Олег Михайлов
Суворов (25)

3

От Казан Суворов замина за Херсон при Потьомкин. Пътуваше както обикновено с проста, открита кола, заедно с поручик Горихвостов. Наоколо се простираха пустеещите доскоро плодородни степи, сега разпределяни и заемани от преселници от вътрешните области на Русия, държавни и помешчически селяни, които бяха привлечени тук от десетгодишното освобождаване от данъци. Той минаваше през селища на кримски арменци и гърци, запорожци, сърби, немци-колонисти. Големият брой куриерски коли, военни патрули и команди показваха, че Херсон е близо.

Херсон беше едва ли не най-важният от всички двеста и четиридесет града, основани по личната заповед на Екатерина II. Ако е истина, че голяма част от тях бяха в действителност жалки села, а други се оказаха безжизнени и загинаха още с раждането си, то някои се разраснаха, укрепнаха и определиха за кратко време истинския облик на новите руски губернии. Херсон, получил името на гръцко божество, създаден в непосредствена близост до турската крепост Очаков, бе град и пристанище на Днепър, заплашваше Османската държава и утвърждаваше морското могъщество на Русия. Тук се намираше Адмиралтейската колегия, която управляваше флотите в Черно, Азовско и Каспийско море и се изграждаха най-големите в страната корабостроителници. За Херсон Потьомкин бе определил ролята на столица на Таврида.

Наистина през 1782 година самата дума „столица“ малко прилягаше на селището, повечето жители на което живееха в землянки, изкопани в хълма и покрити с камъш и пръст. Като минаваше по улиците на Херсон, Суворов видя край себе си еднообразни редици колиби, които за прозорци имаха дървени рамки, облепени с намаслена хартия. В пристанището на днепровския залив се виждаха мачтите на линейни кораби и фрегати, а още по-далеч — елинги за постройка на плавателни съдове. Корабостроителниците бяха прикрити от издигнатата непосредствено до Днепър крепост, северно от която възникваше предградие за офицерите и войниците. В центъра на града, при църквата, се издигаше дървеният дворец на губернатора — резиденцията на Потьомкин.

В обширния двор скучаеха и се мотаеха, загубили надежда, че ще си спомнят за тях, куриери и ординарци; пред входа дежуреше запрегнат в шест коня параден екипаж. Генерал-поручикът изпрати Горихвостов да се погрижи за настаняването. Като влезе в чакалнята, едва си проби път през тълпата от велможи, генерали и чиновници, които не се решаваха даже да се приближат до вратата на Потьомкиновия кабинет и търпеливо очакваха излизането на всесилния фаворит.

Дежурният офицер побърза да доложи за пристигането на Суворов. Наредено бе да го поканят.

Суворов надникна в огромното помещение и видя дълбоко навътре Потьомкин — зад маса, отрупана с бутилки с квас. Пъхнал разперени пръсти в дългите си черни коси, едноокият гигант седеше облечен в своя знаменит стар и замаслен халат. Мургавото му лице беше както обикновено замислено. От време на време вземаше от огромното блюдо на масата по някоя пирожка с пресен лук и както изглежда съвсем машинално я пъхаше в устата си. Единственото му око бе обърнато към подадените му от скулестия, почнал да оплешивява човек книжа — това бе чиновникът за особени поръчения Попов, който по-късно стана секретар при Екатерина.

Потьомкин ядосано вдигна глава, сякаш бе забравил, че е поканил Суворов, но веднага лицето му се проясни и той размаха хартията:

— Генерал-поручик! Тъкмо навреме. Влизай.

— Батюшка светлейши княже, не преча ли?

Като се кланяше, Суворов бързо мина през залата.

— Сядай и благоволи да послушаш. За почивка съчиних записка във връзка с облеклото и въоръжението на нашата армия. Мисля, че няма да възразиш.

— За бога, благодетелю наш, Григорий Александрович! — бързо изрече Суворов, като наведе глава встрани. — Може ли да се помисли такова нещо, да възразя на моя великодушен началник!

Суворов седна на кожена банкетка срещу Потьомкин.

— Чети, Василий! — предаде князът хартията на Попов.

Той започна с висок напрегнат глас:

— „В предишните времена в Европа, когато всеки, който е могъл, трябвало да ходи на война и според тогавашния начин на воюване трябвало да се бие с хладно оръжие, той според възможностите си се е обременявал с железни брони…“

— По-ясно, по-ясно чети — погледна го накриво Потьомкин.

— „После, като предприемали далечни походи и се строели и ескадрони, започнали да се облекчават: ризниците за цял ръст били заменени с половинки, а най-сетне и те били намалени така, че накрая от цялото това готическо снаряжение останала само предната част и каската за шапка, а в пехотата един знак, и то у офицерите…“

Потьомкин отново се намръщи.

— Ти какво караш като дякон… Дай на мен.

Той изпи на един дъх чаша квас, постави хартията далеч от себе си и дрезгаво, но високо продължи четенето.

„Когато в Русия се въвеждаше редовна армия, дойдоха чуждестранни офицери с педантизма на тогавашното време. А нашите, като не знаеха истинската цена на вещите от военното снаряжение, смятаха всичко за свещено и сякаш тайнствено…“

По лицето на Суворов се отрази искрено любопитство.

— „… Струваше им се, че редовният войник не може без плитки, шапки, капаци, маншети, хватки с пушката. Като се занимават с такива глупости, те и до ден-днешен не знаят най-важните неща и движения, а колкото се отнася до изправността на оръжието, то полирането и лъскавината се предпочитат пред изправността, а да стрелят почти не умеят. С една дума облеклото и амуницията на нашите войски са такива, че почти не може да се измисли нещо по-добро за потискане на войниците, още повече че те, дошли от село близо на тридесетгодишна възраст, за пръв път виждат тесни ботуши, множество превръзки, стегнато долно облекло и редица неща, които съкращават живота…“

— Наистина е така! — не издържа Суворов и скочи от банкетката. — Ай княже, ай Потьомкин! Да живее Потьомкин!

— Ваше превъзходителство — в гласа на Потьомкин прозвуча тържество, макар лицето му да оставаше безизразно, — не ме прекъсвай, бъди добър.

Той остави хартията настрана и се надигна, като изглеждаше още по-висок близо до хилавия Суворов, закрачи из залата и почна отсечено да произнася отделни фрази от очевидно любимата си „Записка“:

— Да се навиват, да се пудрят, да сплитат коси — това войнишка работа ли е? Те нямат камердинери. А за какво им са буклите?… Всеки трябва да се съгласи, че е по-полезно главата да се измие и реши, вместо да се обременява с пудра, мазнина, брашно, фуркети, плитки…

Той се спря пред Суворов и го хвана за раменете.

— Войнишкият тоалет трябва да бъде такъв: щом станал, значи готов.

— Наистина! — подхвана генерал-поручикът. — Бързината, ето главната заповед за военния. Здравето! Бодростта! Храбростта! Упражнението!

С въображаема пушка той почна бързо да прави щикови хватки. Попов с известен страх гледаше ту него, ту светлейшия княз, а хитрите му татарски очички леко блестяха. Но Потьомкин с видимо удоволствие наблюдаваше впечатлението, което неговата записка бе направила на прочутия генерал. Никой не забеляза как в залата се бе промъкнал франт с накъдрена перука и разкошно извезан камзол, ръкавите на който бяха обшити с много нежни дантели. Той се приведе в изискан поклон незабелязано от никого и неочаквано каза на френски:

— Масата е сложена, ваша светлост…

И като още повече се подмилкваше:

— Светлейши княже, какво става тук? Може би трябва да доведем войниците от караула за обучение с пушка?

Потьомкин сякаш чакаше именно това предложение.

— Викай, Масо, и то незабавно. И кажи освен това да дадат сапун и съд с гореща вода.

Масо, който бе хирург и шут при Потьомкин, вдигна рамене и изчезна зад вратата. Князът намигна на Суворов:

— Я да накараме французина да поработи над войнишката прическа!…

Съдът с водата бе сложен на банкетката. Двама юнаци — носове като луковици, тесни лакирани ботуши, къси опънати гащи от еленова кожа, червени камзоли и триъгълни шапки — застанаха вцепенени пред Потьомкин.

— Хайде, дечица — обърна се князът към тях, — сваляйте шапките, сега хирургът ще ви мие главите.

— Аз? — Масо с погнуса плесна с дантелените си маншети.

По челото на Потьомкин се изду жила, лицето му още повече потъмня.

— Ти що за птица си… Лекарче! От руския войник се гнусиш?

Но Масо вече мърмореше, отстъпваше и се кланяше на всесилния фаворит:

— Простете, ваша светлост… Разбира се, ваша светлост… Сега, ваша светлост…

Войниците свалиха триъгълните си шапки и откриха напудрените си бели и сплетени в плитки коси. Масо веднага нави ръкави и като наведе до самия съд главата на единия от войниците, с удивителна сръчност я сапуниса. След десет минути всичко бе свършено. Светлокоси, зачервени, неузнаваеми, руските момчета смутено тъпчеха от крак на крак пред Потьомкин. Князът се обърна към Попов:

— А сега донеси образците от облеклото, което заповядах да приготвят…

Къса куртка от зелено сукно с червена легнала яка, ревери и маншети, „шалвари“ от червено сукно, обшити с жълта гарнитура, каска с черно вълнено дъно, широка козирка и жълто украшение от косми, и бяла наметка — такава бе новата екипировка. За лятото се полагаше кител от фламандско платно и също такива панталони.

С леко накуцване Суворов обиколи войниците, даже попипа платното на лятната куртка.

— Харесва ли ви, Александър Василиевич? — присви очи Потьомкин.

— Боже мой, хубаво е. Сега да преоблечем някак си цялата армия…

— Ще помолим всемилостивата господарка — Потьомкин се прекръсти, здраво стиснал три пръста, и се обърна рязко на кривите си мускулести крака. — А сега да вървим да обядваме.

В чакалнята на Потьомкин ги обкръжи, раздвижи се и забръмча хор от ласкатели. Тъй като познаваха щедростта на светлейшия, всеки се мъчеше да улучи щастливия миг за молбата си. Мъже подтикваха хубавичките си жени към княза а те като решаващ довод се навеждаха ниско, откриваха гърдите си под изрязаните рокли в желанието да ги хареса и запомни. Суворов следваше с леко подскачане княза и като се държеше настрана от околните, сякаш се боеше да не се изцапа, мърмореше под нос:

— Грях, грях… Седмата заповед нарушават…

Масата беше претрупана с ястия. Волжка есетра, средиземноморски стриди, маслини от Прованс, сирене от Холандия, разни сортове плодове и зеленчуци — сливи, ябълки, круши… Скромният генерал-поручик даже не знаеше имената на много от тях. В тежки зелени съдини, тумбести бутилки, сребърни кани имаше френски, анасонови, от резене, с пелин, тръстикова и портокалова водки; вино малвазия, бира, медовина, а сред тях прочутата по своята сила полска липеца; вино от грозде, от ягоди, от треви, стафиди, мозелски и лимонени. Настаниха се по старшинство, само че в средата на масата. Потьомкин се обърна към един генерал с рогата перука и маслинено тъмно лице, на което рязко изпъкваше бялото на очите, и нареди:

— Ти си домакинът тук, Иван Абрамович, а аз съм гост…

Суворов познаваше добре Иван Абрамович Анибал, който през 1770 година се бе отличил при Наварин. Неговият баща, Абрам Петрович Анибал, бе близък приятел на покойния Василий Иванович Суворов, а двамата братя — Исак и Яков — бяха храбро воювали в Полша под командуването на Суворов-младши.

Самият светлейши княз мина зад страничните маси и се настани между две младички жени с еднакви куклени лица. Зад огромния му гръб вече се въртеше Масо, с бенка на бузата и тъжни очи, и още един, с копринена риза, когото Потьомкин наричаше Сенка-бандуристът.

Генерал-поручикът седеше кротко на стола и се чувствуваше като в капан. Неговият съсед отдясно, с подпухнало лице и влажни устни, му наливаше анасонлийка и като на близък дишаше право в бузата му:

— Ей го, князът се добра до собствените си племенници…

Суворов се отдръпна от него, затова пък седналият от другата му страна простодушно ахна:

— Как? С две племенници изведнъж?

— В Питербурх има и трета една като тези! — високо прошепна оня с пълното лице, като се радваше на своята осведоменост.

Суворов с негодувание се отдръпна.

Охранен старик бършеше плешивата си глава с перуката и обясняваше:

— Вземи за бъчонка от около седемдесет литра към шестдесет грама бял джинджифил, дълъг пипер, мушкато, сакъз, корени от тръстика, надроби всичко това на ситно, сложи го в торбичка и налей хубава френска водка, така че торбичката да се покрие…

За генерал-поручика това беше вече истинска мъка. Поднесоха цели печени овни, розови късове месо от мечка, зайци, шпиговани със сланина. Потьомкин неуморно ядеше, а още повече пиеше, дълго време без да се напива, само разкопча халата на косматите си гърди. Когато, след като помисли малко, Суворов си взе парченце есетра, Потьомкин го запита високо през масата:

— Александър Василиевич, ти защо не ядеш месо?

— Чревоугодие през Петровски пости — твърдо отвърна Суворов, — разговяването още не е дошло!

Шумът край масата веднага стихна. Потьомкин намръщено и гузно поглеждаше печеното овнешко в чинията си. След това се усмихна пресилено и рече:

— Вижда се, ваше превъзходителство, че искате да влезете в рая на гърба на есетра.

Шегата на сиятелния княз предизвика взрив от възторг. Високо се смееше пълнолицият съсед на Суворов, ечеше тенорчето на Масо, изтриваше с перуката си сълзи от смях дебелият старик.

Язвителният отговор висеше на езика му, но Суворов навреме се въздържа. Да, това не ти е бойното поле, яж и не говори много.

Доволен от себе си, Потьомкин се смееше високо заедно с другите, но после отново се намръщи. Като отстрани блюдото с печеното, той изрева със своя страшен бас:

— Да се донесе любимото ми ядене!

Веднага донесоха черен хляб и чесън. Той не докосна вече месото и скоро се отдалечи заедно с дамите. Разговорите край масата се възобновиха. Масо посочи с влажните си нахални очи Суворов и пошепна нещо на Сенка-бандуриста. Той кимна в съгласие с глава и се приближи до генерал-поручика:

— Наистина ли, ваше превъзходителство, искате да влезете в рая на гърба на есетра?

Суворов бавно се надигна от стола.

— Знайте — каза той студено и с погнуса, — Суворов понякога задава въпроси, но никога не отговаря.

И веднага напусна залата. Митюша вече отдавна го чакаше на двора. Когато си отиваха по тъмните улици за нощуване в предградието, настигна ги върволица карети и покрити шейни. Конници осветяваха пътя с факли. От каретите се показваха загърнати хубавички главици, чуваше се нежен смях, френски говор. Потьомкин отиваше с гостите си в своето любимо място за развлечения в покрайнините на Херсон. Там до сутринта гърмеше музика, избухваха фойерверки, пламтяха вензелите на господарката-императрица и наследника-царевич.

Суворов стана както обикновено в пет часа, когато придворните караха своя първи сън. Митюша го заля с ведро ледена вода и след тънка закуска той седна над турския речник. Но още в девет адютантът му предаде поканата да се яви при Потьомкин.

Генералът се изненада от станалата с княза промяна. Сега пред него беше отново съвсем друг човек — потегнат, делови, енергичен.

— Нейно императорско величество е благоволила да сключи военен договор с австрийците. Така че, ако султанът допусне някакво вероломство, ще бъде бит от две страни. Със своето положение Крим разкъсва нашите граници. Ако се наложи да става нещо с турците по Буг или откъм кубанската страна, — във всички случаи трябва да се грижим и за Крим. Това показва ясно защо днешният хан им е неприятен — той няма да ги допусне да влязат през Крим у нас, така да се каже, в сърцето ни. Представи си сега, че Крим е наш, че я няма вече тази бенка на носа — ето как положението на границите ще стане изведнъж прекрасно: по Буг турците ще граничат направо с нас и поради това ще трябва да имат работа с нас самите, а не под чуждо име. Тук всяка тяхна крачка се вижда. Откъм района на Кубан, освен осигурените с войски близки една до друга крепости, винаги е готова и многобройната Донска войска. Сигурността на жителите в Новоросийска губерния ще бъде тогава извън всяко съмнение, а мореплаването по Черно море свободно. Нашата всемилостива господарка мрази завистта, която не е в състояние да й се противопостави!

Потьомкин се приближи до голямата карта на империята.

— В Крим ще действува граф дьо Балмен. На запад разполагаме два корпуса — на Салтиков срещу Хотин и на Репнин в Уман. На Терек — генерал-поручик Павел Потьомкин. Вие, ваше превъзходителство, като познавач на обстановката, заминавате за Прикубанието. Ще държите своя корпус готов както за осигуряване на собствените си граници и за установяване на новото поданство сред ногайските орди, така и за нанасяне на силен удар върху тях, ако вземат да се противопоставят. А за наше сведение изпратете данни за кубанските татари и извънграничните черкези.