Олег Михайлов
Суворов (21)

3

В началото на 1774 година, последната година от войната с Османската империя, умря султан Мустафа, противник на Русия, който не желаеше и да чуе за независимост на кримските театри. Наследилият го негов брат Абдул Хамид предаде управлението на страната на великия везир Мусун Заде, стар и разумен политик, който поддържаше преписка с Румянцев. Мирът бе необходим за Турция. Но от него твърде много се нуждаеше и Русия, изтощена от продължителната война, събитията в Полша, страшната чума, опустошила Москва, най-сетне от избухналото и обхванало все по-обширни области селско въстание на изток. Екатерина бе дала на Румянцев широки пълномощия — пълна свобода за настъпателни операции, право за водене на преговори и сключване на мир. Най-силен аргумент в полза на мира бе една нова, убедителна победа над турците.

На мястото на Потьомкин, отзован от императрицата в Петербург, за командир на резервния корпус бе назначен Суворов, получил на 17 март 1774 година чин генерал-поручик. До него бе разположен корпусът на тридесет и шест годишния Михаил Фьодорович Каменски, който се отнасяше съвсем неодобрително към Суворов и неговите „партизански“ методи на воюване.

Каменски бе дребен на ръст, слабичък, с яко телосложение и много пъргав, надарен с природен ум и остроумие, съединени с блестящо образование. Той бе изучавал висша математика, владееше няколко езика, обичаше литературата — издаде по-късно „Душенка“ на Богданович, „познаваше тактиката“ според отзива на Суворов, и се отличаваше с лична храброст и мъжество. Беше се проявил при превземането на Хотин и атаката на Бендер, макар и по-скоро като прекрасен изпълнител, отколкото като талантлив пълководец. Идеал за Каменски през целия му живот си оставаше Фридрих II, при когото бе ходил на обучение през 1765 година.

Каменски беше смел в боя, но тиранин в живота. Всички негови положителни качества бледнееха пред отблъскващите страни на характера му. Той съвсем не умееше да се сдържа, отличаваше се с раздразнителност, избухливост, злъчност, неизмеримо самолюбие и разюздана похотливост. През Руско-турската война 1787–1791 година неговата жестокост прерасна даже в ненормални прояви. Той разсъбличаше подозрителните пленници и след като ги заливаше с вода, ги оставяше на студа. Когато веднъж му бе омръзнало мученето на една крава, бе заповядал да й отсекат главата. В друг случай бе запалил завладяно село и прогонил населението, което бе загинало на студа. Със слугите и войниците се държеше по-лошо от звяр — на маневри късаше живи меса от провинилите се и беше известен с бясната си ярост в семейството, дето ударил веднъж двадесет пъти своя син Сергей, вече удостоен с чин, с ловджийски камшик. Каменски умря през 1809 година под брадвата на петнадесетгодишен крепостен, роден брат на негова любовница. Такъв беше човекът, рамо до рамо с когото Суворов трябваше да воюва с турците.

Според генералния план на Румянцев за 1774 година се предвиждаше пренасяне на военните действия отвъд Дунава и настъпление до самия Балкан, за да бъде сломена съпротивата на Портата. За тази цел корпусът на Салтиков трябваше да обсади крепостта Русчук, самият Румянцев с дванадесетхиляден отряд да обсади Силистра, а Репнин — да осигурява техните действия, останал на левия бряг на Дунава. На Каменски и Суворов бе заповядано да настъпят към Пазарджик^[1] и Шумен, като привличат към себе си до падането на Русчук и Силистра войските на великия везир, при което, в случай на спор, първенство се даваше на Каменски. Той бе станал генерал-поручик една година преди Суворов и поради това имаше предимство „по старшинство“. Зависимостта от Каменски беше непълна, двусмислена, отношенията между двамата генерали — обтегнати. Като се държеше опърничаво, даже непростимо самоволно, Суворов не желаеше да се подчини на Каменски. На свой ред умният и проницателен Каменски тайно признаваше неговите достойнства и може би даже му завиждаше. Беше ясно, че тези две горещи глави не могат да свикнат един с друг.

През последните дни на май отрядите на Каменски и Суворов се отправиха по различни пътища към Пазарджик, като Суворов започна похода два дни по-късно от предвиденото. Антипатията в случая взе връх над дълга. По всичко изглежда, той изобщо не искаше да се съединява с Каменски и даже тръгна по съвсем различен от уговорения път. В резултат Каменски загуби връзка с него, оплака се на Румянцев и получи потвърждение на своето старшинство: „Вашата власт е определена с израза, че вие нареждате на г. генерал-поручик Суворов да изпълнява.“ Но Суворов добре знае цената си и можеше да държи за себе си. Когато се сблъскваше с несправедливост, позволяваше си да не се подчинява на заповед. Така беше например преди разгрома на Огински в Столовичи.

След сполучливи действия Каменски зае на 2 юни Пазарджик, отдето премина в селото Юшенли. Тук, в един часа по пладне на 9-ти с него най-сетне се съедини Суворов. Да се обясняват кой прав, кой виновен, нямаше време. Суворов веднага извика своя любимец майор Василий Арцибашев, заменил по това време зелената пехотна униформа на суздалци със синия хусарски долман на Сръбския полк, и го изпрати на разузнаване, извършено по думите на очевидец против волята на Каменски. На девет версти от Юшенли, в западна посока се простираше гъстата Делиорманска гора. Беше ранно юнско утро. Арцибашев вървеше със своите „жълти“ хусари и казаците по лош тесен път. В същото време срещу тях се движеше, без да подозира нищо, турски разезд, начело с генерал-квартирмайстор. Следваше го силен отряд спахии и пеши албанци. Същия ден, когато Каменски зае Юшенли, към градчето Козлуджа се бе приближил и се бе разположил на лагер четиридесетхилядният корпус на хаджи Абдур Резак. По такъв начин между русите и турците се простираше само Делиорманската гора.

Абдур Резак беше известен дипломат — по-късно той ще стане министър на външните работи на Портата. На Букурещкия конгрес през 1772 година той представляваше Турция и направи всичко каквото можеше за прекратяване на войната. Руският посланик Обрезков го хвалеше много, съобщавайки в Петербург, че макар целия си живот да е прекарал сред турците, „такъв порядъчен и добродетелен човек не е срещал“. Това впрочем не пречеше на Абдур Резак да бъде на издръжка при руското правителство. Заподозрян в измяна, той смени перото на дипломата с шпагата и бе изпратен да извърши разузнаване към Хирсово. Неговия двадесет и пет хиляден отряд пехота командуваше свирепият Еничар ага, а конницата — петима двузнаменни паши.

В краткото сблъскване русите плениха генерал-квартирмайстора и неколцина офицери, но след това турският авангард отблъсна шепата хора на Арцибашев. Суворов веднага го подкрепи. Пътят беше толкова тесен, че кавалеристите можеха да вървят само по четирима в редица. Турците, които имаха грамадно числено превъзходство, отблъснаха руската конница. Самият Суворов се оказа отрязан от своите. Зад гърба си той чуваше как възбудено подвикват преследващите го спахии.

Той вече така добре знаеше турски, че можеше да разбере смисъла на техните реплики. Договаряха се да не стрелят по генерала, а да го заловят жив. Спахиите непрекъснато го настигаха и вече се опитваха да го хванат за куртката, но всеки път казашкото му конче правеше отчаян скок и турците отново изоставаха с няколко сажена. Спряха ги изтеглените на една поляна напред три карета — на подполковниците Иван Ферзен, Иван Рек, стар боен другар на Суворов, и Христофор фон Трейден. Но и пехотата не можа дълго да издържи на бесните атаки на албанците. В слънчевата гора почнаха да се мяркат червени фесове и чалми. Албанците мигновено отрязваха главите на пленниците и продължаваха по-нататък. Русите вече бяха почти изтласкани от гората.

В тази критична минута откъм края на гората удари картеч и затрещя пушечен огън. Пристигнаха Суздалският и Севският пехотен полк на бригадира Мачабелов, а след тях и изпратената от Каменски кавалерия под командата на генерал майор фон Левиз. Когато барутният дим се разпръсна, Суворов видя, че осемхилядният отряд на албанците отстъпва навътре в гората. Кирасирите и карабинерите на Левиз се спуснаха след тях. Тесният път беше задръстен от захвърлени турски обози, волове, тела на убити. Настъпи страшна жега, която увеличи страданията на войниците, които от вечерта нищо не бяха яли и пили. Турците многократно минаваха в контраатака. Особено яростно се хвърлиха върху русите ялън-каладжи — „с гола сабя“. Така се наричаха войските, въоръжени само с кинжали и ятагани.

Войниците изминаха с бой девет версти, мнозина падаха по пътя от жега и изтощение. Най-сетне заваля силен дъжд, който освежи измъчените руси. За турците пък той стана пречка поради дългите им и широки облекла. Поободрени, русите излязоха на обширна, неравна и обрасла с храсталак поляна, отвъд която на височината стояха главните турски сили, а още по-нататък се издигаха минаретата на Козлуджа.

Загърмяха вражески батареи. Суворов разгърна под огъня своите войски в боен ред. На първа линия застанаха егерите и гренадирите; бригадир Мачабелов със суздалци и севци образува резерва; кавалерията се разположи на фланговете. Русите бяха всичко около осем хиляди души.

Хусарите и казаците, които преследваха албанците, се изкачиха на височината, но бяха отблъснати от турската кавалерия, спуснала се в стремителна атака срещу главните сили на Суворов. Тя бе поддържана от еничарите, заседнали в храстите. С ятаган в едната ръка и пушка в другата, те се врязваха като бесни в лявофланговите карета на Ферзен и Трейден и загиваха на щиковете. Като премести карето на Рек от десния фланг между разстроените батальони на Ферзен и Трейден, Суворов изпрати на лявото крило почти цялата кавалерия, резерва на Мачабелов и възложи на особена команда суздалци да прочистят храсталаците от вражески стрелци.

След като отби турците, първо се спусна напред карето на Мачабелов, а след него и останалите сили. Суворов се появяваше на различни места в боя, като увличаше войниците, които постепенно се изкачваха на хълма, на около три версти от който се намираше турският лагер при Козлуджа. Пред самия лагер русите бяха спрени от доста дълбок овраг. Чак сега успя да пристигне артилерията. Суворов заповяда да открият огън по турския лагер, а сам поведе хусарите към заетата от противника височина. Пехотните карета тръгнаха в обход.

Войските на Абдур Резак бяха обхванати от паника. Турците режеха хамутите на артилерийските коне, за да ги използуват при бягството, а по-малко щастливите стреляха по ездачите. Един еничар даже стреля по своя командир. В разгара на тази суматоха в лагера почнаха да падат руските ядра, които довършиха хаоса. Сражението вече вървеше към пълна победа, когато турска батарея откри силен огън по височината, превзета от Суворов. В тълпата сред боя генералът забеляза наблизо познато лице — своя бивш адютант от Суздалския полк майор Парфентиев.

— Илюша! — извика той, като се наведе от седлото. — Вземи, скъпи, три суздалски роти и незабавно удари батареята.

През това време руската пехота се беше вече вмъкнала в лагера, като унищожаваше всичко по своя път. При Козлуджа турците загубиха двадесет и девет оръдия, излети под ръководството на френския барон Тот, сто и седем знамена и около хиляда души. Суворовите войски се разположиха на завзетите височини. Смрачаваше се и генералът видя колона, която излизаше от гората. Това бе закъснялата помощ на Каменски — черниговци, под командуването на бригадира И. А. Заборовски.

Разгромът на турците при Козлуджа лиши великия везир Мусун Заде, останал при Шумен с всичко хиляда еничари, от последната опора. Когато на другия ден след сражението, на 10 юни, Каменски събра военния съвет, Суворов горещо настоя за незабавно настъпление. Обратно, предпазливият генерал-поручик Александър Александрович Прозоровски, втори братовчед на жена му, предлагаше да не бързат:

— Сиреч провизиите на войските са малко, пътищата, сиреч, са лоши, пък и разположението на неверниците, сиреч, не се знае…

— Сиреч много е лошо — промърмори Суворов през зъби.

Прозоровски бе подкрепен от генерал-майорите Райзер и Озеров, от което Каменски бе явно доволен.

— Вчерашната ни победа — каза той с кисела усмивка, — при която толкова много се отличи генерал-поручик Суворов, ни дава възможност да си отдъхнем, докато изчакаме подвоза на провизиите, а после да се изтеглим на позиции между Шумен и Силистра. Ще отрежем съобщителните връзки на Силистра с вътрешността на страната и ще помогнем на нашия главнокомандуващ да премине Дунава.

След огромното напрежение на боя Суворов се чувствуваше съсипан и болен. Той нямаше сили да издържи словесна победа над генералите. Като срещна бригадира Заборовски, натъжен се оплака от Каменски:

— Ама че тактик! Попречи ми да пренеса действията през Шумен отвъд Балкана!

Иван Александрович Заборовски успя скоро да осъществи мечтата на Суворов. Той бе единственият руски военачалник, проникнал далеч зад Балкана. След подписването на Кючук-кайнарджийския мир Заборовски бе произведен генерал-майор и получи ордена „Свети Георги“ 3-та степен и златно оръжие с елмази и надпис: „За забележителни сполучливи действия отвъд Балканите.“ Но не тази изолирана операция направи, разбира се, прелом в хода на цялата кампания, а победата на Суворов над Абдур Резак, която предизвика ужас сред турците и доведе най-сетне до бързо сключване на мир.

Като се скара с Каменски, Суворов замина на своя глава за Букурещ под предлог, че е болен. Румянцев го посрещна хладно и поиска обяснения за неочакваното му отлъчване от действуващата армия. Недоволен от неговото своеволие, фелдмаршалът бе още повече ядосан на нерешителния Каменски, комуто на 13 юни писа: „Радвам се, от една страна, на победата, спечелена над неприятеля… при Козлуджа, от друга — не без съжаление посрещам заедно с нея изпратените сведения, че вие, като сте разбили напълно неприятеля, сте отхвърлили общия съвет… да използувате една такава своя победа… не дни, а часове и минути при такова положение са скъпи, а изгубеното е безвъзвратно.“

Суворов измоли от Румянцев отпуск за Русия, но още дълго (почти месец и половина) остана в Молдова. Тук получи заповед от Екатерина да замине за Москва. Императрицата се боеше от бушуващата на изток селска война и вече за втори път изискваше популярния генерал за там.

Самият факт, че против Пугачов се налагаше да отиде именно Суворов, боеви генерал, отлично представил се в последните войни, показва колко сериозно са гледали Екатерина II и нейното правителство на събитията по Яик и Волга. Селското движение против помешчиците бе разтърсило из основи сградата на дворянско-крепостническата монархия. Суворов бе син на своето време, истински „слуга на царя, баща на войниците“, и за него чувството за национална гордост и преклонението пред венценосните ръководители на държавата се сливаха в едно. Армията в неговите очи беше не само сила, която охранява независимостта на Русия, но и която поддържа съществуващия държавен строй. И още едно обстоятелство. Не бива да се забравя, че Суворов принадлежеше към дворянската върхушка и вече поради това не можеше да разбере характера на народно-селската война, насочена против безчовечния характер на крепостническата система. Тук ярко проличава класовата ограниченост на неговия мироглед. Движението, ръководено от Пугачов, който си бе присвоил името Пьотр III, се схващаше от него като „злодейски бунт“.