Олег Михайлов
Суворов (62)

2

Суворов би желал да започне настъпление, без да губи време, към Генуезката ривиера и там да нанесе решаващия удар на неприятеля. Но в същото време, когато французите след понесените от тях поражения енергично събираха нови сили и попълваха своите армии, целият операционен план на Хофкригсрата се свеждаше както преди към превземането на Мантуа и другите крепости, а така също към отбрана на завладените италиански области. Наложи се да се заеме изцяло с александрийската цитадела.

Тя беше отделена от града чрез реката Танаре, имаше вид на правилен шестоъгълник и се считаше за една от най-силните крепости в Италия със своя трихиляден гарнизон. За да щади хората, фелдмаршалът отлагаше атаката, заповяда да се провеждат всестранни обсадни работи и чакаше пристигането на тежката артилерия от Торино. Когато обсадните оръдия дойдоха, Суворов заповяда да изпратят на коменданта на крепостта искане за капитулация и едва след лаконичния отказ на френския генерал Гардан реши да се готви за пристъпа.

В три часа след полунощ на 4 юли всички батареи откриха такъв силен огън, че складът и болницата в цитаделата незабавно пламнаха, а след шест часа бяха принудени да замлъкнат крепостните оръдия. Канонадата продължи непрекъснато и за седем дни бяха дадени четиридесет и две хиляди изстрела от седемдесет и пет оръдия. На 10 юли при генерал Белгард се яви парламентьор със съгласие за капитулация.

„На днешния ден получих Вашето донесение за превземането на крепостта Александрия — писа на Суворов Павел I. — С всеки изминал час вашите успехи и последиците от победите укрепват и скоро цяла Италия няма да вижда пред очите си своите безбожни завоеватели. Това тя ще дължи на вашето изкуство, храброст и добродетели. Утре заминавам оттук за Павловск, където на другия ден след пристигането си ще извикам своите и чуждестранните господа и ще отслужа молебен за здравето, на винаги победоносния фелдмаршал и воюващите заедно с него войски.“

След капитулацията на александрийската цитадела цялата обсадна артилерия и част от корпуса на Белгард бяха изпратени към още съпротивяващия се Тортонски замък. В продължение на цялата кампания Суворов последователно обръщаше всички артилерийски оръдия от една крепост към друга. След падането на Пицигетоне целият обсаден парк беше придаден към Милано; капитулира Миланската крепост — оръдията бяха прехвърлени към Торино; предаването на торинската цитадела даде средства за обсадата на Александрия. Противникът не издържаше мощния съсредоточен огън и всяка крепост устояваше само няколко дни. Така Суворов запазваше хората. Торинският замък обаче можеше да бъде превзет само чрез правилна обсада. Както помним, фелдмаршалът също го считаше за по-непристъпно съоръжение от крепостта на Мантуа.

При това блокадата на Мантуа продължаваше вече три месеца. Нейният комендант, един от най-добрите френски инженери, бригадният генерал Латур дьо Фусак, имаше на свое разположение десетхиляден гарнизон и продоволствени запаси за цяла година. Тази крепост беше толкова голяма грижа за виенския Хофкригсрат и така дълго пречеше на всички начинания на Суворов, че руският главнокомандуващ не жалеше нищо, за да развърже ръцете си. Още с пристигането в Италия на корпуса на Ребиндер, голямата част от придадената му артилерия, всички пионери, сапьори и миньори бяха изпратени на Край при Мантуа. Енергичната обсада започна на 25 юни и на 18 юли крепостта най-сетне капитулира. В ръцете на победителя паднаха шестстотин седемдесет и пет оръдия, флотилия канонерки и големи запаси продоволствие.

В Австрия нито една победа на Суворов не бе така високо оценена, както тази. Във Франция предаването на крепостта вцепени всички. Комендантът бе обвинен не само в малодушие, но и в измяна и при завръщането му в родината го изправиха пред съд и го разжалваха. За Мантуа император Павел награди Суворов с княжеско достойнство и титлата Италийски. Молбата обаче на руския командуващ за награждаване на генерал Край Павел I решително отклони, тъй като бе силно недоволен от политиката на виенския двор.

„Приемете въздаденото ви за славните ваши подвизи — писа той на Суворов на 9 август, — за да пребъде споменът за тях чрез вашите потомци за чест и слава на Русия… Макар да препоръчвате генерал-фелдцайхмайстор Край, аз не го възнаградих с нищо поради това, че римският император трудно признава и награждава учителя и предводителя на неговите войски за спасението на своите земи… Простете, победоносни мой фелдмаршал, княже Италийски, графе Суворов Римникски.“

Падането на Мантуа зарадва самия Суворов преди всичко заради очакваните последици от това събитие. Той се надяваше, че така се разрушава преградата, която му пречеше да предприеме настъпателни операции. Като протестираше против дребнавата опека и необходимостта да предупреждава за всяка своя стъпка с обяснения Хофкригсрата, великият пълководец пише на руския посланик във Виена:

— Фортуна има гол тил, а на челото дълги увиснали коси. Ако не я хванеш за косите — тя вече няма да се върне…

Постепенно се набираше досада; Суворов бе не само лишаван от самостоятелност, заповедите до австрийските войски често пъти се даваха без негово знание. Като съобщава на Разумовски във Виена за непоносимото си положение, старият фелдмаршал свършва писмото си със следните думи: „У дома, у дома, у дома — това е за Виена целият мой план“, а след няколко дни изпраща молба до Павел:

„Боязливостта на виенския кабинет, завистта към мене като чужденец, интригите на отделни двулични началници, които се отнасят направо до Хофкригсрата, ръководил операциите досега, както и това, че нямам власт да предприема нищо преди да докладвам на хиляди версти, ме принуждава, ваше императорско величество, най-верноподанно да ви моля за отзоваването ми, ако това положение не се промени. Аз искам да положа костите си в своето отечество и да моля бога за моя господар.“

Щом получава писмото на фелдмаршала, Павел разбира истинската причина за разногласията и със свойственото си непостоянство протестира против превръщането на Суворов в покорен изпълнител на разпорежданията на Хофкригсрата. На Разумовски бе дадено нареждане да поиска обяснение от Франц; освен това до австрийския монарх бе изпратено писмо, в което се изтъкваше гибелният характер на предписанията на Хофкригсрата за общото дело. Най-сетне, на руския главнокомандуващ Павел изпрати рескрипт, в който се говореше за необходимостта да се предпазва „от всички интриги и хитрости на виенския двор“, за което „на опита и ума на Суворов“ се предоставяха „по-нататъшните военни операции при особена предпазливост от задните мисли, завистта и алчността на подчинените австрийски генерали“. По същество това беше вече начало на разпадането на коалицията.

В принудителното бездействие фелдмаршалът разработваше план за окончателно изгонване на французите от Апенинския полуостров. Той смяташе да настъпи в три колони, да се спусне към Ница и Генуа и да довърши разгрома на републиканската армия. На 19 юли, няколко часа преди падането на Мантуа, Суворов се обърна към австрийските генерали, като не само заповядваше, но настояваше и ги молеше да започнат настъпление към Ривиерата. Привикналият към безусловна военна дисциплина велик пълководец трябваше да отстъпи от нея заради делото.

„Заклевам ваше превъзходителство в привързаността ви към негово императорско величество — писа той на Мелас, — заклевам ви в собственото ви усърдие към общото благо. Употребете цялата си власт, всичките си сили, за да завършите непременно в течение на десет дни приготовленията за предложеното настъпление към Генуезката ривиера. Бързината сега е най-голямата заслуга; забавянето — непростим грях.“

Войските на Край бяха вече пристигнали при Александрия, след като се бяха освободили от Мантуа, крепостта Серавале, това „орлово гнездо, надвиснало над пътя за Генуа“, бе вече паднала, но готвеното настъпление на съюзниците бе изпреварено от французите.

Докато Суворов губеше ценно време в изтощителната борба с виенските „унтеркунфти“, Директорията бе взела енергични мерки, бе формирала нови и преустроила старите армии — Рейнската, Швейцарската, Алпийската и Италианската. На 24 юли в Генуа пристигна новият главнокомандуващ Бартоломео Жубер, който смени на този пост Моро, преместен на Рейн.

Преди да стигне още тридесет години, Жубер бе един от най-добрите генерали на републиката, сподвижник на Бонапарт в блестящата италианска кампания от 1796 година, безупречно честен и високо образован човек. Той притежаваше забележително мъжество, военно дарование и за четири години бе изминал пътя от обикновен войник до бригаден генерал. След битката при Риволи Бонапарт казва за него „Жубер се прояви като гренадир по храброст и велик генерал по военни знания.“ Походът в Тирол, наречен от Карно „поход на исполините“, извършеното в Холандия и на Рейн, заемането на Пиемонт през 1798 година бяха прославили името на Жубер.

Като заминаваше в армията направо от венчавката, той бе казал на младата си жена: „Ти ще ме посрещнеш или мъртъв, или победител.“

Жубер разполагаше всичко на всичко с четиридесет и пет хиляди войници, а за настъпателни операции можеше да използува по-малко. Като разбираше напълно трудността на възложената му мисия, Жубер помоли Моро да остане още няколко дни при армията и да му помогне със своята опитност. На военния съвет в края на краищата бе решено да настъпят през планините на север. На 1 август лявото крило на французите превзе град Акви на река Бормида, а част от дясното крило се приближи до Серавале.

Като узна, че неприятелят сам е напуснал трудно достъпните планински дефилета и се е насочил към равнината, Суворов се зарадва: отпадаше необходимостта от труден планински поход.

— Младият Жубер е дошъл да се учи; да му дадем урок…