Олег Михайлов
Суворов (71)

Двадесета глава

Смърт и безсмъртие

О, пътниче, поспри!

Човек заспал е тук —

на смъртен той едва ли

прилича някой друг.

Гръмливата му слава

не стигна никой мъж.

Над псалми в край безлюден

вишеше бас могъщ.

Обливаше се сутрин със ледена вода

и палеше за подвиг

народните чеда.

Не бе подобен никак на гръцките герои:

със златен щит и броня, опасала снагата;

но кон казашки яхнал,

с нагайка във ръката,

той можеше за месец

да вземе цяла Троя.

По-сладко със войника му бе да се нахрани.

Царете го зовяха

роднина да им стане.

Но, вожд на две империи,

Европа той дивеше:

царете сам въздигаше

и върху слама спеше.

А. С. Шишков

След швейцарския поход на великия пълководец не оставаше много да живее на земята. Но през тази последна половин година той бе вече легендарен и се намираше сякаш във фокуса на всеобщото внимание, възхищение и преклонение. В продължение на целия поход далечна Русия със затаено дихание бе очаквала сведения за разигралата се кървава драма. Едва след 20 октомври в Петербург получиха известие за изхода на кампанията. „Да ви закриля господ-бог за спасението на царското име и на руската войска — писа Ростопчин на Суворов, — всички до един сте наградени, всички унтерофицери са произведени офицери.“ На 28 октомври 1799 година Павел I удостои пълководеца със званието генералисимус на всички руски войски. „Като ви издигам на най-високата степен на почестите — пишеше императорът, — аз съм уверен, че възкачвам на нея първия пълководец на нашето и всички времена.“ Дотогава в Русия имаше само двама генералисимуси: от 1727 година Меншиков, и от 1740 година съпругът на императрица Ана Леополдовна — Антон-Улрих. Но за разлика от тях, Суворов бе заслужил своето звание не с положението си, а с бойните си подвизи и дела.

— За друг тази награда би била много, за Суворов е малко: той трябва да бъде ангел! — каза Павел на Ростопчин. Уви, да станеш любимец на руския император се оказа по-опасно, отколкото да си в немилост при него.

Руският пълководец мечтаеше още за продължаване на войната и обмисляше нови планове: „По-правилно би било да се остави Швейцария в ръцете на ерцхерцога… А русите да се върнат в Италия, където може да се появи известният Бонапарт. Аз продължавам да настоявам за пиемонтската армия, за експедиция през Дофине. Базата в Торино е готова; а ако Тугут е взел нещо, то да го върне назад.“

Руските военни историци неведнъж са изказвали предположение върху това, каква би била съдбата на Италия, ако останеше там Суворов, който така жадуваше да се срещне с Бонапарт. Едни забелязваха, че е трудно да се сравнява почти независимият Бонапарт (а по-късно самовластният Наполеон) с подчинения главнокомандуващ. Но по широта на погледа и острота на ума, по сила на желязната си воля Суворов, разбира се, не отстъпваше на френския пълководец, а по задълбоченост на образованието, познаването на военната история, по яснотата на съжденията, доколкото това се вижда от писмените източници, беше наравно с Наполеон, а в някои случаи даже го превъзхождаше.

Тъй като мечтаеше да се срази с Бонапарт, Суворов не можеше спокойно да гледа австрийците и да разговаря с тях. На приема, устроен в град Линдау, той каза на придадения към него от ерцхерцог Карл генерал фон Коларедо:

— Вие ми донесохте нареждане от ерцхерцога. Във Виена аз съм му подчинен, но тук е съвсем друго и получавам заповеди само от моя господар!

След това Суворов почна да обхожда руските генерали и офицери. Отличилите се в швейцарския поход той хвалеше, с някои се целуваше, а на един генерал от корпуса на Римски-Корсаков препоръча след цюрихското поражение да подаде оставка. Нещастният Римски-Корсаков, който също беше там, не дочака мъмренето и тихичко се отдалечи.

— Вие видяхте, господа! — обърна се към всички присъствуващи руският главнокомандуващ. — Корсаков си отиде, макар нито той на мен, нито аз на него съм казал дума. Той е повече нещастен, отколкото виновен. Петдесет хиляди австрийци не направиха нито крачка, за да го подкрепят — ето къде са виновните. Те искаха да го погубят, те мислеха да погубят и мен, но Суворов на тях…!

Като употреби една силна дума, войникът-пълководец се обърна към австрийския генерал:

— Кажете на ерцхерцога, че той ще отговаря пред бога за кръвта, пролята при Цюрих!

По такъв начин работата стигна вече до упреци и даже до оскърбления. Впрочем Суворов тук споделяше само общото негодувание. Какво може да се каже за руско-австрийския съюз, щом на 15 ноември Ростопчин получи от Павел I заповед: „Когато дойде официална нота с искане от виенския двор, то да се отговори, че това е бъркотия и бълнуване.“

Същия ден, 15 ноември, въпреки всички молби и настоявания на император Франц, руските войски тръгнаха от Аугсбург за Русия. Замислил против Франция нещо като кръстоносен поход, Павел сега ясно съзнаваше, че той единствен е действувал безкористно в името на една идея, докато останалите съюзници по същото време са я експлоатирали за собствена полза.

Макар самият Суворов непрекъснато да страдаше поради непълния успех на италианската кампания и несполуките в швейцарския поход, съвременниците виждаха в негово лице победител и триумфатор: в градовете на Германия и Чехия го посрещаха с музика, хорове изпълняваха кантати в негова чест, момичета му поднасяха лаврови венци. Един от очевидците, шведският генерал Армфелд, описва по следния начин появата на руския генералисимус на спектакъл в Прага:

„Театърът беше илюминиран, за билетите плащаха тройна цена. Когато Суворов се появи в ложата на ерцхерцог Карл, театърът гръмна от ръкопляскания, викове: «Ура! Да живее Суворов!» И изобщо публиката бе обхваната от необичаен ентусиазъм. Когато мина прологът, написан в негова чест, приветствията се повториха също така шумно. Суворов, облечен в австрийски фелдмаршалски мундир с всички ордени, в отговор викаше «Да живее Франц!» и няколко пъти се опитваше да спре превъзнасянето на името му, но неуспешно, така че накрая престана да жестикулира и само ниско се покланяше. След това той благослови зрителите в партера и ложите, и което е особено забележително, никой не го намираше за смешен; напротив, всички му отговаряха с поклони като на папа. През антракта една млада дама се протегна от съседната ложа, за да го види по-добре. Суворов пожела да се запознае с нея и когато тя му бе представена, подаде й ръка, но дамата бе така смутена, че не му подаде своята. Тогава той я хвана за носа и я целуна; публиката се разсмя на глас.“

В шумните празненства в Линдау, Аугсбург, Прага, Пилзен, при разработката на новите идеи и планове Суворов временно забравяше недъзите, които го преследваха от самото Кончанское. Но после настъпи обща слабост, мъчеше се от кашлица и треска. Една нощ в Прага генералисимусът така измръзна, че изскочи от спалнята и почна да тича по приемната, да търси с Прохор откъде духа. Понякога пък изпадаше в отчужденост. В разговор със своя квартирмайстор за „Дон Кихот“ Суворов веднъж тъжно обясни:

— Ja, aber, mein lieber Zag, wir alle donkichotischen^[1]. И над нашите глупости, лъжебогатирство, платоническа любов, сражения с вятърни мелници, може би ще се смеят също така, четейки тази книга, сякаш сме герои на Сервантес. Когато аз я четох, се смях от сърце. Но го съжалих, бедния, когато фантасмагорията на неговата куклена комедия загасва пред разпаленото му въображение и той най-сетне се покайва, макар и с мъка, че е бил глупак. Това е болест на старостта и аз чувствувам нейното приближаване…

Веднага след излизането от Прага той се почувствува болен, а в Краков вече трябваше да спре за лекуване. Довлече се някак си до Кобрин и тук легна. Болестта напредваше. Необикновено чистоплътен, той особено страдаше от „циреите“ и гнойните подутини. „Дванадесет денонощия не ям, а през последните шест нищо без лекаря — пише генералисимусът на Ростопчин на 9 февруари 1800 година. — По твърдия път ме люлееше повече, отколкото на море. Освен това тялото ми цъфна: изриви и мехури — особено по сгъвките… Побързах да дойда от Краков тук, за да бъда в своята страна, в припадък вече не на стол, а на цяло легло.“

Багратион, който през цялото време не се отделяше от Суворов, побърза да отиде в Петербург с донесение за опасния характер на болестта. В Кобрин пристигнаха бързо синът на пълководеца и лейб-медикът на Павел — Вейкарт. Болният не слушаше придворния лекар, а предпочиташе фелдшера Наум и при съвета на Вейкарт да отиде на топли бани, възрази:

— Какво сте намислили? Там изпращай здрави богаташи, понакуцващи картоиграчи, интриганти и всякаква смет. Нека те се къпят в калта там — а аз съм действително болен. На мен ми трябва молитва на село: проста къща, баня, кашица и квас. Нали съм войник.

Вейкарт отговори, че Суворов не е войник, а генералисимус.

— Наистина — чу той в отговор, — но войникът взема пример от мене.

Че болестта на Суворов зависеше твърде много от неговото душевно състояние, стана още по-ясно, когато от Петербург се получиха нови приятни известия. В столицата се готвеше на генералисимуса необикновено тържествен прием: придворните карети трябваше да го посрещнат пред самата Нарва; на войските бе заповядано да се строят от двете страни на улицата и да посрещнат пълководеца с биене на барабани и викове „ура!“

Суворов се развесели, почувствува се по-добре и реши полекичка да продължи по-нататък. Но по пътя за Петербург го порази като гръм внезапната немилост на императора. На 20 март излезе страшно предписание: „Господин генералисимус, княз Италийски, граф Суворов Римникски. До мене стигнаха сведения, че през време на командуването от вас на моите войски зад граница сте държали при себе си генерал, когото сте наричали дежурен, въпреки всички мои и на височайшия устав постановления. Като се удивлявам на това, заповядвам ви да ме уведомите какво ви е накарало да постъпите така.“

Нарушението беше много дребно, измисленият повод изглеждаше особено нелеп след всички обяснения в любов. Едва неотдавна Павел бе писал: „Не е в моите възможности, герою, да те възнаграждавам, ти стоиш по-високо от моите мерки, но за мен е да чувствувам това и да го ценя в сърцето си, като ти отдавам дължимото.“ Всички се губеха в догадки и търсеха причината в държанието на Суворов. При това, както точно отбелязва А. Петрушевски, тя трябваше да се търси „в душевната нагласа на император Павел“, болезнено впечатлителен и непостоянен. Всички приготовления за тържественото посрещане бяха отменени, но сега Суворов и не се нуждаеше от него. Едва жив, той влезе в Петербург на 20 април и спря в жилището на Хвостов на Крюков канал.

Животът бавно гаснеше, паметта отслабваше и треската зачести. През това време изпратеният от Павел генерал остави бележка, в която се казваше, че на генералисимуса е заповядано да се яви при господаря. На смъртния си одър Суворов каза на любимеца на императора граф Кутайсов, който бе дошъл да поиска отчета за неговите действия:

— Аз се готвя да дам отчет на бога, а за господаря сега не искам и да мисля…

Суворов умираше, като се разхубавяваше в лице, което ставаше спокойно и просветлено.

Беше ясен не по петербургски хубав майски ден и дърветата предпазливо — няма ли да хване късно застудяване? — разтваряха нежна зеленина. А далече на югозапад, в древната южна страна, наскоро напусната от Суворов, растяха вече треви, буйствуваха цветове. Зад Алпите тътнеха гръмотевици, под трицветните знамена се събираха войнишки колони в сини мундири и един дребен човек с прилепнал на челото кичур коса, още слабичък, в прочутата вече триъгълна шапка, подготвяше за австрийците нова Кана, първа жертва на която трябваше да бъде Мелас.

Новият XIX век поемаше своите права. Реакционният романтик, налудничавият руски император в Михайловския замък не преживя много Суворов. Като не държеше сметка за нищо и за самия здрав смисъл, той опълчи против себе си двора, гвардията, духовенството, търговското съсловие и бе убит на 12 март 1801 година с мълчаливото съгласие на собствения му син.

Нищо от Павел не остана за потомството, освен стила на мебелите. Смъртта на Суворов означаваше за него вече нов живот. Заветите на великия пълководец, сякаш частица от безсмъртната му душа, останаха в сърцата на хората — на богатира и сержант от полка на Ребиндер Яков Старков и на капитан Алексей Ермолов, получил като седемнадесетгодишен юноша от ръцете на фелдмаршала боен „Георгиевски кръст“; на чернокосия гигант генерал Милорадович, показал чудеса от храброст в Алпите, и на бъдещия хусар — поета и партизанина Денис Давидов, който като светиня пазеше спомена за срещата си с руския Марс; на простодушния княз Багратион и мъдрия Голенишчев-Кутузов.

Скоро след това всички те трябваше да спасяват отечеството от нашествие, може би най-страшното от времето на Батий^[2] насам.