Олег Михайлов
Суворов (16)

3

По това време Люблинският район имаше особено, първостепенно значение. Благодарение изобилието на гори и блата, липсата на пътища, близостта на австрийската граница, многобройните укрепени замъци и манастири, годни за отбрана, той сякаш бе създаден за партизански действия. Ако ги владееха, конфедератите можеха да застрашават тила на руската армия, която действуваше в Турция. Добре въоръжените подвижни отряди се състояха от кавалеристи, които познаваха тези места като петте си пръста, минаваха през блата и непроходими гори. За всяка поява на русите ги уведомяваха тайни доброжелатели. В отговор на партизанската тактика на противника се изискваха особени контрамерки — изключителна бързина и стремителност. Суворов разбираше това напълно.

Като избра за своя столица самия Люблин, старинен град, разположен почти на еднакво разстояние от Варшава, Брест и Краков, той можеше оттук да наблюдава Литва, Великополша и австрийските области, в които се формираха конфедератски съединения. В Люблин бригадирът съсредоточи артилерия, уреди складове за муниции и продоволствие, организира своя главен резерв. Заедно с увеличаването на отряда си той постепенно разпростираше от Люблин по целия район мрежа постове, благодарение на които научаваше не само за съсредоточаването, но и за самото възникване на нови отряди на противника. Това му позволяваше да се явява изневиделица в различните градчета и местности. Благодарение на изненадата често успяваше да избегне кръвопролитията: оръжието се вземаше, а поляците се изпращаха по домовете.

Възпитаните от своя командир малки гарнизони не се объркваха при трудни бойни положения, когато в отдалечените малки постове се сблъскваха с по-силен противник, а сами смело проявяваха инициатива. Израслите през годините на ладожкото обучение орлета можеха вече да летят самостоятелно. Когато стана неспокойно по средното течение на Висла, Суворов разположи в местността Пулава, владение на Чарторижски, пост под командата на Набоков. Набезите на групи конници принуждаваха храбрия капитан постоянно да изпраща отряда отвъд Висла.

На 15 януари 1770 година Набоков заедно с поручик Шипулин и подпоручик Железнов премина Висла с осемнадесет суздалци, дузина драгуни и казаци за поредното разузнаване. Пътник евреин им бе съобщил, че на десет версти оттук, в селището Козеница, влязла група конфедерати. С ускорени преходи командата стигна там вечерта. Решено бе да се разделят. Шипулин с десет пехотинци и четирима казаци се запъти към кръчмата в края, а Набоков и Железнов трябваше в същото време да извършат обход на Козеница, за да излязат в тил на неприятеля.

Полският караул забеляза шипулинци късно, даде залп и се укри; след него се хвърлиха шепа войници. Те дотичаха до площада и без забавяне нападнаха с щик. Конфедератите го очистиха, но два пъти атакуваха отряда на Шипулин от фланга през страничните улици. В същото време Набоков и Железнов влязоха в Козеница от противоположната страна. Това именно реши изхода от смелото начинание: отрядът на конфедератите от сто и петдесет саби избяга от Козеница. Като пренощува в селото, командата на връщане за Пулава разпръсна шестдесет кавалеристи и превзе богат обоз.

Като съобщава за храбрите разузнавателни действия на Пулавския гарнизон, Суворов не без гордост пише за своите възпитаници на Веймарн: „Те разузнаваха, а за това, дето са така дръзки, съм виновен само аз. Както в Ладога, така също и при Смоленск аз ги обучавах зиме и лете в смела нападателна тактика…“ Той не само бе доволен от суздалци, но се мъчеше и да ги брани от гнева на пристрастния Веймарн, който обвиняваше него и офицерите му в излишни загуби.

След пристигането му в Полша между него и Веймарн твърде скоро започнаха търкания и разногласия. Доста опитен дипломат и организатор, Веймарн като човек се отличаваше с голямо самолюбие и излишен педантизъм. Макар че защищаваше руските интереси, той не обичаше Русия. Дребнавата му опека стигаше до смешни положения: така той упрекваше Суворов в излишно изразходване на пари за лекарства, говореше за недостиг на четиринадесет (!) злоти от получените суми за сол и по всякакъв начин ограничаваше самостоятелността на началника на Люблинския отряд. В същото време Веймарн бе явно благосклонен към командирите-немци — Древиц, Рьон, като им предоставяше привилегии и беше снизходителен към тях.

Както знаем, още преди да стигне в Полша, Суворов молеше своя приятел А. И. Набоков да му помогне да се премести на турския фронт, а със същите молби се обръщаше към различни лица и по-късно. Военната колегия обаче не се съгласяваше да освободи енергичния командир от сложния и заплетен полски военен театър. Бойните успехи му донесоха на 1 януари 1770 година чин генерал-майор; през същата година бяха повишени по звание мнозина негови възпитаници-суздалци — сред тях Парфентиев, Железнов, Шипулин, Набоков, а Сахаров получи кръста „Свети Георги“ 4-та степен. На 5 януари Колегията назначи за командир на суздалци полковник В. В. Штакелберг, боеви офицер, който наистина не се отличаваше с някакви особени дарби. До този момент Суворов изпълняваше едновременно задълженията на бригаден и полкови началник.

Под негово разпореждане сега бяха батальон и отряд егери от Суздалския, рота от Казанския и две роти от Нашебургския полк, пет ескадрона от 3-ти Кирасирски, един — от Санкт-Петербургския карабинерен, по два — от Воронежкия и Владимирския драгунски полк и сто и седемдесет казаци, а така също четири еднорога, осем медни и също толкова чугунени оръдия. Общо в Суворовата бригада имаше три — до три и половина хиляди бойци.

В началото на април стана известно, че конфедератите подготвят нападение на поста в Сандомир. Като вървеше по следите на противника, отрядът под командуването на Суворов — двеста пехотинци и сотня кавалеристи с два еднорога — го настигна на 8 април недалеч от местността Климентов и селото Наводице, в гъста гора. Полската конница, под командуването на полковник Мощински, бе построена за бой — около хиляда кавалеристи под прикритието на шест оръдия.

Русите се престроиха бързо, като поставиха отдясно драгуните, карабинерите и казаците, а отляво — пехотата, и на фланговете егерите. Суворов започна атаката веднага в няколко направления. По негова заповед поручик Шипулин зае с две дузини егери Климентов, за да пресече пътя на поляците за отстъпление. Малко по-късно започна атака в центъра: Сахаров нападна с щик батареята и „я превзе за миг“. Драгуните, карабинерите, казаците и качените на коне егери атакуваха конфедератите отдясно, врязаха се в техните редове и „всичко прегазиха“. След тази атака поляците бяха изгонени в полето, но като се отдръпнаха през двете долчинки и блатистия ручей, отстъпиха в пълен ред. Тяхното мъжество и твърдост възхитиха Суворов.

Ожесточеното сражение продължи три часа, докато най-сетне Парфентиев не проведе с казаците и конните егери решаваща атака и не превзе останалото последно неприятелско оръдие, след което конфедератите, според думите на Суворов, се спуснаха „в пълно бягство“. През време на това отстъпление те загубиха най-добрите си офицери; самият полковник Мощински, получил в схватката с карабинерите саблен удар по главата, бе спасен от плен от един подпоручик, който заплати за своя подвиг с живота си. Поляците загубиха в убити всичко триста души, а в плен попаднаха само десет. Бе заловен целият полски обоз и знамето.

„Гонихме ги по мекия терен повече от миля. Така те бяха разбити на групички, жалко, че Тарновски и Пулавски… не видяха това“ — гневно отбелязва Суворов в рапорта си до Веймарн. Вождовете на конфедерацията обаче бързо научиха всички подробности за кръвопролитния бой. Спечелената от Суворов над Мощински победа при Наводице безспорно охлади техния плам и през следващите два месеца почти нищо не нарушаваше монотонното люблинско „престояване“. Скоро обаче стана неприятен инцидент, който задълго развали настроението на Суворов.

В селището Сокал, в югоизточния ъгъл на Люблинския район, беше установен пост, който осигуряваше охраната на съобщителните линии на руската армия за турския фронт. Суворов не гледаше с добро око началника на този пост поручик Семьон Веденяпин. Достатъчно е да се каже, че той се бе преместил в Полша от турския боен театър по времето, когато всички най-добри офицери се стремяха към бреговете на Дунава. Освен това в селището при Веденяпин имаше, според думите на Суворов, „повече обиди“, т.е. случаи на насилия над мирното население.

Веденяпин бе чул за поява на конфедерати, на 3 юни пристигнал в селото Старие Соли с команда, съставена от седемдесет кавалеристи и се установил у един шляхтич, който му дал подробни сведения за неприятеля. „От благодарност“, както ехидно забелязва Суворов, поручикът задигнал жребеца на гостоприемния стопанин и продължил по-нататък. На другия ден отрядът се разположил в местността Трампол. Веденягин не взел никакви предпазни мерки и се заел преди всичко с наказания: заповядал да набият за някакво провинение един казак, а след това с камшик почнал да разпитва евреите.

Наложило се бързо да се разкае за своята небрежност. Руският отряд бил забелязан от конфедератите, командувани от ломжинския полковник Пьотр Новицки. Полската дружина от триста конници се промъкнала в Литва по заповед на Казимир Пулавски. Когато казашкият разезд съобщил на Веденяпин за неприятеля, той взел неколцина драгуни и препуснал с тях срещу Новицки, без да знае точно числеността на неговия отряд. Като стигнал близо до тях, той се изплашил, заповядал да дадат залп и се понесъл обратно към селището, преследван по петите от конфедератите.

Поляците нахлули в населеното място, слезли от конете, обкръжили русите и открили унищожителен огън. В резултат на тричасовия бой от командата на Веденяпин загинали тридесет и шест души, сред които героят от Орехово граф Кастели. Самият поручик заповядал да сложат оръжие и да се предадат на Новицки. Младият поручик от Суздалския полк Лаптев и петнадесет войници отказали да се предадат и като предпочели смъртта пред позора, атакували с щик. Лаптев и осем долни чинове паднали на място, а останалите били пленени.

Възмущението на Суворов нямаше граници:

— Да разбиеш на пух и прах руски офицер с толкова голяма команда! А защо? Само поради неговото безумие, нехайство и невнимание. Човек трябва да има всякога най-точно разузнаване! Малки части да не се отдалечават от поста повече от едно денонощие! Когато нанесат удар, да не се спират нито минута на това място! Да се върнат на своя пост и то по-добре по друг път… Веденяпин с драгуните се е объркал. Поради безразсъдно отпускане той не можал със седемдесет човека да разбие триста полски партизани! На всички е разяснено, че тях могат да нападат четири и пет пъти по-малки сили, но с разум и умение!

Суворов повтори любимата си мисъл за решаващото значение на хладното оръжие в боя:

— Още по-глупаво е това, че Веденяпин, като се оставил да го обкръжат, започнал залпова стрелба. Всички команди на моята бригада досега са атакували само със сабя и щик, а са стреляли егерите, Веденяпин не тръгнал смело на пробив…

Командирът на Люблинския отряд беше недоволен от своето положение и от самия характер на кампанията. Вместо истинска дейност, той трябваше само да пази съобщителните линии на главната армия, която разгромяваше турците, да препраща куриери, да извършва светкавични преходи, да преследва малки групи конфедерати.

Областта беше вече съвсем разорена от войната и непосилните вземания от двете страни, при което даже не се знаеше кой причинява на мирното население повече теглила — руската войска или разбунтувалите се полски дворяни. Като чуваше непрекъснато оплаквания край себе си, Суворов започна борба с мародерите, преди всичко между казаците. „Ако занапред се чуят каквито и да било оплаквания — казва той в една заповед, — то виновните ще бъдат жестоко наказани с бой с пръчки.“

Като разпръскваше и унищожаваше конфедератските групи, Суворов с необичайна за това време хуманност се отнасяше към пленниците, изискваше в отношенията с тях да се съблюдават „ред и човечност“, да ги хранят, „макар и това да е повече от определената порция“, и често освобождаваше конфедератите срещу честна дума, оставяше ранените в манастирите.

— Докато бях в Полша — спомня си той, — сърцето ми никога не е преставало да прави добро и дългът никога не е слагал преграда на това…

Той жадно следеше събитията на турския фронт. Ако 1769 година можеше да радва враговете на Русия, то сменилата я 1770 бе ознаменувана от серия съкрушителни, блестящи победи, поразили Европа. Ларга и Кагул, покоряването на Бендер и превземането на крепостите по Дунава, въстанието на гърците и унищожението на турската флота в Чесменския залив разтърсиха до основи целия държавен организъм на Османската империя. Със своите мисли генерал-майорът беше там, заедно с Румянцев и Долгоруки, като горещо завиждаше на всички, които успяха да се преместят от Полша в главната армия. През август той изпрати на турския фронт минаващия през Люблин бригадир Кречетников.

Снажният, бавен Михаил Никитич Кречетников едва настигаше ситнещия пред него генерал. Впрочем отстрани изглеждаше, че повече прилича да бъде генерал, разбира се, Михаил Никитич, едър и наконтен, а не този сухичък и дребничък човек, който поради прохладното време бе наметнал направо върху ризата си дългопол, чак до под коленете зелен сюртук, или сертук, с висока права яка и кръгли червени маншети.

— Колко сте щастлив, че заминавате при Пьотр Александрович Румянцев! — отривисто говореше Суворов. — Вашите дела ще се виждат, лишени от невероятни грижи. Ще имате подходящи случаи превъзходно да се проявите!

— Вие доказахте, ваше превъзходителство — отговаряше Кречетников, като се задъхваше леко от непривичното бързо ходене, — че опитният командир може и в Полша да се прояви.

— Какво ти в Полша! — прекъсна го Суворов, като все повече ускоряваше крачките. — Каква милост би било за мене, ако ме пуснеха на бойното поле! Но такова освобождаване не предвиждам. Освен неочаквано един бъдещ успешен рапорт да направи нещо.

Като видя, че бригадирът иска да възрази, Суворов сърдито добави:

— Надявам се вярвате, че не се преструвам… Аз с шепа хора съм принуден да се бия в горите по разбойнически. А Древиц безгрижно, охолно и чудесно урежда в Краков празници. — Генералът се намръщи и между очите му легна дълбока бръчка.

— Нашият главнокомандуващ в Полша го хвали много — забеляза Кречетников, като едва сдържаше дъха си.

— Не е привързан към Русия той! — избухна Суворов, като започна вече не да върви, а да тича. — Както и нашият главнокомандуващ! Нейно императорско величество има достатъчно верноподанни, които преди Древиц са се прочули с дарбите си. А господин Веймарн е снизходителен към такива наемници!

— За този генерал-поручик — продължи Кречетников и се мъчеше да не изостава — в Санкт-Петербург разказват забележителна история.

В душата си бригадирът вече отдавна ненавиждаше Веймарн, но беше внимателен като негов подчинен. Сега вече се чувствуваше независим и се радваше, че може да предаде разнасяния в придворните среди анекдот.

— Разкажи, батюшка Михаил Никитич! — Суворов не забелязваше мъките на Кречетников и затича още по-бързо.

— Позволете, ваше превъзходителство… — гласът на бригадира секваше. Той си пое дъх и изтри с кърпа мокрото си лице. — Докато бил в столицата… нашият генерал забелязал, че от спалнята му изчезнала кутийка… със скъпи неща и пари… Уф! Заподозрял своя секретар… ласкаво почнал да го увещава: „Мили Хайдеман, признай си, ти знаеш кой я е откраднал.“ Онзи се клел, че не е способен на мошеничество… Уф! Тогава Веймарн го ударил три пъти с тояга, но признание не получил…

— Е-хаа, Веймарн, храбър генерал! — не се сдържа Суворов, като леко се изкачваше по височината.

— В отчаянието си секретарят на Веймарн пред очите му разпорил корема си с джобно ножче… — продължи загубилият сили Кречетников. — На другия ден кутийката била намерена в сайванта… Оказало се, че крадецът бил някой от канцеларията…

Кречетников си пое дъх и отново затича след Суворов:

— Хайдеман изпратил жалба до императрицата… но Веймарн го накарал да се откаже от нея… като му обещал срещу това хиляда рубли… Но и тука изхитрувал; дал само шестстотин… А на императрицата доложили…, че генерал-поручикът напълно е удовлетворил своя секретар… за нанесеното му оскърбление… Уф!… — Бригадирът бе за съжаление: от зеления кафтан на пълното му тяло се вдигаше пара.

— Хитрият Веймарн! — Суворов рязко спря. — Срами Русия, която отдавна е излязла от варварството. Тук за мен е истинска мъка. Дай боже скоро да се видим там, където вие отивате!…

Към недоволството от своето положение и към задълженията се прибави неочаквана беда. В началото на ноември Суворов почна да получава тревожни известия за приближаването към Сандомир на големия отряд на граф Йосиф Миончински. Тръгнал лично на разузнаване, генералът едва не се удави при преминаването на Висла и докато войниците го извадят, така силно удари гърдите си в понтона, че „за бързи операции“ вече не бе годен и даже не можеше да седи на коня. Той се върна в столицата си, като подсили поста на капитан Дитмарн в Сандомир с командата на подпоручик Арцибашев от Суздалския полк.

На 15 ноември Миончински се приближи до Сандомир с триста души пехота, почти хиляда и петстотин души конница и шест оръдия. Атаката започна през деня: след пушечна стрелба поляците се хвърлиха към Краковската врата, като бързаха да се вмъкнат в града чрез пробив в стената. Тук ги пресрещна и отби прапоршчик Климов. Главния удар те нанесоха от другата страна, против Опатовските врати, където действуваха с елитни войски под командуването на полковник Шиц. Той намери обаче достоен противник в лицето на Арцибашев: прицелният огън от пушки и оръдия принуди поляците да отстъпят.

Щурмът на Сандомир продължи двадесет и един часа. Неговият гарнизон, от по-малко от двеста души, едно след друго отбиваше настойчивите атаки. Самият Миончински идваше „по парола“ при вратите и уговаряше капитан Дитмарн да отстъпи на силата и да се предаде. Като загубиха голям брой убити и ранени, поляците „всички наведнъж“ отстъпиха сутринта на 16 ноември. Чрез своя региментар (командир на полка) Миончински покани Дитмарн да го посети със свитата си. Графът бе пожелал да почете храбростта на русите и прие дружески капитана, без да споменава повече за предаване на града. Тази среща, като в рицарските времена, завърши с това, че Дитмарн снабди Миончински с провизии, тъй като поляците не бяха яли нищо вече цяло денонощие.

Суворов оцени високо отбраната на Сандомир, като заяви, че „неговата диспозиция (на Дитмарн — О. М.) за отбрана може да се равнява с решенията на най-прочутите пълководци“.

Тревожната 1770 година завършваше. Боят при Орехово направи Суворов генерал-майор; победите в Люблинския район му донесоха ордена „Света Ана“ (учреден през 1735 година в чест на дъщерята на Пьотр I). Този орден беше най-любимият на Суворов: с него отиваше на бой като прочут пълководец.

Настъпи 1771 година, с която дойдоха и главните победи на Суворов в Полша.