Олег Михайлов
Суворов (14)

1

Край великденската маса на пълномощния министър на Екатерина при варшавския двор княз Николай Василиевич Репнин се бяха събрали не по-малко от сто и двадесет души.

Стопанинът, потомък на една от най-знатните фамилии в Русия, която водеше началото си от великия княз Владимир, беше внук на петровския фелдмаршал Аникита Иванович Репнин и племенник на екатерининския велможа Никита Панин.

Поклонник на масоните и голям мистик, той придаваше особен смисъл на числата. Всичко на масата трябваше да служи на някакъв символ: четирите глигана, шпековани с месо от прасенца, шунка и колбаси, отговаряха на четирите годишни времена; дванадесетте напълнени с дивеч зубри означаваха месеците; триста шестдесет и петте напоени с ром козунаци и също толкова колачи, сладкиши, банички и украсени с плодове питки бяха дните в годината. Не бяха забравени и вината: на масата имаше четири големи чаши за вино, дванадесет потири, петдесет и две бъчонки с италианско, кипърско, испанско и триста шестдесет и пет бутилки унгарско; на слугите бе изпратена осем хиляди седемстотин и шестдесет четвъртини медовина, според числото на часовете в годината.

Сред еднообразно зелените генералски и офицерски мундири изпъкваха като цветя на поляна ярките женски облекла — розови, сини, бели, алени; пищните прически бяха накичени с копринени панделки, щраусови пера, цели съоръжения от украсени с брилянти и скъпоценни камъни коси. Сякаш в двореца на княза, който даваше прощален обед преди отпътуването си за Русия, бе разцъфтял малък Париж. Само по-внимателният поглед можеше да различи сред тази ослепителна поредица от скъпоценни прически, хубавички лица и разкошни тоалети синеоката красавица, седнала до Репнин — неговата фаворитка Изабела Чарторижская.

Освен нея и десетината полякини, събралите се край великденската маса, бяха руски поданици и затова разговорът вървеше свободно, без извъртания и превземки. Военните разискваха за недавнашните победи над конфедератите, за въстанието на Железняк и Гонта в Правобережная Украйна, за двусмисленото поведение на безхарактерния крал Станислав…

Обединилите се през XVI век в една държава Реч Посполита, Полша и Литва бяха разпространили господството си върху огромни територии на изток от Днепър и Западна Двина. Към XVIII век обаче всичко се промени. Както отбелязва един съветски историк, „през 20–60-те години на XVIII век политическият живот в Полша се характеризира с най-голяма анархия. Безкрайните интриги на магнатите и шляхтата, липсата на крал и борбата за престола, неспособното да прокара в Сейма никакво решение правителство, малобройната лошо организирана и въоръжена армия, лишена от здрава дисциплина — всичко това довежда Реч Посполита до пълно разложение. Все по-голямо влияние върху нейното политическо развитие почват да оказват чуждите държави, които не желаят да допуснат нейното засилване или гледат на нея като на добър коз в сложната дипломатическа игра.“

Избраният през 1764 година за полски крал Станислав Понятовски, фаворит на Екатерина още като принцеса, бе честолюбив, но се отличаваше с мек, плах и нерешителен характер. Той веднага се сблъска с трудностите, за преодоляването на които не му достигнаха нито способности, нито сили. Става дума за положението на дисидентите, иначемислещи във верско отношение, в по-голямата си част православни украинци и белоруси, притеснявани от католическата църква и потърсили помощ от Русия. Възползувани от техните оплаквания, Екатерина II и Фридрих II поискаха те да бъдат изравнени по права с католиците. Като се опираше на десет хиляди руски шика, Репнин предложи на полския Сейм да осигури верска свобода и граждански права за дисидентите. И понеже срещна съпротива у шляхтата, заповяда да арестуват през нощта четирима влиятелни водачи и да ги изпратят под конвой в Русия. Недоволните депутати се притаиха и законът за дисидентите бе приет.

Взрив от негодувание избухна в дворянска Полша. Епископ Михаил Красински и адвокатът Йосиф Пулавски с тримата си синове образуваха на 29 февруари 1768 година в местността Бар Каменецки конфедерация, т.е. съюз против решението на Сейма. Те обявиха Станислав за свален от престола и изпратиха свои хора в Турция, Саксония и Франция за помощ. Макар че движението имаше чисто дворянски характер, броят на конфедератите бързо се увеличаваше: отвлечените лозунги не можеха да примамят зависимото селячество. Както се отбелязва в написаната от съветски учени „История на Полша“, „Конфедерацията на господарите по своята програма като цяло бе реакционно католическо-шляхтенско движение, насочено както срещу царска Русия, така също и против всякакви реформи в Реч Посполита“.

В отговор на конфедерацията Екатерина II въведе в Полша нови войски, като ги обедини под командуването на генерал-поручик Веймарн. Сблъскванията навсякъде завършваха с поражение за конфедаратите. Тогава техният фанатизъм се обърна против православното население. Подстрекавани от католическото духовенство, конфедератите преследваха напусналите Унията украинци, гавреха се с православните свещеници, запрягаха ги в плугове, убиваха с камъни, удряха ги с трънливи пръчки, насипваха в кончовите на ботушите им горещи въглени, затваряха ги в дървени окови. Назряваше вече друго въстание — на потиснатите украински селяни против полската шляхта. То бе възглавено от запорожеца Максим Железняк, напуснал вече войската и постъпил като послушник в манастир, и казашкия сотник Иван Гонта.

Уплашена от народното въстание повече, отколкото от движението на полските дворяни, Екатерина II трябваше да прояви съсловна солидарност. Изпратеният от нея бригадир М. Н. Кречетников залови с измама хайдамацките водачи. Железняк бе заточен в Сибир, а Гонта предаден на полските кралски войски, където бе изтезаван и умъртвен. Когато от гърба му смъквали дванадесетте ивици кожа, той казвал на поляците: (и то на украински) „Казаха, че боли, а то никак не боли, като че бълхи хапят!“ След това го разкъсали на четири.

При това военните действия против конфедератите не преставаха нито ден. За успешното водене на започналата война с турците и за да не бъдат допуснати в Полша, където биха се съединили с разбунтуваните конфедерати, трябваше да се завземат полските крепости Замостие и Каменец-Подолск, на границата с Османската империя. Гостите на Репнин се вълнуваха от това, че в отговор на тайното предложение на Репнин да му отстъпи крепостите, крал Станислав бе събрал своите министри и им бе съобщил руските намерения.

— Аз заявих на краля, че завземането на Замостие е необходимо за сигурността на Варшава в случай на татарско нахлуване от Крим и че аз ще взема крепостта дори с огън. Ако желаете войната да не се води у вас, а в границите на Турция, казах на Станислав, то отстъпете ни и Каменец… — леко гъгниво процеждаше френските думи дребничкият, със смугло лице изящен Репнин, чийто генералски мундир бе украсен с ордена „Александър Невски“ на пурпурна лента, награда за успешните му действия в Полша.

— И какво казва негово величество? — запита на немски генерал-поручик Веймарн, чийто зелен, обшит с лаври кафтан не стоеше добре, сякаш бе взет от раменете на друг.

— Негово величество? — усмихна се снизходително Репнин. — В отговор поиска да изтеглим нашите войски и да се унищожи дисидентското движение.

— Императрицата не може да се откаже от своите права, без да унизи достойнството си — важно забеляза Веймарн, като откъсна със златната вилица солидно парче млечно прасенце.

— Наш дълг е да изпълняваме безпрекословно всичките й заповеди — спокойно продължи Репнин, — макар че, — той тънко се усмихна, като гледаше преливането на светлината с бледожълтото токайско вино в кристалната чаша, — защо руското правителство се грижи толкова за едноверците в Полша, щом сред тях няма дворяни?…

— Затова пък твърде много дворяни има сред нашите неприятели — подхвърли секретарят на Репнин, бъдещият прочут дипломат Булгаков.

Репнин награди младия човек с очарователна усмивка.

— Кралят два пъти ме предупреждава за смъртна опасност от ръката на отмъстители — като разтегляше думите, тридесетгодишният княз хвърли косо поглед към непроницаемото лице на Изабела. — „Вие забравяте, ваше величество — отговарях му аз, — че моят дом във Варшава се охранява от две хиляди мушкетари…“

Чарторижская хвърли към него бърз гневен поглед.

— Ваше сиятелство — напомни му от своя страна педантичният Веймарн, — привържениците на Йосиф Пулавски и Красински се увеличават, в Галиция всичко мирише на бунт. За неговото потушаване ще са необходими два пъти повече войски, отколкото ние имаме.

Репнин побледня и постави чашата така бързо на масата, че виното се разля върху покривката:

— Такива са плодовете на нашата мудност!… Всеки миг се появяват нови недоволства, които ние не можем да предвардим… Не можем да държим войски по цяла Полша… — Когато се вълнуваше, той винаги минаваше на руски. — Не, аз съм щастлив, че господарката разбра моята молба и ме освободи от подобна каторга. Нека сега княз Михайло Никитич Волконски се помъчи тук — обичайното му самообладание постепенно се възвръщаше. — Иван Иванович, кога ще пристигне резервният корпус на Нумерс?

Литландецът на руска служба Ханс фон Веймарн бе преименуван в Петербург на Иван Иванович.

Леко смутеният от гневното избухване на велможата Веймарн не отговори веднага:

— Челният отряд под командуването на бригадира Суворов се очаква след месец-два… Този бригадир се прояви отлично през миналата война с Фридерик…

— Искате да кажете с Фридрих Велики… — избухливият княз не беше се успокоил още. Той беше прекарал няколко години при берлинския двор, беше в близки отношения с пруския крал, поддържаше откровена преписка с него и се прекланяше пред личността и военната му система.

— Безспорно. Кой може да отнеме славата на толкова велик пълководец — възкликна с необичайна за него разпаленост Веймарн.

— Почакайте — Репнин смръщи смуглото си чело, — Суворов? Синът на нашия генерал-аншеф и суздалски полкови командир?

— Да, и при това опитен партизанин, макар и чудак.

— Но нали той, както разправят, не признавал никаква система и не зачитал никак самия Фридрих… — князът отпи от чашата. — Чувал съм, че бил истински натуралист, а ние и без това имаме прекалено много разногласия, които смутителите добре използуват.

— Много се церемоним с тези поляци — предизвикателно високо каза от другия край на масата по немски един майор. Единствен той сред останалите военни беше облечен в син хусарски долман, украсен с черни шнурове и копчета, отличаваше се с непудрените си коси, оставени да растат на слепоочието, и дългите си увиснали мустаци.

Князът знаеше, че майорът на сръбските хусари фон Древиц (превзел Бар и изпратил в Русия хиляда и двеста пленници) е храбър, но свиреп и хладнокръвен наемник, който зачиташе само парите и откровено презираше всички славяни, като даже не искаше да научи руски език. Като се намръщи гнусливо, той изтри с батистена кърпичка върховете на пръстите си, а Изабела шумно стана и напусна масата.

Репнин обичаше горещо красавицата Чарторижская, родена графиня Флеминг, но нито веднъж не пожертвува интересите на Русия заради своите чувства и сега изпрати ядосаната Изабела с поглед. Националистически настроената полякиня, известната „майка на отечеството“, възпита своя син от Репнин, Адам Чарторижски, като разпален полски патриот, станал по-късно един от вдъхновителите на въстанието от 1794 година.

След излизането на Изабела край огромната маса настъпи мълчание, което бе нарушено от Репнин:

— Какво пък — каза той, като гледаше към Древиц, — може би ни е нужен против полските партизани именно такъв натуралист, какъвто е бригадир Суворов…

Високомерният велможа, разбира се, не можеше да допусне какви сложни отношения ще се установят скоро между него и скромния бригадир, който ще затъмни военните му подвизи, ще се сроди с него, като се ожени за княгиня Прозоровска, най-сетне ще го надмине по чин и награди, макар че бе станал генерал на двадесет и осем години. Във всяко отношение антипод на Репнин, ексцентричният Суворов ще започне със своя сиятелен роднина истинска война, като го обсипва с ядовити прозвища и „хапливи“ епиграми заради неговия педантизъм, нерешителност и преклонение пред пруските порядки. На свой ред Репнин до края на живота си упорито ще отрича забележителните военни дарби на Суворов, като обяснява неговите победи със сполука и щастие.