Олег Михайлов
Суворов (3)

3

„Непълнолетният Александър Василиев, син Суворов“, беше зачислен на 23 октомври 1742 година в Семьоновския полк като войник. Този полк Василий Иванович избра преди всичко поради това, че бе разположен в Семьоновското селище на брега на Яуза, точно срещу къщата на Суворови.

Юношеството на Александър протичаше в скромна обстановка, учене, четене, усилени самостоятелни занимания — заетият в службата баща нямаше време да отделя на момчето много внимание; майката бе умряла скоро след раждането на по-малката дъщеря Ана през 1744 година. Когато Суворов навърши петнадесет години, баща му предпочете да го задържи у дома и на 11 декември 1744 година представи в останалата в Москва канцелария на Семьоновския полк задължението, „че намиращият се в 8-а рота на този полк войник Александър Суворов ще се обучава през време на своето отсъствие, т.е. от първо число на януари хиляда седемстотин четиридесет и шеста година, за своя сметка по указаните науки, а именно аритметика, геометрия, тригонометрия, артилерия и част от инженерията и фортификацията, така също чужди езици и военни упражнения напълно достатъчно, за което аз се задължавам след всяко полугодие да рапортувам в полковата канцелария доколко и по какви науки ще се обучи“. Този документ още веднъж потвърждава, ако не обширното, то поне системното образование, получено от Суворов в домашни условия.

Той се запозна с трудовете на гръцкия историк Плутарх и записките на римския пълководец Цезар, мина към сериозна военна литература — прочете „Трактат по военното изкуство“ от австрийския военачалник Раймонд Монтекукули, изучаваше история и география по Гюбнер и Ролан, а основите на философията по Волф и Лайбниц. Артилерията и фортификацията Суворов изучаваше под ръководството на баща си, превел, може би по поръка на Пьотр, „Главни основи на фортификацията“ от Вобан. Също тогава, освен френския език, той усвои и немски, макар да допускаше в тях грешки. „Впрочем — правилно забелязва биографът на Суворов А. Петрушевски — тези грешки се срещат и в неговия руски език.“ Според Петрушевски това говори за живия темперамент, нетърпението и енергията на Суворов, който не обичаше да се задържа на подробностите и притежаваше, според собствения си израз, „бързонравие“. Това „бързонравие“ се съчетаваше през юношеските години на Суворов с набожността, строгото спазване на православните обреди, основното познаване на Библията и целия „църковен кръг“.

Безспорно младият Суворов бе изучил по най-сериозен начин всичко, което бе потребно на офицера още преди фактическото му постъпване в полка. Той не можеше да мине без уставите на Пьотр I, обобщил преобразованията и огромния военен опит на руската армия от началото на XVIII век. Убеден патриот и възпитаник на Пьотр, Суворов-старши безусловно бе направил всичко, което зависи от него, за да внуши на сина си любов към отечеството и преклонение пред великия преобразовател на Русия.

Получил в наследство от предишното столетие два най-сложни проблема — турската и шведската, — Пьотр бе решил само едната от тях, като бе стъпил здраво на Балтийското крайбрежие. В победите над шведите се бе изковала редовната руска армия, станала една от най-силните в Европа. От първите опити на Яуза и Плещеевото езеро израсна с приказна бързина могъща военна и търговска флота. Русия влезе в Европа, по думите на Пушкин, „като спуснат кораб, при ударите на брадвата и гърма на оръдията“.

Създадената от Пьотр редовна армия беше преди всичко национална, попълвана главно чрез наборите от селата и опираща се на еднороден тил, докато на Запад чак до края на XVIII век войниците бяха наемници предимно от чужди страни.

В „Кратко обикновено учение“ на Пьотр от 1700 година и особено в знаменития „Устав“ от 1716 година младият Суворов намираше първите сведения за принципите, които определяха цялото по-нататъшно развитие на военното изкуство през XVIII век. Характерно е, че още в „Кратко обикновено учение“, което беше строеви устав за пехотата, липсват правила за показно „щукмайсторство“, усилено прилагани в западните армии. Описаните в него хватки имат за цел да изработят у всеки войник точност и бързина в престрояването за поддържане на огъня, умение при стрелба, най-сетне сръчност и твърдост в ръкопашния бой, почти неприлаган в тактиката на чуждестранните армии.

Като разглеждаше внимателно развитието на Северната война с шведите, младият Суворов можеше да проследи блестящите резултати, получени от обучението на пехотата на Пьотр за ръкопашен бой. Така на 28 септември 1708 година Пьотр бе разбил генерал Льовенхаупт при село Лесная. След няколко артилерийски залпа руската пехота се бе хвърлила с щик отначало върху лявото крило на шведите, а след това и по целия фронт. Когато противникът, неиздържал удара с щик и започнал да отстъпва, Преображенският полк се промъкнал в тила и заел полевото укрепление с обоза, като отрязал пътя на шведите за отстъпление. На 27 юни 1709 година при Полтава боят с щик се бе разгорял през втората половина на сражението, когато разположените една против друга в равнината две армии почти едновременно бяха тръгнали в атака. Шведската пехота, смятана за най-добрата в Европа, бе отблъсната и обърната в бягство.

Ново за своето време беше изказаното в „Учението“ изискване „всеки войник да стреля самостоятелно“. Ако в западните армии работеха настойчиво върху бързата стрелба, то Пьотр обръщаше внимание преди всичко на прицелването с тогавашните гладкоцевни кремъклийки пушки, което рязко повишаваше ефективността на огъня.

Създал редовната кавалерия в замяна на небоеспособното дворянско опълчение, Пьотр бе утвърдил през 1702 година „Кратко изложение за обучението на драгунския строй“. И в този случай, както в пехотния устав, главната роля се определяше на боравенето с хладно оръжие. През 1706–1707 година конницата бе получила вместо шпаги палаши^[1]. Драгуните се обучаваха да секат, а не да мушкат, както това правеха шведите. Едновременно с ръкопашния пехотински бой в полтавското сражение драгуните бяха стремително атакували противника по фланговете в пълен алюр, с което немалко бяха допринесли за победата. В драгунския полк Пьотр бе въвел и артилерия, с което бе изпреварил Европа с петдесет години.

Целия този проверен боен опит Пьотр бе обобщил във „Воински устав“ от 1716 година, по който се учеше младият Суворов и който остана официално действуващ закон до издаването през 1812 година на „Наредба за управлението на голяма действуваща армия“. Както е известно, в основата на своята тактика Пьотр постави линейния строй, приет през XVIII век от всички европейски армии. На бойното поле войските се разполагаха в дълги редици, което ги лишаваше от възможности за маневриране, но позволяваше да се използуват най-голям брой пушки. В линейната тактика обаче Пьотр бе внесъл толкова много нови и важни неща, че още при него руската войска се бе оказала по-напред от най-добре организираните европейски армии.

Разбира се, новаторските идеи на Пьотр бяха забравени при Ана Йоановна. През тези години неговите строеви устави бяха постепенно изместени от пруската „Пеша екзерсиция“ и „Конната екзерсиция“ на Миних, узаконили плац-парадния характер на военното обучение, прилагането на боя с пръчки и засилването на жестоките телесни наказания. Даже след възшествието на престола на Елисавета, когато бе заповядано „екзерсициите да се водят изцяло според предишните указания, както е било през живота на господаря-император Пьотр Велики, а не по пруски“, възстановяването на прогресивните традиции в армията вървеше твърде бавно. Това стана много по-късно с усилията на П. А. Румянцев и А. В. Суворов.

Като продължаваше своето обучение „при домашни условия“, младият Суворов получи на 25 април 1747 година първото си повишение — беше произведен капрал. През декември същата година той напусна Москва и замина за Петербург. С него пътуваха двама крепостни — Ефим Иванов и Сидор Яковлев.

Така бе открита първата страница от повече от полувековната военна служба на Суворов.