Олег Михайлов
Суворов (23)

1

Кючуккайнарджийският мирен договор от 1774 година „за вечен мир“ между Турция и Русия бе първата крачка за присъединяването на Крим, мисълта за необходимостта от който за страната също така бе изказана от Пьотр Велики. По договора Портата възвръщаше предишните негови завоевания. Освен това всички театри северно от Черно море, включително Кримското ханство, ставаха независими от Турция, макар и султанът, „като върховен халиф“, да си запазваше религиозната власт: той утвърждаваше новоизбраните управители на Крим; неговият образ стоеше на монетите, за него се възнасяха молитви от джамиите.

На Русия се предаваха „ключовете на Крим“ — Керч и крепостта Еникуле, които осигуряваха свободен излаз от Азовско море, а на Черно — крепостта Кинбурн, близо до устието на Днепър. Границата на югозапад сега минаваше по Южен Буг, а на изток се прехвърляше по брега на Кубан, и Русия получаваше правото да укрепява Азов. На руските търговски кораби се разрешаваше отсега нататък да плават по Черно море при еднакви права с френските и английските. Турция заплащаше на Русия 4,5 милиона рубли контрибуция.

В Крим обаче ограничените военни действия не преставаха даже след ратифицирането на договора от султана. Впрочем това можеше да се предвиди. Двусмислието на новия статус на Кримското ханство само разпалваше борбата сред управляващата феодална върхушка между привържениците на Турция и радетелите за сближаване с Русия. Истамбулските емисари без особени трудности успяха да настроят влиятелните мурзи против управляващия хан, глуповатия Сахиб Гирей, който сляпо подражаваше на всичко европейско. В началото на 1775 година той бе обявен за свален.

През юли близо до Алуща бе стоварен турски десант, с който пристигна утвърденият от Портата нов кримски хан — Девлет Гирей. Опитите на турците да продължат по-нататък бяха пресечени от действията на руските войски. Фелдмаршал Румянцев извика от Абхазия брата на Сахиб и Девлет — Шахин Гирей, калга, т.е. командуващ войските на ногайската орда. Руското правителство го подтикваше да обедини под своя власт всички татари в Крим и Кубан.

С наближаването на октомври 1776 година към пределите на Крим и Кубан бяха придвижени големи съединения: в Александровск очакваше заповед корпусът на генерал-поручик А. А. Прозоровски, в крепостта „Свети Дмитрий“ (днешният Ростов на Дон) и околностите на Азов бе разположен корпусът на бригадира И. Ф. Бринк, а в самия Крим, в Еникуле, се намираше отрядът на генерал-майор Н. В. Борзов. На 1 ноември войските започнаха бавно да се придвижват в Крим и Кубан. Чувствуваше се обаче потребност от опитен военачалник, който, без да докарва работата до пряка война с Турция, би затвърдил правата на Русия в Крим. Потьомкин назначи Суворов за командир най-напред на Петербургската, а след това на Московската дивизия, разквартирувана в Коломна. След полковете на Московската дивизия, Суворов пристигна на 17 декември 1776 година в Крим под началството на Александър Александрович Прозоровски, известен с прозвището „генерал Сиреч“.

В забърканата обстановка на необявена война, нерешителният, прекарал наскоро операция Прозоровски бе доволен да прехвърли отговорността върху Суворов. На 17 януари 1777 година той му възложи временното командуване на двадесетхиляден корпус с подробни указания, в които специално се казваше: „Вашата опитност и храброст са познати на всички, в което и аз съм убеден, само че благоволете да постъпвате според предписаното по-горе: като прогоните неприятеля, не го преследвайте надалеч…“ Очевидно възможната проява на самоинициативност от страна на Суворов безпокоеше предпазливия генерал-поручик.

Междувременно събитията се развиваха в благоприятна за Русия посока. Като се опираше на корпуса на Бринк, Шахин Гирей бе избран за хан на татарите от двете страни на Кубан. Той зае град Ачуево на брега на Азовско море, завладя на 30 януари крепостта Темрюк и продължи по-нататък към Таман. Подкупеният от Бринк турски комендант очисти Таман без съпротива и съгласно споразумението трябваше да се изтегли в Очаков, през Крим, конвоиран от руски войски. По такъв начин в началото на февруари 1777 година целият Тамански полуостров се оказа в ръцете на Шахин Гирей и нищо вече не му пречеше да влезе в Крим през Еникуле, където го очакваше генерал-майор Борзов.

Щом чу, че Шахин Гирей е признат в Кубан за хан, брат му събра в Бахчисарай своите привърженици и запита желаят ли кримските татари да минат под негова власт. Девлет получи уверения в тяхната преданост и заповяда на мурзите да започнат военни действия против русите. Обаче Суворов само чрез маневри разпръсна татарските тълпи и на 10 март можа да рапортува на Прозоровски, че събраните в Бахчисарай враждебни войски са разпуснати. Същия ден Шахин Гирей се появи в Еникуле и скоро след това мурзите го признаха за кримски хан. На 3 април Девлет отплува на търговски кораб за Константинопол.

В Крим настъпи затишие, а заедно с това и твърде тежкото за Суворов принудително бездействие. Досаждаха му и дребнавите изисквания на Прозоровски и техните отношения неизбежно се влошаваха. Освен това Румянцев бе възложил на „генерал Сиреч“ да разследва едно твърде щекотливо дело, което засягаше Суворов.

От неясните отзиви на мемоаристите се знае, че през декември 1776 година в Полтава Суворов бил имал рязко спречкване с генерал Воин Иванович Нашчокин, един от най-ексцентричните хора през екатерининската епоха, оправдал своето име ако не с храброст на бойното поле, то с дързост в мирния живот. След това спречкване, както разказва чрез думите на сина на Нашчокин А. С. Пушкин, Суворов бягал от избухливия генерал, когато го срещал в обществото, посочвал го с пръст и мърморел: „Страх ме е, страх ме е, той се бие, сърдитият…“

Разбира се, разследването на този случай от Прозоровски нарани самолюбивия генерал-поручик.

Суворов скучаеше, страдаше освен това от треска и най-сетне през юни 1777 година получи непродължителен отпуск при семейството си в Полтава. У него все по-силно се събуждаше бащинското чувство към малката Наташа, „Суворочка“, както нежно я наричаше той. В писмото си до генерал-аншеф В. И. Храповицки от 3 октомври 1777 година пълководецът гордо съобщава от Полтава: „… дъщеря ми прилича на мене — тича в студа по калта и говори по своему.“ Той не искаше да се връща на дотегналата му служба и когато отпуската изтече, писа на Прозоровски, че е болен и отива „за промяна на въздуха в Опошня“, селище при Полтава. Едновременно с това се обърна към всесилния Потьомкин с молба за ново назначение: „Моето благополучие в службата зависи от вас!“ Новоросийският, азовски и астрахански генерал-губернатор се отзова на нея и даде указание на Румянцев за превод на генерал-поручика. На 29 ноември Румянцев съобщи на Суворов: „С получаване на настоящето, ваше превъзходителство трябва да замине за поемане на командуването на корпуса в Кубан…“

Докато Суворов боледуваше и странеше от службата в Крим, обстановката там се бе рязко усложнила. В своята политика Шахин Гирей се бе оказал също така твърд, както и неговият брат. Ограден от руски щикове, той се държеше крайно надменно, без да държи сметка за националните обичаи и традиции, провеждаше реформи от европейски тип, за които народът не бе подготвен. Ханът започна да се вози на карета, да обядва на маса, да седи в меки кресла, снабди се с готвач французин. Всички негови идеи се нуждаеха от много пари, а при това кесията му бе празна. Увеличаването на данъците предизвика негодувание, а предаването на част от доходите за откуп от руски търговци — възмущение. За простия народ той бе вероотстъпник, в очите на велможите — изменник. Без да се спират пред нищо, противниците на Шахин Гирей даже пуснаха слух, че бил приел християнството под името Иван Павлович. Избухналото въстание, което възглави неговият брат Селим, накара хана да избяга в руския лагер. Разярените бунтовници разграбиха всички съкровища от двореца и изнасилиха жените от харема му.

Нерешителността на Прозоровски доведе до това, че въстанието почна бурно да се разгаря и да застрашава настанените в Крим руски отряди. И макар че в решаващото сражение през октомври 1777 година татарите бяха напълно разбити и загубиха в убити и ранени до две хиляди души, вълненията не стихваха и даже се прехвърлиха от Крим в Кубан.

На 5 януари 1778 година Суворов прие Кубанския корпус.

Преди всичко той се погрижи да бъде независим от Прозоровски, комуто се подчиняваше неговият предшественик генерал майор Бринк. Той се обърна с рапорт към главнокомандващия армията в Крим и Кубан Румянцев, и обясни своята молба с „немалката отдалеченост на тукашните места от Кримския полуостров“, както и с това, че Прозоровски „недостатъчно познава тукашния край“. Липсата на отговор той взе за мълчаливо съгласие на фелдмаршала и престана да изпраща в Крим каквито и да било донесения. Развързал по такъв начин ръцете си, генерал-поручикът се зае енергично да укрепява руските позиции в Кубан и за кратко време постигна — само за три месеца — поразителни резултати.

Когато се разнесе слух, че новият началник инспектира Кубанската линия, комендантите на крепостите и станциите почнаха дейно да се готвят за срещата. Но Суворов не обичаше парадите и не се появяваше в определеното време. Освен това при полеви, близки до бойните условия, той се обличаше просто, без ордени и отличителни знаци.

Една нощ той седна в шейната и замина към първата по пътя си станция. Нейният комендант, стар служител, капитан, никога не бе виждал Суворов и на въпроса: „Кой е?“ — чу: „Изпратен от генерал-поручика да му се приготвят коне.“ Въпреки късния час капитанът прие госта като другар, заведе го в стаята си, даде му вечеря и го почерпи с водка.

В разговора капитанът се шегуваше, отвори дума за всички генерали — Прозоровски, Борзов, Бринк, похвали Суворов за грижата и вниманието му към войника. Най-сетне генерал-поручикът се сбогува приятелски с него и продължи по-нататък. Сутринта капитанът получи бележка: „Суворов мина, благодари за вечерята и моли за продължаване на дружбата.“

Като си постави „за първо задължение“, както съобщи на Румянцев, „лично да огледам положението на тази земя, на всички уредени по нея постове“, генералът обходи по брега на морето южната част на областта от Темрюк до Таман, а след това нагоре по Кубан до мястото на своята главна квартира — Копил, изучавайки непознатата страна. В резултат се появи подробно топографско описание на областта с етнографски добавки и цифри.

Не се изплъзнаха от вниманието на Суворов и така наречените некрасовци — потомците на ония казаци, които бяха избягали в Кубан с Игнатий Некрас след потушаването на Булавинското въстание през 1708 година. Някои от тях, приети от кримския хан, бяха постъпили след това в неговата гвардия или даже бяха станали телохранители на турския султан. Повечето „мирни“ некрасовци бяха преселени от турците по Долния Дунав, но „мъжки пол не по-малко от три хиляди“, по думите на Суворов, бяха напуснали своите жилища при приближаването на руските войски и бродеха из планините отвъд Кубан. Неуморимият генерал-поручик се срещна с тях, поговори и намери, че „те, междувпрочем, изказваха желание за спокойствие и завръщане на наша страна“.

Създаваше му грижа също така голямата смъртност сред войските от болести и той разсредоточи полковете и евакуира редица болници. Кубанските ногайци страдаха от опустошителните и кървави нахлувания на черкезите, които откарваха в плен мирни жители, ограбваха имуществото и домашните животни и имаха навика „да се бият до смърт“. Като вникна в подробностите, Суворов заповяда „на отсамния бряг на Кубан да се унищожи всичкият камъш, в който планинците обикновено тайно се промъкват, когато минават през Кубан“. Той искаше да подобри отношенията с ногайската върхушка, посещаваше ордите, застъпваше се за хановете и мурзите пред началството, умело използуваше подкупа, измоли от Румянцев специални парични суми за подаръци на „привикналите към пакости“ хански чиновници. Но главното, разбира се, беше укрепяването на новите граници на Русия.

Разделната линия, установена в Кубан след Кючуккайнарджийския договор, по същество беше и граница с Турция. Освен засилването на съществуващите военни постове Суворов предложи да се проточи верига от укрепления нагоре по Кубан, за да се свърже тя с вече изградената Моздокска линия, създадена още през 1763 година и предназначена за защита на руските селища от набезите на кавказките планинци от Кабарда и Чечен.

От началото на януари, въпреки тежките студове, Суворов се зае да строи крепости и малки полски землени укрепления, като предварително оглеждаше местността, набелязваше контурите на всеки строеж и участвуваше в инженерните работи. Тези съоръжения превъзхождаха обикновените полски укрепления от онова време: те се състояха от банкет и амбразури, осигуряваха добър обстрел върху разчистената наоколо местност, имаха фашини и чували с пръст като надеждно прикритие за стрелците и оръдейната прислуга, а освен това пред всяко от тях бяха издигнати изкуствени препятствия. Според самия Суворов, „при обичайното руско мъжество мъдрият комендант ще отблъсне със силата на своето укрепление враждебните действия на напълно редовни войски, камо ли нестройните варварски набези“. Според неговите предвиждания цялата отбранителна система трябваше да бъде завършена през май.

Строителните работи се извършваха в тежки условия. Като си спомня това време, Суворов пише на ръководителя на канцеларията на Потьомкин, П. И. Турчанинов, в своя обичаен образен и афористичен стил: „Аз разравях Кубан от Черно море до Каспийско, под открито небе, успях през едни Велики пости да установя мрежа от многобройни крепости, подобни на моздокските, не с лош вкус. От моите две, по седемстотин души, работни армии, които строяха под носа на въоръжените многобройни варвари, при непостоянно време и неизказани усилия, нямам нито един умрял, а загина един — невъоръжен.“ Още на 19 март Суворов можа да донесе на Румянцев, че „крепостите и полските землени укрепления по Кубан са построени… с неочакван успех. Те са толкова непреодолими за черкезките поколения по своето въоръжение, че ги обуздават напълно.“

Поради неуморната дейност на Суворов, към април 1778 година цялата област бе подробно обследвана, обградена със сигурна верига от укрепления и напълно успокоена: набезите на черкезите бяха престанали, ногайците се бяха върнали към своите мирни занятия. По същото време работите в Крим вървяха от лошо по-лошо, вина за което имаше неразпоредителността на Прозоровски, който в края на краищата бе освободен в двугодишен отпуск. За това място Румянцев имаше една кандидатура: на 23 март фелдмаршалът изпрати на Суворов заповед за назначаването му командир на Кримския корпус, като при това кубанските войски оставаха под негово разпореждане.

По всичко изглежда, че характерът на великия пълководец не е бил от леките: като престанеше да обича някого, той не само запазваше своята неприязън докрай, но я и показваше без оглед на приличието на всяка стъпка. Какъвто бе самолюбив и не прощаваше причиненото му зло, той реши да накаже своя бивш началник.

На 27 април Суворов пристигна в Бахчисарай, без даже да уведоми за това Прозоровски, от когото трябваше да приеме корпуса. Докато го чакаше при реката Кача в своя лагер, „генерал Сиреч“ няколко пъти се осведомяваше дали е пристигнал Суворов. Изпратеният от него в Бахчисарай дежурен генерал-майор Леонтиев срещна по пътя Суворовия куриер капитан Коробин, който му съобщи, че началникът му е болен и не може да приеме никого. Като пристигна заедно с Леонтиев в лагера, Коробин още веднъж повтори даденото му нареждане. Тогава Прозоровски възложи на капитана да разбере в колко часа на другия ден ще го приеме Суворов, но отговор не дочака. Все пак той изпрати в Бахчисарай своя адютант, който се върна със съвсем неутешителни известия: „болният“ Суворов вечеря у руския резидент при бахчисарайокия двор Андрей Дмитриевич Константинов, а на другия ден се кани да бъде при Шахин Гирей. Чак сега „генерал Сиреч“ разбра, че новият командуващ преднамерено избягва срещата с него. Той изпрати на Суворов „необходимите за сдаване на командуването писма“ по генерал Леонтиев, а сам през нощта напусна Крим, като след това се оплака на Румянцев.

Суворов прие корпуса и както в Кубан обходи и огледа построените при Прозоровски полеви укрепления, и макар че ги намери „изрядни“, все пак реши, че „не е лошо да бъдат по-силни“. В самия Крим беше спокойно, затова пък в Ахтиарския, бъдещия Севастополски рейд все още стояха турски кораби. За удобно наблюдение на турците и по-добро взаимодействие между отрядите Суворов раздели целия Кримски полуостров на четири териториални района, като отдели голям външен резерв — бригадата на генерал-майор Иван Вахтушевич Багратион, разположена на север от Перекоп. И в Крим той приложи с успех опита от войната с конфедератите. За да се предпази от възможен десант, постави край брега верига постове, въведе сигнализация между сухопътните войски и флотилията, заповяда да научат войниците да разпознават своите и турските кораби.

Трябваше да се подобрят отношенията с татарското население и самия кримски хан. Значителна помощ му оказа Константинов. Той беше стар познат на генерал-поручика и бе кръстил дъщеря му Наташа. Добре познаваше обичаите и традициите на татарите, умееше да се разбира с тях и тайно участвуваше в откупуването на данъчното право. Чрез него Суворов се сближи с кримския хан.

Дворецът на Шахин Гирей в Бахчисарай се охраняваше от верните му бешлеи — постоянна гвардия, организирана по европейски образец. Като мина, придружен от Константинов, във вътрешните покои, генерал-поручикът видя тридесетгодишния хан — висок, слабичък, с приятно лице. Беше облечен в сукнен мюфтийски костюм, но не пускаше брада, както се изискваше от обичая на хановете и духовните лица, а я подстригваше. В черните му живи очи личеше ум, речта му бе непринудена и изящна.

Шахин Гирей бе потомък на Чингис хан и необикновена личност, бе получил образованието си във Венеция, добре знаеше италиански, гръцки, арабски и руски език, пишеше стихове на татарски и арабски. Когато посети през 1771 година Петербург, той съумя да очарова Екатерина със своята приветливост и европейско лустро. От Петербург се бе върнал привърженик на незабавните реформи по европейски образец. Бе приравнил живеещите в Крим гърци и арменци с мюсюлманите, бе заповядал да освободят руските пленници и бе почнал да сече собствени сребърни и медни монети.

Шахин Гирей покани Суворов да пият кафе; гостите се настаниха по европейски в кресла край масата, само камердинерът, французин, подаваше на хана кафето, застанал на колене. Като гледаше Шахин и свитата му, Суворов мислеше за времето, когато тези куртки, шалвари и шапки бяха навявали ужас у прадедите му.

След кафето на хана подадоха турска глинена, с много дълъг чибук лула, почти веднага заменена с втора и трета: Шахин Гирей всмукваше от всяка няколко пъти. При шахматната дъска Суворов се споразумя с него върху първите стъпки за подобряването на отношенията между татари и руси. Двамата се разделиха доволни един от друг.

Суворов бе опитен администратор и на 16 май се обърна към войските със специална инструкция, с която изискваше „да се поддържа искрена дружба и да се укрепва взаимното съгласие между русите и местните жители от всички звания“. Основната мисъл на генерал-поручика беше: „С покорените да се отнасяме с човеколюбие.“

Същия ден Суворов издаде знаменитата заповед до войските от Кубанския корпус, повторена през юни за кримските войски и обхванала всички страни на военния живот: обучение, стопанство, бит. С дребнава прецизност командуващият изброява мерките, които трябва да се вземат за запазване здравето на войниците, като вниква във всичко и строго изисква от лекарите и техните команди „да имат постоянна грижа за по-доброто запазване на здравето на здравите чрез постоянни прегледи и полагащите им се неща за всекиго изобщо, за тяхната храна и питие. Към това се отнася: където водата не е добра — да се преварява и прецежда, на слабите да се дава със сухар или оцет; а към храната препечен хляб, добри сухари, топло вариво в хубаво калайдисани котли.

Престояла, развалена храна съвсем да не се дава, но подходящата да се вари, а след употреба котлите да се измиват и да се избърсват до сухо. Обувките и мундирите не бива да бъдат съвсем тесни, за да може да се слагат подложки.

Да се следи за пълна чистота на бельото, да няма мързел при изпирането. Строго да се пазят от вредно изтощение, но най-много да се приучават на трудолюбие, да се избягва всякакво безделие…“

Популярността на Суворов, който дълги години тегли войнишкия хомот и действително истински вниква в грижите за редника от руската армия, се основава вече на непоколебимата увереност сред подчинените му в това, че техният генерал се грижи за тях не като за самия себе си, а повече, отколкото за себе си.

В заповедта от 16 май Суворов отделя най-голямо внимание на бойната подготовка на войските. Като взема предвид местните условия — проточила се на петстотин и четиридесет версти Кубанска укрепителна линия и особеностите на противника, който извършва летящи набези, „генерал Напред“ изисква твърда пасивна отбрана. Това още веднъж опровергава едностранчивия възглед за суворовското военно изкуство. Същото показват и другите раздели на заповедта, например посветените на огневата подготовка. Критиците на Суворов, които уместно и неуместно споменават крилатата му фраза: „Куршум — глупак, щик — юнак“, не искат да разберат лошите боеви качества на тогавашните пушки, малката им скорострелност, техния слабо поразяващ огън. Но главното те не забелязваха, затваряха очи пред това, колко важна роля определяше той всъщност на прицелния огън, като направо поддържаше: „Пехотният огън открива победата…“ Като развиваше нововъведенията на Румянцев, генерал-поручикът отделяше особено внимание на бойните действия на егерите — най-точните стрелци, или както бихме казали сега — снайперистите. Благодарение „най-точното прострелване на противника, а особено на старшите и ездачите“, те получиха важна привилегия. „Свободни са да стрелят, когато искат, без заповед.“

Въпреки закостенялата линейна тактика, самите бойни части се представят под перото на Суворов като гъвкав, подвижен и жив организъм: „Плътните карета са тежки, най-подвижно е полковото каре, но и батальонните са годни; при кръстосан огън те бият противника на всички страни от единия до другия край, напред мъжествено, жестоко и бързо; ненастанената тежка артилерия върви по своя път батарейно с прикритието си; конницата сече и пробожда разбитите и разпръснатите в тил или за по-пълно поражение ги притиска в каретата… Пехотният огън открива победата, щикът пробожда бързо проникналите в карето, сабята и дротикът довършват докрай победата и преследването… Да се бие унищожително напред, като се върви без нощна почивка. Нощното поражение на противника показва изкуството на вожда да използува победата не за отличаване, а за постоянно. По плодовитост на релации човек може да се упражнява и после.“

В тези редове, които просто дишат енергия, порив, настъпателен дух, Суворов сякаш излиза извън тесните предели на кримския или кубанския боен театър. Пред себе си той вижда не възможния десант или още повече планинските партизани, а големи сили на редовна вражеска армия.

Отношенията с Високата порта по това време се разваляха от нежеланието на Портата да се примири с териториалните загуби и окончателно да утвърди Кючуккайнарджийския договор. Без да обяснява своите действия, Турция почна да трупа войски по Южния Буг и изпрати в Черно море три бойни ескадри. Румянцев възложи на Суворов да не допуска стоварването на десант, като действува при това изключително с мирни средства, като остави оръжието за краен случай. Фелдмаршалът се боеше дали Суворов ще се справи с подобна задача, при която дръзката решителност трябваше да отстъпи място на гъвкавата предпазливост. Като излагаше своите съмнения пред Потьомкин, той поясни: „Както не е общителен и отстъпчив господин Суворов, да не би да се скарат, а после и сбият.“ Дипломатическите способности, самообладанието и находчивостта на Суворов той можа да провери скоро.

От дълго време вече в Ахтиарския залив на котва стояха турски кораби. На 7 юни двама донски казаци се връщаха след смяната на постовете към своя лагер, когато трима турци ги извикаха, защото уж търсели преводач. Казаците отговориха, че между тях няма преводач и тъкмо щяха да завият по пътя, когато видяха, че турците се целят в тях с пушки. Те препуснаха с конете, но беше късно: изтрещяха изстрели и единият от тях падна мъртъв от коня. Турците се хвърлиха да го ограбят, а вторият казак препусна при своите.

Суворов поиска от началника на турските кораби хаджи Мехмед да намери и накаже убийците, а в същото време покани Шахин Гирей да извършат малка демонстрация пред очите на неприятеля и обходи с него част от брега. Сравнително тясното гърло на Ахтиарския залив му подсказа търсения план. Трябваше само да изчака до получаването на отговора.

Както и се очакваше, хаджи Мехмед изпрати писмо с приятелски уверения, но не правеше нищо, за да накаже виновните. Тогава генерал-поручикът, който предварително бе набелязал местата за издигане на насипи, заповяда на шестте батальона „с достатъчно артилерия и конница, и с резерви“ през нощта на 15 юни да започнат тайно землени работи от двете страни на залива. На разсъмване те бяха преустановени.

Когато сутринта дежурният извика хаджи Мехмед на палубата, той видя зад флотилията, при изхода за морето, значителни земни насипи, наченки за артилерийски батареи и нито един жив човек. Обезпокоен, запита защо се строят укрепления. Докато чакаше отговора, мрачно ходеше по палубата и гледаше ту увисналите платна на своята флотилия, ту издигнатите насипи, които застрашаваха да го затворят. Донесоха писмо от Суворов:

„Като приех приятелски вашето писмо, аз останах изненадан от неочаквания въпрос, дали не сме нарушили взаимната си дружба… Ние нямаме никакви намерения да нарушим общия мир, а напротив, всички наши старания са насочени единствено към това да отбием всякакви враждебни опити от подобен характер и да запазим свято запечатаното с тържествени обещания на великите ни господари приятелство. И така, приятелю мой, човек може ясно да види моята искрена откровеност и че вашето съмнение произлиза от самите вас…“

Хаджи Мехмед побледня от гняв и скъса хартията:

— Да се излезе в морето!

— Но, ага, няма вятър…

— Да се предаде сигнал на флотилията: „Да се излезе на весла.“

Лодките бавно потеглиха фрегатите от залива. В морето обаче флотилията бе посрещната от пълно затишие. Суворов нареди да не допускат турците за прясна вода, така че ги постави в безизходно положение. Флотилията престоя две седмици пред кримския бряг и бе принудена да замине за Синоп. Така безславно завърши опитът на турците да се настанят в Ахтиарския залив. Екатерина отбеляза успешните действия на генерал-поручика: „за изгонването на турската флота от Ахтиарското пристанище…“ му бе подарена златна табакера, украсена с брилянти. За потомството остана още една заслуга на Суворов. Той бе първият, който оцени значението на Ахтиарскня залив и положи началото на бъдещата Севастополска крепост.

Колкото и успешни да бяха действията на Суворов, Екатерина все още се съмняваше в окончателното присъединяване на Крим. За да приближи желаната цел и да извлече колкото е възможно по-голяма полза в случай на несполука, Потьомкин реши да пресели от полуострова в Русия християните, предимно арменци и гърци. Повечето от тях бяха търговци, занаятчии, градинари и земеделци — трудолюбиви и заможни хора, които плащаха на хана и мурзите значителен данък. Какви изгоди получаваше с тази мярка? Преди всичко подчиняването на ненадеждния кримски управител. Като го лишаваше от значителна част от неговите доходи, Шахин Гирей ставаше повече зависим от Русия. Освен това се постигаше и друга, странична, но не по-малко важна цел.

Получил неограничена власт над южните руски земи — от Астрахан до полската граница, Потьомкин виждаше истинската си задача в усвояването на новодобитите Новоросийска, Азовска и Таганрогска губерния, които по това време бяха гола пустиня. Хората помнят „потьомкинските села“, разкошните декори, издигани от генерал-губернатора на Новорусия по пътя, изминат от Екатерина през 1787 година. Покрай фалшивите обаче той строеше — и то твърде много — „непотьомкински“, истински градове и селища.

Неговата енергия като администратор беше неизчерпаема. На юг той издигна нови крепости и сред тях пристанище за руската флота в устието на Днепър — Херсон; в Предкавказието построи верига от укрепления — Ставропол, Александров, Георгиевск, Екатеринодар. Необходими бяха хора, огромно количество преселници за обитатели на новите пространства.

Потьомкин се стремеше да издири всяка възможност, за да допълни липсата на хора. Той заповяда на Суворов да влезе във дръзка с некрасовци; пресели част от запорожците в долината на Кубан, където те образуваха Черноморската казашка войска; най-сетне обърна внимание на кримските арменци и гърци. Извънредно трудната операция по извеждането им от ханството Потьомкин изцяло възложи на Суворов.

Татарите и самият Шахин, колкото и приятелски да бяха неговите отношения с генерал-поручика, не можеха равнодушно да се съгласят с това. Налагаше се решителните действия да бъдат маскирани с изтънчени софизми и дипломатически заобикалки. От май 1778 година Суворов успя за месец и половина да извърши твърде много и което е особено важно, да си осигури подкрепата на кримските църковни князе начело е гръцкия митрополит Игнатий. Подготовката за преселването се извършваше в такава тайна, че самият Румянцев узна всичко това чак на 17 юни от рапорта на Суворов: „Вярвам, че християните след месец могат да бъдат готови за изтегляне…“

По такъв начин прекият началник на Суворов беше през цялото това време в пълна неизвестност и бе поставен пред свършен факт! Също толкова честолюбив, колкото и талантлив, Румянцев прекрасно знаеше своята цена и вече отдавна изпитваше неприязън и раздразнение към Потьомкин, като не без основания се смяташе несправедливо пренебрегнат. И сега той не можеше да прикрие своята обида, тъй като разбираше цялото политическо значение на евакуацията на кримските християни за Русия. Потьомкин беше недосегаем, затова пък оставаше Суворов, който и преди бе будил неговото недоволство, като се бе обръщал неведнъж през главата му направо към фаворита. Както и самият Румянцев бе страдал от по-висшите генерали, които му пречеха през Седемгодишната война, така сега сам почна да пречи на Суворов.

За преселването научи и Шахин Гирей и изпадна в състояние, близо до ярост: разкриваше се пълното безсилие на неговата власт, отнемаше му се важен източник на доходи. Без да желае и да чуе за възнаграждение, ханът незабавно скъса отношенията си със Суворов и Константинов, напусна своята столица Бахчисарай, заплаши, че ще отиде в Петербург с оплакване, разпространи слухове, че уж руските войски се готвят да избият татарите. Суворов отбиваше писмените нападки на „съсипвания от гняв“ Шахин Гирей, държеше готова войската за охрана на преселниците и бе потънал в сложни интендантски сметки. За евакуирането бяха необходими шест хиляди волски впряга, трябваше да се изкупи „недвижимото фамилно“ имущество на арменците и гърците и да им се изберат удобни земи на новите места, а освен това да се вземат под внимание всички непредвидени усложнения, включително рушветите до пет хиляди рубли на откупчиците на митата за свободно превозване на имуществата.

От средата на юли Суворов започна редовно да уведомява Румянцев за хода на евакуацията. Неговите рапорти са написани в спокоен тон и не издават онова душевно смущение, в което живееше той, като чувствуваше враждебността на Румянцев, недостига на пари и противодействието на хана. Ролята на Румянцев в събитията, свързани с преселването на християните от Крим, се характеризира от Н. А. Полевой по следния начин:

„Ние не бихме повярвали, ако нямахме безспорни доказателства, че героят на Кагул се е унизил тогава до дребнави незначителни интриги против Суворов. Тъй като не е знаел дадените му тайни нареждания, той се противи на своеволните според него разпореждания на Суворов, пише на хана, спира преселването на кримските християни, изисква строг отчет — даже поощрява долните клеветници, които уверяват, че Суворов грабел Крим, допускал войниците да произволничат, вземал подаръци от хана.“

Болезнено мнителният Суворов увеличаваше във въображението си още повече размерите на тази неприязън. Всяка несправедлива забележка на Румянцев го хвърляше в дълбоко униние, караше го да пише, ако не на самия Потьомкин, то на ръководителя на неговата канцелария, „ловкия“ Пьотр Иванович Турчанинов, многоречиви оправдателни послания. От тях лъха страх и отчаяние: „Боя се особено от Пьо(тър) Але (ксандрович) за християните — ханът е изпратил при него с писма своя любимец. Да не ме оклевети в С(анкт) Петербург. Наистина нито пред бога, нито пред императрицата съм виновен.“ „От ф(елдмаршала) непрестанно се страхувам… боже пази, ако се залови за мними несполуки, ще ме изхвърли още от Вишенка^[1] цял-целеничък…“ Писмата са изпълнени с молби за преместване: „П(роменете) ми въздуха, ще имате полза от мен…“ „Завихрете ме в друг климат, дайте ми работа, иначе ще бъде скучно, или ще бъде тежко“ и т.н.

Към всички напасти се прибави още една — болезнената треска, която свали на легло самия Суворов, неговата тригодишна дъщеря Наташа и бременната му жена. Сякаш никога досега не му бе бивало така тежко.

Най-сетне преселването на християните от Крим завърши. На 18 септември Суворов рапортува пред Румянцев за извозването в Азовска губерния на 31 098 души „от двата пола“. Руското правителство бе определило за новите жители земя в Приазовието: по-голямата част от гърците се установиха между реките Берда и Калмиус, където бяха основани градовете Мариопол и Мелитопол; арменците — по Дон, при крепостта „Свети Дмитрий“, с център Нахичевани, сегашно предградие на Ростов на Дон. Бремето от душата му падна, макар и по-сетнешната съдба на тези хора да продължаваше да го тревожи и той напомня на Турчанинов през 1779 година: „положението на вече преселените в Азовска губерния бивши кримски християни не е най-доброто“ и моли „да се подобри благосъстоянието на този значителен брой руски граждани от тези народности чрез човеколюбиво и добронамерено подпомагане“.

Още не бе завършило изселването на арменците и гърците от Крим, когато отвън възникна нова опасност: в началото на септември 1778 година в Черно море се появи огромна турска флота, на брой 170 „флага“, и обкръжи част от полуострова, като се държеше по-близо до Кафа, т.е. Феодосия. Суворов заповяда на княз Багратион да въведе резервния корпус в Крим и почна да маневрира с войските по брега според движението на турските кораби.

Тъй като по това време в страната на султана бе избухнала „смъртоносна язва“ — чума, това даваше повод да не се допуска нито един човек от корабите. Турците искаха разрешение да слязат на брега за разходка. Беше им отказано поради карантината; неколцина чиновници помолиха „да поседят при файтоните“ — бе отказано; да набавят прясна вода на корабите — „много любезно отказано“. Без да постигнат нещо, турците дадоха сигнал по флота с оръдейни изстрели и като вдигнаха платна, отплуваха за Константинопол. Несполучилото начинание им струваше седем хиляди моряци и седем кораба; още по пътя се наложи да изгорят осемдесеторъдейния флагмански кораб.

Малко по малко вълненията в Крим затихнаха, но започнаха неприятности в Кубан. Назначеният там от Суворов генерал-майор В. В. Райзер се оказа недостатъчно способен и ограничен управител. Въпреки строгите указания на командуващия, който бе забранил всякакви настъпателни действия, Райзер бе организирал експедиция отвъд Кубан, бе опожарил селища и озлобил с тези си действия планинците. Като поиска да се разследва случаят и да се предадат виновните на съда, Суворов изтъкна грешката на Райзер, но той отново направи пропуск, като оскърби сераскера на кубанските ногайци Арслан Гирей, а след месец проспа набег на планинците срещу полско укрепление.

Суворов го извика в Крим за обяснения, но не го остави да направи това, а веднага се нахвърли върху него:

— Срам, ваше превъзходителство, Викентий Викентиевич! Срам за императорското оръжие! Не страшни неприятели, а малобройни разбойници отвъд реката не можахте да усмирите.

Той тичаше из стаята, като размахваше ръце и отсечено говореше:

— Докато бях в Кубан, тия отвъд реката бяха покорни. Аз ги склонявах с благовидност и сиятелният сераскер ми помагаше в това. Не е прилично да бъдат усмирявани с разорение от руска страна!

Райзер се помъчи да възрази:

— Изглежда сами си се плашат, затова и започват да правят глупости.

Суворов рязко спря пред Райзер и вдигна пред лицето му показалец, като бавно, с разчленяване на думите, сякаш искаше да ги втълпи на злополучния генерал, изрече:

— До-бро-на-ме-ре-но-то ве-ли-ко-ду-ши-е по-ня-ко-га е по-по-лез-но от стрем-глав-ия бо-ен меч!

— Но, ваше превъзходителство!

Суворов тропаше с крак в такт с думите:

— Не могат да се изброят вредните приключения след поемането на командуването на Кубанския корпус от вас. Каква е причината? Вашите грешки! Поради тях войските са се отпуснали и стават плячка — срамно е да се каже — на варвари, които нямат никакво понятие от военна уредба!

— Нощем човек не може да види всичко…

Генерал-поручикът отново избухна:

— Старшият генерал трябва да бди, когато всички спят! Да не изпада в богаташко разхайтване! Самите вие трябва навсякъде, всичко със собствените си очи да виждате, повсеместно да поправяте, да подреждате и да предопределяте!

Дошлият за доклад генерал-майор М. И. Кутузов се осведоми в съседната стая от ординареца Горшков за причината на този шум.

— Заповядано е никой да не се пуска! — достатъчно високо пошепна сержантът. — Негово превъзходителство Лександър Василич малко кастрят.

Краят на 1778 година измина в непрекъснати организационни грижи в Крим и Кубан. През януари 1779 година Румянцев възложи на Суворов да огледа астраханско-кизляр-моздокската граница. Като се отби за малко при семейството си в Полтава, генерал-поручикът почти месец и половина обследва по лоши зимни пътища, в проста каруца, грамадната гранична линия, протегнала се на 1200 версти, а след това и Кубанските укрепления. Благодарение на неговите усилия на мястото на Райзер бе назначен бригадирът К. Х. Гинцел.

Потънал в административните грижи, Суворов не знаеше за извършващите се промени в голямата политика.