Олег Михайлов
Суворов (28)

1

Кинбурн е изопачено произношение на турската дума „кил-бурун“, която означава: „остър нос“. Кривата, тънка и дълга Кинбурнска издатина се врязва далеч навътре в морето и закрива изхода от лимана при устието на Днепър. От този нос при ясно време се виждат добре минаретата на Очаков, разположен на три мили върху стръмния отсрещен бряг, както и мачтите на турските фрегати и платноходки.

Крепостта на Кинбурнския нос бе незначителна — тънки стени, плитки ровове, тъй като при разкопаването на пясъка скоро излизаше вода. Но тя заемаше извънредно важно, ключово положение, понеже пречеше на неприятелските кораби да влязат в Днепър, защищаваше основаните наскоро Николаев и Херсон, преграждаше пътя към Крим и противостоеше на Очаков, на този, по думите на Екатерина II, „естествен южен Кронщадт“. Ясно е защо турците се стремяха да нанесат своя първи удар именно тук.

На 12 август 1787 година Високата порта, подстрекавана от Англия и Прусия, официално обяви война на Русия. За противодействие на турците по това време бяха създадени две армии. На Украинската, под командуването на Румянцев, бе поверена второстепенна роля: да следи за сигурността на полската граница и да осъществява връзката с австрийските съюзници, които още се бавеха с откриването на бойните действия. Екатеринославската, начело с фелдмаршал Потьомкин, трябваше да решава главните задачи на кампанията: да овладее Очаков, да премине Днестър, да прочисти целия район до Прут и като се съедини с австрийците, да излезе на Дунав. На свой ред Потьомкин, като се насочи с главните си сили към Буг, изнесе на своя краен ляв фланг отряда на Суворов, като му възложи да „поеме грижата за Кинбурн и Херсон“.

От началото на август генерал-аншефът непрекъснато пътуваше от Херсон в Дълбокия залив, а оттам в Кинбурн, издигаше укрепления и наблюдаваше маневрите на турската флота. Той пръв оцени опасността от нападение срещу Херсон и със спокойна увереност се готвеше да посрещне вражеския десант.

Не като Потьомкин. Блестящият в мирно време администратор и държавен деец бе безпомощен във време на война, минаваше от бодрост към униние, докато най-сетне се реши да започне активни действия. Тъй като се безпокоеше за Крим, той изпрати против турците Севастополската ескадра на Войнович. Нейният поход обаче се оказа несполучлив. Жестока буря разпръсна корабите на 8 септември при нос Каликрия: една фрегата изчезна безследно, а друга, останала без мачти и рул, полупотънала, бе завлечена в Константинопол и взета в плен. Останалите кораби се завърнаха в Севастопол значително повредени.

Наложи се надеждите на флотата да бъдат временно изоставени. Потьомкин изпадна в отчаяние. Предлагаше на Екатерина II да изоставят Крим, молеше за позволение да предаде командуването на Румянцев, унизено писа на стария фелдмаршал: „Та нали моята кариера е свършена… Аз почти обезумявам… Ей-богу, не зная какво да правя, болестите ме мъчат, побърквам се.“ За да се обърне ходът на събитията, бе необходима убедителна победа над турците. И тази победа донесе Суворов.

В сблъскванията близо до Кинбурн неприятелят бе понесъл вече значителни загуби. Отбраната на крепостта се ръководеше от бойния другар на Суворов, един от героите при Козлуджа, генерал-майор Иван Рек. Точно месец след обявяването на войната, на 13 септември, пет турски канонерки и няколко линейни кораба излязоха от Очаков и откриха ожесточен огън по кинбурнските укрепления. Руската артилерия им отговаряше така сполучливо, че един неприятелски линеен кораб с 54 оръдия излетя във въздуха заедно с екипажа си от 500 души. В своето писмо до Попов Суворов съобщи, като се извиняваше за жестоката си шега: „Когато турският кораб бе вдигнат във въздуха, изведнъж от облаците над него се показа прегордият турски паша, поклони се на Кинбурн и падна стремително назад.“ През нощта турците се опитаха да стоварят десант, но бяха прогонени от казаците и пристигналата пехота на Рек. Но и тази несполука не охлади врага. Сутринта на 14 септември две неприятелски фрегати и четири галери започнаха повторна бомбардировка на Кинбурн. Генерал-аншефът, който малко преди това бе пристигнал в крепостта, лично ръководи отблъскването на нападението.

Близо до Кинбурн стояха в бездействие няколко плавателни съда от втората, Херсонската ескадра на безинициативния вицеадмирал Мордвинов. Въодушевени от присъствието на Суворов, командите на корабите се хвърлиха в боя. Едната от галерите, същата оная „Десна“, с която наскоро бе пътувала по Днепър Екатерина II, се командуваше от двадесет и пет годишния малтиец Джулиано де Ломбард. Тъй като знаеше за страха на турците от брандерите — морски съдове, специално пригодени за подпалване на неприятелски кораби, — той придаде на своята галера вид на брандер, като скри в трюма 150 гренадири. „Десна“ се впусна смело срещу турските кораби и след бой, който продължи два часа и половина, ги принуди да отстъпят. На нея пострада само един човек — храбрият Ломбард. Куршум откъсна част от ухото му.

„Кавалерът Ломбард… — съобщи Суворов на Потьомкин — атакува цялата турска флота до линейните кораби; би се с всички тях с оръдия и пушки… и след като нанесе на варварската флота значителни щети, този герой стои сега благополучно под кинбурнските стени.“ Мордвинов прецени постъпката на Ломбард като пример на неподчинение и недисциплинираност, заповяда да го арестуват и дадат под съд. Намесата на Суворов не само спаси храбрия мичман от несправедливо наказание, но му донесе и чин лейтенант. А разярените турци оцениха главата на Ломбард на голяма сума.

В течение на следващите две седмици в Очаков се извършваше трескава подготовка за десант. Френски инструктори ръководеха отбраните еничарски отряди. Към пладне на 30 септември противникът започна третата бомбардировка на Кинбурн, която продължи до късна нощ и причини значителни повреди на крепостта. На 1 октомври сутринта, на дванадесет версти от нея в лимана се показаха пет турски кораба с десант от запорожци-изменници. Но това беше само отвличаща вниманието маневра, тъй като основната маса неприятелски войски възнамеряваха да слязат на самия Кинбурнски нос.

По случай Богородичния празник Суворов бе на обедна служба в походната църква, когато едно след друго почнаха да идват донесения за десанта. Той се усмихваше леко и отговаряше на вестоносците:

— Нека излязат всичките!

Еничарите излизаха от корабите и веднага се окопаваха. Техните плитки поради близките подпочвени води окопи минаваха напреко на носа от Черно море към Очаковския лиман. Издигаха бруствери от чували с пясък, в морето забиваха колове за защита на корабите, между укрепленията поставяха преносими рогатки.

При това литургията продължаваше, като че нищо не е станало. Някои офицери в недоумение си шепнеха: „Да не си е загубил ума нашият славен командир? Да оставя толкова силен противник свободно да се настанява и да се готви за атака!“ Но пълководецът си имаше свои, по-далечни планове: не да отблъсне десанта, а изцяло да унищожи неприятеля. Наистина той разполагаше само с три непълни пехотни полка — Орловски, Шлиселбургски и Козловски, два леки конни ескадрона и три донски казашки полка. Руският отряд — приблизително хиляда и седемстотин щика и саби — бе изправен против повече от пет хиляди турци. Тъй като знаеше недостига на своите сили, Суворов своевременно бе изпратил за подкрепления: батальон от Муромския полк и два леки конни полка, настанени на дванадесет версти от крепостта. На тридесет и шест версти квартируваше Санктпетербургският драгунски полк, комуто също бе заповядано да потегли към Кинбурн.

Литургията завърши. Бе отслужен молебен за „победа и надвиване на враговете“. По пладне турците също извършиха обредно измиване и молитва пред очите на русите. Към три часа следобед предните неприятелски отряди се приближиха, като носеха със себе си стълби за изкачване на укрепленията. Десантът се командуваше от храбрия Еюб ага.

По знак на Суворов всички оръдия, обърнати към западната страна на носа, дадоха внезапен залп. Два полка казаци и два леки конни ескадрона, след като бяха обиколили крепостта, излетяха срещу вражеския авангард и се врязаха в него. Сред първите падна Еюб ага. Едновременно с това пехотата на Рек удари отдясно и подгони еничарите към техните окопи. Десет бяха взети в движение, но по-нататък, дето носът се стесняваше и нямаше място, напредването се забави рязко. Бомбите, ядрата, картечът и запалителните снаряди, бълвани от шестстотинте оръдия на неприятелската флота, взривяваха цели редици от сгъстения боен строй на русите. Бе вече тежко ранен и изнесен зад фронта генерал-майор Рек, вече загина командирът на челния батальон на Орловския полк, секунд-майор Булгаков, оказаха се ранени всички офицери освен адютантът на Суворов, Тишченко. А неприятелските кораби стоварваха все нови и нови войски. Русите се поколебаха.

Генерал-аншефът хвърли в атака леките конни ескадрони. Но турците срещнаха кавалерията с хладно оръжие и в жестока схватка — „Аллах! Аллах!“ — я отблъснаха. При това русите свършиха артилерийските си заряди — каркасите. Наложи се да изоставят няколко оръдия и Суворов видя как турците с победни викове ги откараха. Петдесет дервиши озверени сновяха сред мюсюлманските редици, въодушевяваха еничарите и даваха пример на лично мъжество. Нито един от тези фанатици не преживя съдбоносния 1 октомври.

Огънят на турската артилерия не отслабваше. Ядро откъсна муцуната на Суворовия кон.

Като забеляза, че шлиселбургци отстъпват, генерал-аншефът извади своята шпага и увлече войниците:

— Момчета, след мен!

Недалеч от него се оказаха двама турци, които държеха за поводите пленени коне — своя кавалерия на десанта нямаха. Тъй като взе еничарите за казаци, руският пълководец ги извика. Веднага тридесетина турци се хвърлиха върху него.

— Братя, спасявайте генерала! — и войниците се спуснаха да му помогнат.

По-бързо от другите до Суворов се оказа гренадирът от Шлиселбургския полк Степан Новиков. Той прободе единия еничар и застреля друг. Сержантът Риловников поведе авангарда и принуди турците повторно да очистят окопите. Беше вече към шест часа вечерта. Галерата „Десна“, която отново самоволно се бе отделила от безучастните кораби на Мордвинов, действуваше смело. За да отвлече поне малко огъня на турската ескадра от руския отряд, храбрият Ломбард накара седемнадесетте турски плавателни съда да се отдръпнат малко. В същото време кинбурнските оръдия потопиха две неприятелски канонерки и запалиха два големи шебека — тримачтови кораби.

Останалата турска флота продължаваше яростната си стрелба. Картечът засегна Суворов, който вървеше пред войниците. Рани го в левия хълбок, по-долу от сърцето, и го засипа с пясък. Той загуби съзнание, беше изнесен, но като дойде на себе си се върна в строя. Изтласквани от еничарите, русите отстъпваха в крепостта, като хвърлиха във водата още едно трифунтово оръдие с разбит лафет и колела. Изглеждаше, че сражението е окончателно загубено. Обаче самият генерал-аншеф гледаше на двете несполучливи атаки само като на фази от продължаващото сражение.

Той заповяда да се съберат всички, които бяха в крепостта и обоза. Набраха се три пехотни роти, а едновременно с това пристигнаха батальон муромци и лека конна бригада, съставена от Мариуполския и Павлоградския полк — всичко четиристотин щика „най-храбра пехота“ и деветстотин и дванадесет саби. Слънцето вече залязваше, когато Суворов за трети път възобнови настъплението.

Мариуполци и павлоградци удариха неприятеля в центъра, пехотата в десния, а казаците в левия фланг, откъм Черно море. На тясната и дълга вдатина в морето руси и турци вече съвсем се разбъркаха, така че неприятелската ескадра прекрати огъня. За да лиши еничарите даже от мисълта за отстъпление, очаковският комендант Юсуф паша заповяда на свечеряване флотата да напусне бреговете на Кинбурн. Той трепереше при спомена за заповедта на султана: или Кинбурн ще бъде взет, или Юсуф паша ще се лиши от главата си. Изтласкани към морето, турците се биеха с ожесточението на обречени.

Като видя техния героизъм, Суворов възкликна:

— Я какви юнаци! С такива още не съм се сражавал: налитат повече с хладно оръжие. Каква прекрасна войска!

Сега вече руският картеч безпогрешно косеше гъстите тълпи на врага, а кавалерията се промъкваше напред през купчини трупове. В продължение на час турците напуснаха всички петнадесет окопа. Част от неприятелските десантчици стояха до пояс във водата. Чуваха се вече жални викове: „Аман! Пощада!“

По това време куршум проби лявата ръка на генерала и той почна да губи кръв. Лекар наблизо не се намери. Есаулът от Донския полк Дмитрий Кутейников и гренадирът Огнев отведоха Суворов под ръка към морето. Промиха раната му с морска вода и Огнев я превърза със своята кърпа. След това Суворов обърна наопаки рубашката си, за да дойде десният чист ръкав на ранената ръка, и извика:

— Боже мой, благодаря! Помогна, веднага помогна! Всички турци ще прогоня в морето!…

Той се качи на коня и препусна към сражаващите се войски. Огнев го придружаваше, тъй като генерал-аншефът всяка минута изпадаше в полусъзнание. Уморени в деветчасовото непрекъснато сражение, русите окончателно победиха. От петхилядния елитен турски отряд в Очаков се завърнаха всичко осемстотин души. Целият Кинбурнски нос и плитчината към него бяха покрити с трупове. Новината за поражението направи потресаващо впечатление в Константинопол. На единадесет турски военачалници бяха отсечени главите и изложени в двореца за назидание на живите.

На 2 октомври Суворов отпразнува победата с парад пред очите на турците, върху носа, с обедна литургия и благодарствен молебен. Участниците в боя поднесоха на своя командир купено с волни пожертвувания разкошно евангелие, тежко тридесет и осем фунта, и огромен сребърен кръст. За спомен от главния кинбурнски ден войниците съчиниха проста и трогателна песен:

С такъв водител

Да воюваме желаем,

А за храброто му дело,

Ще извикаме „ура!“

В Петербург кинбурнската победа предизвика взрив от неподправен възторг.