Олег Михайлов
Суворов (51)

1

Триумфалният поход на Суворов в Северна Италия започна от затънтеното Кончанское.

Той се яви в Петербург измъчен, полужив, но силен духом, с твърда вяра в своята победа на италианските бойни поля. Впрочем една, нравствена победа, той бе вече спечелил — над царя при отстояването на руската самобитност.

— Води войната по своему, както умееш — каза Павел I в отговор на молбата на фелдмаршала за някои промени във войските.

Императорът удостои Суворов с големия кръст на „Свети Йоан Ерусалимски“, като всячески подчертаваше своето разположение към великия пълководец. От своя страна той се възползува от това, за да направи още едно добро дело. В Петербург бе получил сълзливо писмо от някаква си вдовица Синицка:

„Седемдесет години живея на света; шестнадесет възрастни деца погребах; седемнадесетото, последната ми надежда, бе погубено от младостта и буйния му нрав: съдбата му определи вечно наказание в Сибир, а гробът още не се е отворил пред мен… Милосърдни господарю, милостив и състрадателен граф Римникски: върни ми сина и спаси отчаяната майка на капитан Синицки от лейб-гренадирския полк.“

Като поговори с Павел, Суворов писа: „Утешена майко, твоят син е опростен; алилуя, алилуя, алилуя.“

От справедливост трябва да кажем, че за Павел бяха свойствени не само пристъпите на импулсивен гняв. Обкръжилите го частолюбци и заговорници, които желаеха да намалят влиянието на жена му Мария Фьодоровна и фаворитката му Нелидова, бяха привлекли вниманието на императора към младата красавица Ана Лопухина. Тя не се поддаваше на страстните ухажвания на Павел и в края на краищата призна, че обича младия П. Г. Гагарин, който служеше при Суворов като адютант през време на италианския поход. Павел извика офицера в Петербург и на 8 февруари 1800 година го венча с Лопухина.

Рязката промяна в отношението на царя към Суворов не остана незабелязана: придворните един през друг се трупаха край пълководеца. Старият фелдмаршал, който не търпеше комплиментите, осмиваше ласкателите.

Един от фаворитите се яви при него окичен със звезди и ленти. Суворов няколко пъти го пита за името, клатеше глава и повтаряше:

— Не съм чувал! Не съм чувал! Но за какво са ви наградили така?

Любимецът на двора не смееше да каже „за заслуги“ и смутено мърмореше нещо за „благоволения и угаждания“.

— Прошка! — почна да вика Суворов. — Ела тука, глупак, ела, учи се да ми угаждаш! Аз ще те наградя: виждаш ли как награждават тези, които умеят да угаждат!

Дойде при Суворов и неговият мъчител Николев. Подобна нетактичност завари фелдмаршала неподготвен. Той изтича да го посрещне, като се покланяше едва ли не в краката му:

— Къде да настаня такъв велик, такъв знатен човек! Това е най-големият ми благодетел! Прошка, настани го по-високо от всички!

Прохор покатери стол върху дивана и сред гръмкия смях на присъствуващите го накара да седне на това „високо“ място.

Сред приближените на императора Суворов забеляза умния и честолюбив Ф. В. Ростопчин, началник на департамента, председателствуващ в Колегията за външните работи и генерал-адютант. С него прочутият пълководец споделяше своите планове за войната, характеризираше австрийските и френските генерали, като пак не преставаше да се шегува. Веднъж, посред важен разговор, фелдмаршалът неочаквано запя като петел.

— Как е възможно това! — възкликна Ростопчин.

— Поживей като мен — отговори Суворов, — ще запееш като кокошка.

„Трима смели хора зная на света“ — каза пълководецът. Ростопчин запита за имената им.

— Курций, Долгоруки и старейшината Антон: единият безстрашно се хвърлил в пропастта, другият не се страхувал да казва на царя истината, а третият ходел за мечки…

Афоризмите на Суворов веднага се разнасяха из Петербург и увеличаваха възторга на хората. По улиците край фелдмаршала се събираха тълпи, народът му изразяваше уважението си по най-различни начини. Отвсякъде идваха стари познати от славните победи, които искаха да служат с него. Нямаше край ликуването на войниците от експедиционния корпус на Герман, когато чуха, че Суворов е определен да ги командува.

Противникът, с който предстоеше да премерят силите си, далеч превъзхождаше не само турците, но и прусите и австрийците, и бе вече доказал това на бойното поле. В отговор на усилията на феодално-монархическата коалиция да задуши буржоазната република, френската армия сама премина през 1793 година границите и взе да установява в завоюваните земи ново, републиканско управление. Към 1799 година Холандия почна да се нарича Батавска република, Швейцария — Хелветска, в Италия, разпокъсана на множество мънички държавици, се появи Пиемонт на мястото на Сардинското кралство, Цизалпийската република с център Милано, Лигурийската и Партенопейската, която замени Неаполитанското кралство.

Обаче колкото по-далеч в чужди предели проникваха френските войски, толкова по-забележимо се променяше самият характер на войната, която преставаше да бъде за Франция отбранителна, а се превръщаше в завоевателна. Този процес окончателно завърши през време на окупаторските кампании на Наполеоновата империя в началото на XIX век.

Френската армия беше необичайно силна организационно. Младите и честолюбиви генерали бяха революционизирали самата тактика за водене на боя, като използуваха гъсти стрелкови вериги и колони. Френският войник боравеше до съвършенство с хладното оръжие. Като се придържаха към отживялата закостеняла линейна система, прусите и австрийците се оплакваха, че „при обикновено развитие на нещата“ французите биха били победени, че те всякога си пробиват път напред „със страшна сила“, като „буен поток“. След смъртта на австрийския командуващ в Италия, двадесет и шест годишния принц Орански, всички бяха единодушни, че само Суворов ще може да се противопостави на напора на френските войски.

Но като се съгласи с предложението на съюзниците, Павел I още тогава изпрати тайно предписание на генерал-лейтенант Герман:

„Виенският двор ме помоли да възложа на фелдмаршал граф Суворов Римникски командуването на съюзните войски в Италия. Аз изпратих за него, като Ви предупреждавам, че ако той приеме, Вие трябва през време на неговото командуване да наблюдавате действията му, които биха могли да навредят на войските и на общото дело, когато той се увлече твърде много от своето въображение, тъй като то е в състояние да го накара да забрави всичко на света. И макар че е стар, за да бъде Телемах, въпреки това Вие бъдете Ментор, чиито съвети и мнения трябва да успокояват поривите и храбростта на воина, побелял под лаври.“

Герман се зае с деликатното поръчение без колебания, като с наивна самонадеяност смяташе, че и в действителност ще успокои неспокойния фелдмаршал по своя немски метод. Неговото безславно командуване на руския корпус в Холандия доказа по-късно колко малко ставаше той за съперник на революционните генерали: корпусът му бе разгромен, а самият Герман се оказа в плен. Още по-малко ставаше той за ролята суворовски ментор.

Като прекара в Петербург около две седмици, великият пълководец замина през последните дни на февруари за Виена, но пътуваше твърде бавно, понеже здравето му се бе значително влошило още в Кончанское. Пътят му минаваше през Митава, където живееше тогава Прованският херцог, взел по-късно името Луи XVIII.