Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Суворов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2021)

Издание:

Автор: Олег Михайлов

Заглавие: Суворов

Преводач: Есто Везенков; Георги Борисов (стихове)

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: биография

Националност: руска

Печатница: „Тодор Димитров“ — Лозенец

Излязла от печат: 31.III.1979 г.

Редактор: Дочка Димитрова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Васил Ставрев

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Ана Байкушева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13246

История

  1. — Добавяне

3

„Суворочка, душо моя, здравей!… При нас дропли пеят, зайци тичат, поотраснали скворци скачат на открито: аз взех един от гнездото, храних го от уста, а той си отиде. Узряха гръцките и володските орехи в гората. Пиши ми понякога. Макар и да нямам време, аз ще чета твоите писма. Моли бога да се видим. Пиша ти с перо от орел; той живее при мене, храни се от ръка. Помниш ли, оттогава аз нито веднъж не съм танцувал. Скачаме с кончета, играем с такива големи железни топки, човек едва ги вдига, и с оловен грах: ако попадне в окото, може и челото да пробие. Бих ти изпратил полски цветя, много са хубави, но по пътя ще изсъхнат. Прощавай, гълъбице, сестрице, Христос Спасителят да е с тебе. Баща ти, Александър Суворов.“

Той остави перото. Тихо спеше руският лагер при Кинбурн; тишина лежеше и над невидимия в нощната мъгла Очаков. Не беше лесно за генерал-аншефа да намери време за послание до обичната „Суворочка“. Но за нея той мислеше непрестанно. Бойните победи, щедрите награди, всерусийската слава, непрестанното воинско бдение — нищо не можеше да го откъсне от Наташа, единствено близкият му човек. Сина си Аркадий той дълго не признаваше за свой. След скъсването с жена си цялото му внимание бе съсредоточено към дъщерята. При раздяла с нея Александър Василиевич жестоко страдаше, като броеше месеците и дните до срещата: „Много ми е мъчно; вече не помня откога не съм виждал писмо от тебе… Знаеш, че си ми скъпа: бих полетял към Смолни да те видя, но крила нямам. Как наистина ще дочакам още 16 месеца…“ Точно след месец той пише: „Ще даде бог, като минат 15 месеца, ти ще отидеш дома, а аз ще се радвам много. След година ще броя тези дни един след друг.“

И днес човек не може да чете без вълнение писмата на Суворов до дъщеря му. Те са били писани под стените на Очаков, направо на Римникското поле, на финландската граница, в Полша, Кобрин — чак до самата му смърт. Какви неизразходвани запаси от нежност и чисти чувства са се таили в душата на стария войник!

 

 

Края на 1787 и началото на 1788 година Суворов прекара в Кинбурн. Здравето му се възстановяваше бавно: и след четири месеца хълбокът го болеше така, че не можеше да държи поводите с дясната си ръка. Въпреки това той лично обходи поверения му район. Не забравяше и ученията — упражняваше пехотата в бързо зареждане и прицелна стрелба, както преди определяше главната роля на атаката с хладно оръжие. Беше в отлично разположение на духа: жадуваше за развиване на постигнатия след Кинбурн успех.

През януари 1788 година Австрия най-сетне обяви война на Турция. В желанието си обаче да прикрие своята източна граница огромната армия на Йосиф II се бе разпръснала на малки части от Днестър до Адриатическо море. Нейният ляв фланг, под командуването на Фридрих-Йосиф Кобург, принц Саксонски, се мъчеше да овладее крепостта Хотин. Потьомкин струпваше главните си сили към Очаков. В отговор турците бяха решили да се обърнат най-напред против австрийците, а след това да се насочат към русите, като подсилят предварително гарнизона на Очаков. От Кинбурн Суворов с неодобрение наблюдаваше вялото развитие на кампанията и ругаеше на себе си Потьомкин.

През зимата на 1788 година пристигна при него Алексей Горчаков, осемнадесетгодишен сержант от лейбгвардейския Преображенски полк, най-големият син на сестра му Ана.

Небръснат, в груба войнишка куртка, Суворов прегърна племенника си, целуна го силно и като го отстрани от себе си, се вгледа в юношеското лице. Присвил очи, той бързо каза:

— Ай, ай! Убодох ли те с брадата, Альоша? Е, нищо. Как живее сестра ми Ана? Надявам се, че е както преди красавица? Само кожата й — и той прекара длан по загрубялата си, покрита с бяла четина буза, — не е така нежна като моята…

— Благодаря, чичо — смутено отговори Горчаков.

— При мене ти непременно ще станеш генерал. Но генерал първа категория. Нали знаеш, момче, че генералите биват две категории?

— Как така?

— Едни се отличават на бойното поле. Други се издигат на паркета, пред кабинета, като лъскат пода — той дръпна куртката си. — А мундирът е един и същ!

— Аз от трудности не се боя — с лека обида в гласа отвърна младият човек.

— Така, така! Ще те уча най-напред като казак, после вече войник, капрал, сержант. А сетне — офицер в пехотен и кавалерийски полк и в егерски батальон.

— Нас достатъчно ни упражняваха в Преображенския полк — опита да възрази Горчаков.

Генералът сякаш очакваше това:

— Човек трябва да се упражнява много! Да се упражнява по всяко време, също и зиме. Кавалерията в кал, блата, оврази, ровове, стръмнини, низини и даже по скатове, и накрая — да сече! За пехотата — на щик!

Той посочи минаващите край тях пехотни капрали и сержанти: — Най-добрите стават сега младши командири, а не се ползуват от указа за дворянските свободи. Русия е необятна! В нея служат голям брой чужденци. Тях трябва да заменим със свои, руси.

— Чичо, при нас в Преображенския чужденци почти нямаше!

Суворов махна с ръка:

— Гвардията не се смята! Самият аз докато бях зачислен в гвардията носих дълга и честна служба и нищо не струвах. Гвардейските полковници са лоши. Три години мъчат офицерите със своите придворни маниери, изнежват ги, показват им как да се наредят сред големците с помощта на сладки и двусмислени думи. Те са безделници, а не спартанци, и внушават презрение към славата. Лицемерието заменя скромността, вежливостта — опитността. Като преминат в армията, стават паркетни генерали. Би трябвало да ръководят московски клубове.

След изтичането на изпитателния срок Суворов извика при себе си своя племенник. Беше доволен от него.

— Виж, Альоша! Светлейшият ми е изпратил своя шинел. Моли да го нося вместо домашен халат. Дреха точно за моя ръст — той се завъртя на един крак, за да покаже на племенника си дългия до петите шинел, надянат върху бялата риза. — Достатъчно ти е обучението при мене. Време е да помиришеш барут! Ще отидеш в главната армия. Ще се явиш при началника на канцеларията.

Генерал-аншефът вече бързо пишеше с орловото перо:

„Изпращам моето момче; бъдете добри, представете го на светлейшия княз; наредете му да се поклони по-ниско на негова светлост и ако бъде удостоен — да му целуне ръка. Докато не бяхме обърнати от Жан Жак Русо, на старите ние целувахме само полата.“

Като изпращаше Горчаков, Суворов бе убеден, че тук, при Кинбурн, турците няма да предприемат в близко време активни действия. И наистина в края на зимата и почти през цялата пролет на 1788 година беше относително спокойно. Едва на 20 май на Кинбурнския нос отново стана тревожно. Към Очаков се приближи силна турска флота под командуването на храбрия капудан-паша Хасан, който имаше намерение да унищожи руските кораби в лимана. Но опитът завърши на 7 юни с пълен неуспех. По това време безинициативният Мордвинов бе заменен по заповед на Потьомкин с адмирал Насау-Зиген, пришълец от Франция, а за негов помощник бе назначен героят от войната за независимост на Съединените американски щати Пол Джонс.

Морският бой на 7 юни наведе Суворов на мисълта да използува положението на Кинбурнския нос и той заповяда да разположат по-близо до неговия край, на три-четири версти от своята крепост, две замаскирани батареи от по двадесет и четири оръдия и пещ за каляване на ядра. Минаха само десет дни и Хасан паша атакува за втори път руската флота.

За подсилване на руската флота от Кременчуг пристигнаха двадесет и два нови гребни съда. Адмиралите Насау и Пол Джонс лично потеглиха срещу турците. Упоритият бой завърши с гибелта на линейния противников кораб. Останалите, с изключение на забавилия се флагман, избягаха под защитата на крепостните батареи. Руските гребни съдове обкръжиха изостаналия флагмански кораб, заловиха го и го запалиха. Успя да се спаси само капудан-пашата.

Като претърпя несполука, Хасан паша реши да изведе през нощта засегнатата си ескадра от Очаков. Сега именно казаха своята дума замаскираните батареи. Щом ескадрата се изравни с тях, русите откриха бърз прицелен огън. Хасан паша даже се боеше да не е сбъркал курса и да е попаднал под оръдията на самия Кинбурн. Изгря пълна луна. Минаващите край брега турски кораби бяха така близо, че почти всеки снаряд попадаше в целта. За кратко време седем турски кораба се оказаха разбити. Освен това много други съдове заседнаха в плитчината и се превърнаха в неподвижни мишени. Скоро ги обкръжи руската флотилия и след четиричасов бой довърши разгрома. Турците загубиха в убити около 6 хиляди души, а 1763-ма бяха взети в плен.

Склонният към преувеличения Потьомкин изпадна в неописуем възторг. Сега той чакаше ключовете от Очаков, който даже още не беше обсаден. Надеждите му, разбира се, не се оправдаха — Очаков и не мислеше да се предава. Мина юни на 1788 година. Потьомкин най-сетне се приближи с главните си сили към крепостта, унищожи останалите в лимана турски кораби и започна мудна блокада. Дясното крило на руските войски командуваше генерал-аншеф Иван Иванович Мелер, центъра — княз Репнин, а лявото — повиканият от Кинбурн Суворов.