се знае, при него беше самата Екатерина.

… На 15 юни 1765 година избраните войски влязоха в лагера, като Александър Суворов доведе своя полк от Нова Ладога с усилени преходи. Няколко дни минаха в упражнения с пушка. В пет часа следобед на 19 юни сигнален изстрел на оръдие съобщи за започването на тържествения парад. Полковете се строиха в две редици пред своите палатки.

От строя на суздалци, които бяха в парадно облекло — шапки с панделки и вълнени пискюлчета, мундири с червени ревери и връзки също от червена „стамеда“, с бяло-жълт пагон на лявото рамо — полковник Суворов чуваше как на вълни от десния фланг се носи могъщото руско „ура!“ То се приближаваше все по-мощно като засилващо се бучене на морски прибой, като надигаща се буря. Сякаш една огромна гръд изричаше тази страшна дума, в която се долавяше отзвукът от недавнашните победи при Грос Егерсдорф, Кунерсдорф и Колберг.

Приближаваше се блестяща кавалкада. Начело яздеше с извадена сабя командуващият парада граф Бутурлин. Старият фелдмаршал се държеше на седлото несръчно и тежко, което изпъкваше още повече поради контешката стойка на следващия го конногвардеец, който не носеше обичайната перука, а бе пуснал свободно под триъгълната си шапка черни къдри чак до раменете. Това бе императрицата. На кротък кон я придружаваше чипоносо момче с живи очи, с блестяща в злато броня с монограм, в син кафтан и позлатен шлем с пера — полковнишка униформа на конната гвардия — великият княз Павел Петрович. Зад тях яздеше красавецът генерал-адютант и отскоро граф — Григорий Орлов. Сред пищната тълпа на придворните Суворов видя и баща си в измайловска униформа. Залпове на четиридесет и четири оръдия и чест пушечен огън съпровождаха процесията по целия й път.

Бяха образувани две армии — на господарката и на Панин. На 20 юни дивизията на Панин дефилира в две колони в своя нов лагер — при река Пудости, близо до селото Пуско. На следния ден Екатерина извърши разузнаване на неприятелското разположение чрез лекия корпус. Най-напред на Измайлов бе заповядано да заеме селото Технин, без да изпраща патрули, за да не тревожи предварително предните постове на противника, а след това императрицата се отправи с корпуса към другото крило. Разбира се, Панин бе отстъпчив при съревнованието с Екатерина, изтегли своите наблюдателни постове, когато казаците и хусарите се приближиха, макар и да ги нападаше непрекъснато. Настъпателните действия на авангарда ръководеше полковник Суворов.

Интересно е това, че неизвестният автор, който описва в официална брошура Красноселските маневри, споменава имената само на някои генерали, без да се спира съвсем на щабните офицери. Изключение е направил само за Суворов. Това потвърждава обстоятелството, че Суздалският полк е успял вече да се издигне сред останалите полкове със своята подготовка, маневреност и бързина.

При цялата си условност тези първи в историята на руската армия маневри имаха обаче немалко практическо значение. Това беше игра, но близка до военната обстановка, с атаки, обходни движения и даже главно сражение, което се състоя на 25 юни. На 1 юли войските бяха разпуснати по квартири, при това Суздалският полк замина за Ладога отново с ускорен марш, без да остави по пътя нито един болен.

Отново се заредиха полковите делници, наситени до краен предел с обучение и трудни упражнения. Суворов щадеше най-малко себе си. „Офицерите знаят — писа той по-късно на Веймарн, — че самият аз не се срамувах да правя същото… Суворов беше и майор, и адютант, дори ефрейтор; сам всичко виждаше, всекиго можеше да научи.“ В Ладога той непрекъснато провеждаше походни движения, караше полка да стои на бивак, да преминава реки и ручеи през брод, да се прехвърля през широки ровове, пътьом да извършва боево обучение. Ден и нощ, лете и зиме, в жега, дъжд и студ неуморимият полковник караше войниците да се упражняват, да маршируват с пушки, да обхождат, да атакуват. Понякога не спеше нощи подред, хранеше се от общата походна войнишка храна, по цели денонощия не слизаше от коня.

Външно той изглеждаше подчинен на някаква сила, енергия, издръжливост. Никому не идваше наум с каква цена добиваше Суворов тези навици. Той все още продължаваше борбата с природната хилавост и слабост на организма. Този процес беше дълъг и много труден, докато най-сетне духът победи плътта. Неведнъж на самия Суворов се струваше, че краят е близък, че отпадналият организъм няма да издържи установените от него извънредни натоварвания. „Болките в главата и гърдите не престават — оплаква се той на своята позната Л. И. Кулнева, — майка на герой от Отечествената война през 1812 година. — Останал съм само кожа и кости, раздразнителен съм и приличам на магаре без ясла. Изцяло напомням истински скелет или сянка, която витае във въздушното пространство; същински безпомощен, поглъщан от вълните кораб. Смъртта е едва ли не пред очите ми. Тя бавно ме премахва от света — но аз я ненавиждам, решително не желая да умирам така позорно. Бих искал да я срещна само на бойното поле.“ Зад скъперническите редове на това писмо, първото стигнало до нас и датирано от 1764 година, се вижда истинската драма на този целеустремен и героичен характер.

Междувременно в Петербург вече се носеха легенди за този „чудак-полковник“, за неговите странни постъпки, оригиналничене и необичайни действия. Зад чудачествата на Суворов обаче се криеше обмислена до подробности ясна система. Като изучаваше действията на пехотата, Суворов изключи залпа преди атаката заради принципа: „при атака не задържай“. Но командирът на суздалци не отричаше съвсем значението на пушечния огън, а му определяше скромна роля. Той само настойчиво сочеше неефикасността и даже вредата на безприцелните залпове, провеждаше упражнения и стрелби с прицелване, занимаваше лично ротите, в които имаше предимно новобранци.

Като минаваше покрай строя, Суворов взе пушката от деснофланговия добродушен наглед гигант и започна да обяснява.

— Оръжието и амуницията на редовия стрелец с пушка се състоят от: шпага с портупей, пушка с меден шомпол, щик, кука, кречетало, мокра превръзка, презрамен ремък, насипник, патронна торба с тенекиена кутия и превръзка, раница и манерка за вода.

Старите войници и новобранците слушаха своя полкови командир с еднакво внимание.

— Пушката се зарежда откъм дулото с патрон, който има хартиена гилза, наречена шапка… Нагласяш патрона… Преди зареждането отхапваш шапката откъм барута… Сега изсипваш малко барут на полката. Останалия заряд — в цевта, затъкваш куршума с хартиената гилза и зачукваш с шомпола. — Той върна пушката на войника. — Можеш ли да повториш?…

В огромните ръчища на деснофланговия пушката изглеждаше като играчка; толкова по-удивителна бе ловкостта, с която великанът я зареждаше. Но той се отличи особено при стрелбата по мишени цял ръст, без да направи нито един пропуск, докато в същото време мнозина не улучиха нито веднъж.

След учението Суворов както обикновено събра войниците на кратка беседа. Суздалци така тясно се стълпиха около казашкото му конче, че то не можеше да обърне глава.

— В действителност макар и бързо да се зарежда, съвсем не трябва да се стреля бързо! — строго каза той.

— Куршумът ще намери виновния, господин полковник — опита се да се застъпи за своите мушкетари Набоков.

— Това можеше да стане при нашите предишни нередовни действия — отряза Суворов, като се обърна мълниеносно към капитана, — когато се сражавахме по татарски, на тълпи! Задните нямаха как да се прицелят и стреляха бързо нагоре!

Той намери с поглед отличилия се войник:

— Как се казваш, братко?

— Климов, ваше високоблагородие.

— Сръчен си в стрелковото дело. Мисля, че и руския щик владееш не по-лошо…

— За бой с щик е обучен чудесно — обади се Набоков.

— Отличен юнак! С такива ръчища, а толкова бързо и умело зареди пушката.

— И, вашескородие — отвърна на Суворов чипоносо и румено войниче, — какво е пушката! Нашият Климов въшка на л… убива и ръката не си изцапва!

Околните се засмяха.

— Капитан Набоков — каза Суворов, като изчака смехът да затихне, — как така този отличен юнак не е бил представен за капрал? Поздравявам ви, господин капрал! — и бавно излезе от тълпата.

Петгодишното командуване на Суздалския полк в мирни условия позволи на Суворов да се отдаде на преобразователна дейност с цялата страст и устрем на своята природа. Долните чинове виждаха в лицето на своя полкови командир не само строг и взискателен началник, но и непрекъснато загрижен за „успокоението и удоволствието“ на войника, за неговата „цялост“, в което, според израза на Пьотр I, „се състои цялото военно дело“. Авторитетът на полковника се изграждаше върху неговото безукорно, образцово поведение, в понасянето на всички войнишки трудности, неговата грижовност, пестеливост и кристална честност.

При приемниците на Пьотр полковите командири често използуваха войниците за свои лични нужди, без да се стесняват да посягат и на хазната. Тяхната заплата възлизаше на седем-осемстотин рубли, а доходът — на петнадесет-двадесет хиляди. Веднъж Екатерина II отговорила на чиновник, който ходатайствувал пред нея за един беден офицер така: „Той сам си е виновен, че е беден: нали дълго време командуваше полк.“ По такъв начин кражбата беше разрешена, а честността се считаше едва ли не за глупост. Наследил от баща си особена пестеливост, Суворов употребяваше цялата до копейка икономия за по-нататъшното благоустрояване на полка.

Когато през 1776 година посещава Нова Ладога, губернаторът Сиверс намира вече образцово полково стопанство — построени училища, църкви, конюшни, уредена върху безплодната песъчлива почва градина. В едно от училищата имало даже нещо като сцена, на която при пристигането на губернатора ладожки кадети изиграли специално поставена пиеса.

Умен и честолюбив, безкрайно волеви и всестранно образован, изцяло отдаден на службата, Суворов следваше заветите на Пьотр и готвеше подчинените си изключително за военно време: „Трябва непрекъснато да се обучават как да се държат в боя.“ Бойните изпитания за суздалци бяха близки: през 1768 година започнаха военните действия против полските конфедерати и турците.

Произведен на 22 септември същата година в чин бригадир, Суворов се стремеше да отиде там, дето, по собствения му израз, „войната ще бъде по-сериозна и по-различна“, т.е. на турския фронт. За това нещо той бе готов даже да се раздели със своя полк. Такъв е смисълът на писмото му до А. И. Набоков от 15 декември 1768 година. На 9 януари следващата година той отново повтаря своята молба до Андрей Иванович. Доскоро могъщият му покровител, баща му, малко можеше да помогне сега. Тъкмо през 1768 година той излезе в оставка с право на пълна заплата и се премести в Москва, където купи къща в Земляни город, близо до Никитските врата.

Въпреки желанието си, Суворов беше извикан в Полша. През ноември 1768 година той получи заповед да замине незабавно за Смоленск. Новоизпеченият бригадир тръгна в поход с такава прибързаност, че даже не успя да се разпореди с останалото в Нова Ладога полково имущество, така че изпращаше указания по пътя. Трябваше да измине осемстотин шестдесет и девет версти в най-лошото есенно време, през блатисти места и развалени пътища, през кал и лапавица. Но Суворов не би бил Суворов, ако не извлича полза от всички тези неблагоприятни условия.

Досега неговите походи не бяха превишавали сто и петдесет версти; най-дългият от тях беше преходът от Нова Ладога до Красное село и обратно. Отдаваше му се случай да провери войниците си в тежко начинание. Като качи полка „на колела“, бригадирът го доведе в Смоленск точно след месец: за тридесет прехода се разболяха само шестима и изчезна един.

Русия влизаше в период на нови войни, които трябваше окончателно да решат нейното значение като велика държава в Европа и Азия. На Суворов, в скромното му военно звание бригадир, предстоеше да изиграе в тези кампании най-забележителна роля.