Олег Михайлов
Суворов (36)

Единадесета глава
Във Финландия

„Работата върви. Сърцето — на място.“

Писмо на Суворов до Турчанинов от Финландия

Още на другия ден след получаването на предписанието от Екатерина II, с което тя го изпращаше във Финландия, Суворов вече й писа от Виборг: „Чакам вашите заповеди.“ Генерал-аншефът се зае усърдно с работата, макар и тя да не му беше по-сърце, но поне бе полезна за Русия и го спасяваше от омразното бездействие. През времето, докато Потьомкин жънеше измаилските лаври и седеше в Петербург сред невероятен разкош, 61-годишният пълководец живееше в затънтената провинция и понасяше лишения, каквито едва ли е изпитвал човек с неговия чин и във военно време.

„По различен начин бодърствувам цели денонощия и яздя едно след друго из лошите тукашни села“ — съобщава той на държавния секретар по военните дела Турчанинов. Суворов обходи крепостите и отдалечените постове — Вилманстранд, Фридрихсхам, Виборг, Кюменегород, Давидов, — огледа укрепленията, казармите, артилерията, складовете, болниците и състави подробен план за инженерните работи в случай на война с Швеция. Бяха му достатъчни всичко четири седмици, за да изпълни задачата и да се яви в Петербург с отчет. На 25 юни последва друго предписание на Екатерина II: „В резултат на извършеното от Вас по наше желание оглеждане на нашата граница с Швеция във Финландия, нареждаме Ви да се построят под Ваше ръководство предлаганите от Вас укрепления…“

Това беше нова, макар и леко замаскирана немилост. Първият пълководец на Русия, който казва за себе си, че „не е инженер, а строеви войник“, „не е Вобан, а Римникски“, се изпращаше в затънтения северозападен ъгъл на страната да ръководи строежи! И то в същото време, когато се решаваше съдбата на войната с Турция, когато Англия, Прусия и Полша се въоръжаваха и заплашваха с друга война.

Суворов жадно се нахвърляше на вестниците, молеше доверени лица своевременно да го записват за немски, австрийски, френски и полски периодични издания, писа от Вилманстранд на подполковник Сакен-Остен: „Барон Фабиан Вилимович! Аз получавах немски вестници — хамбургски, виенски, берлински, «Ерланген»; френски — «Барейн», «Курие дьо Лондр»; варшавски — полски, санктпетербургски или московски — руски; френското малко списание «Енциклопедик дьо Булон»; немското хамбургско политическо списание. Тъй като годината свършва и трябва да се поръчат нови, покорно моля ваше високоблагородие да си направите труда, а заедно с това не бихте ли благоволили да прибавите «Нувел екстраординер».“

След щурма на Измаил, чак до 1794 година, всички бурни събития минават без каквото и да било участие на великия пълководец. Той усърдно следеше политическия живот на Европа и можеше само да размишлява за последиците от разиграващата се историческа драма. Страдаше от това, че бе станал „паразитен инженер“, стремеше се „към полето“, молеше да го изпратят в Турция, в Полша…

Всички негови молби, даже „невъздържаните искания“ или не бяха удостоявани с отговор, или бяха посрещани с твърд отказ. Парадоксът е: велик пълководец, нежелан придворен, неоценен според заслугите си от правителството на Екатерина II, прекарва по-голямата част от своя живот на ниски длъжности в Полша, в Крим, на Кубан, в Астрахан, в Ундол и сега във Финландия.

„Работата върви. Сърцето — на място“ — оплаква се той на Турчанинов в писмо от 12 юни 1792 година. След девет дни: „През целия си живот винаги съм вършил нещо, сега, за мой срам, съм паразит!“ През същия юни: „Петдесет години практика са ме върнали сега в класата на паразитите. Грабители на титли ме принизиха по достойнство и старшинство, знаейки, че стоя пред тях по служба и възраст, но не съм равен по прадеди и камердинерство. Фактически и по титла потъпкват сънародника — аз бъркам вар и пека кирпичи, — за което безделниците като стоглава хидра ме освиркват в Санкт-Петербург. Тук няма място за извъртане с двусмислени предлози. Далеч от тебе съм аз, смъртният, о майко, родино! Нареди да изпитам приятен край, па макар и пред ескадрон.“

Суворов чувствува, че и Турчанинов е лош застъпник. Син на турски офицер, пленен от Миних при щурма на Очаков, този лукав царедворец умее, според думите на генерал-аншефа, „да надува платната според вятъра“, т.е. да служи и на нашите, и на вашите. Старият пълководец затрупва с писма мъжа на своята племенница Д. И. Хвостов, тридесет и пет годишен подполковник от Черниговския пехотен полк и начинаещ поет. Той искрено се прекланя пред великия роднина, като полага много усърдие и голяма несъобразителност, съобщавайки му всичко без разлика и събирайки най-нелепите и противоречещи един на друг слухове. Обърканите му послания честичко предизвикват у Суворов приливи на гневна раздразнителност.

Към всичко останало се прибавяше и страхът за съдбата на единствената дъщеря. Още на 15 февруари 1791 година Наташа завърши курса на обучението в института Смолни и временно бе настанена при Аграфена Ивановна Хвостова, нейна братовчедка. Но на 3 март императрицата назначи Наталия Александровна за придворна със заплата шестстотин рубли годишно и я взе при себе си. Ужас обхвана пълководеца. Той се обръща към Суворочка с напътствия и разработва за нея цял кодекс от правила, тъй като се мъчи да я запази от погрешна стъпка: „Да те пази винаги богинята на невинността. Твоето положение се променя. Помни, че позволението свободно да се държат с тебе поражда пренебрежение. Пази се от това. Придавай се към естествена вежливост, като избягваш хората, които обичат да блестят с остроумие: повечето от тях са с извратени нрави. Бъди строга с мъжете и говори с тях малко; а когато те почнат да говорят с тебе, отговаряй на похвалите им със скромно мълчание. Надявай се на Провидението! То няма да закъснее да осигури твоята съдба… Аз отговарям за това.“ Тъй като познаваше добре какъв развратник е Потьомкин, много се боеше за нравствеността на Наташа. Но само Потьомкин ли беше! Не му харесват мнозина, сред тях и хофмайстершата при придворните дами баронеса Малтиц, която си бе спечелила лоша слава.

В своите опасения Суворов-баща не беше сам. Не напразно един от най-умните хора на Русия по това време, пълномощният министър при великобританския двор С. Р. Воронцов, беше казал, че би искал да види своята дъщеря придворна само при Павел I. „При предишното царствуване — поясняваше той — аз не бих се съгласил на това и бих предпочел за моята дъщеря всичко друго — вместо пребиваването при двора, където племенниците на Потьомкин се освобождаваха от време на време от бременност, без да престават да се наричат demoiselles d̀honneur“^[1].

Като повтаряше непрестанно в писмата си до Хвостов, до възпитателя на Наташа Корицки и до самата нея за „тленната зараза от суетата, гибелните нрави и благосъстоянието“, Суворов бе напълно заслепен от родителска обич към своята „роза“. Той не искаше да види, че Наташината добродетел е надеждно осигурена срещу посегателствата на мъжете от самата природа. Ненадарена нито с красота, нито със стройност и ръст, Суворочка освен това се държеше сред хората стеснително, мълчаливо и затворено. Екатерина II почти не разговаряше със своята нова придворна поради нейната необщителност. Една от другите дами казваше, че Наталия Александровна „има много добро сърце и е твърде глупава“. Във всеки случай и най-големите клюкари не можеха да намерят в поведението на Суворочка нещо осъдително.

Когато през юли 1791 година дойде в столицата, генерал-аншефът реши да измъкне Наташа от двореца под предлог, че иска да бъде около него. Макар и с видимо неудоволствие, Екатерина му разреши да вземе дъщеря си — в тази постъпка проличаваше пренебрежителното отношение на пълководеца към висшия свят. След това Суворов извика от Вологодското село сестра си Мария Василиевна Олешева и настани дъщеря си с нея в своя собствен дом на улица „Италианска“. Той още тогава бе намислил да омъжи Наташа. По това време тя беше твърде богата годеница: чрез духовно завещание Суворов й оставяше всички придобити имения, осемстотин тридесет и четирима селяни мъжки пол, „а така също всички налични пари, на колкото възлязат“.

За нея — и то с известни имена — кандидати не липсваха. Разбира се, генерал-аншефът пристъпи лично към избора на бъдещия зет, като претегляше всички „за“ и „против“, като преценяваше и отхвърляше. Пръв кандидат беше синът на председателя на Военната колегия граф Н. И. Салтиков — Дмитрий. Човек можеше да помисли, че подобен съюз обещава за честолюбивия Суворов изгоди, и то не малки. Но генерал-аншефът не се канеше да слага в сметката служебните работи и даже се боеше, че роднинските отношения със Салтиков, обратно, ще му вържат ръцете. Освен това женихът му изглеждаше твърде млад, пък и неугледен — „късоглед“, „крив“. По такъв начин претендентът за ръката на Наталия Александровна бързо отпадна.

Другият кандидат — грузинският царевич Мириан — скоро бе засенчен от младия княз Сергей Николаевич Долгоруки, появил се във Финландия уж „поради склонност към военната наука“. Най-напред той хареса на Суворов: „не е богат — не е разточителен, млад — високопоставен, сипаничав — благонравен“. Обаче Хвостов, който с предпазлива настойчивост влияе на своя велик роднина, го разубеждава от прибързаната постъпка, като му напомня за сватовството на Долгоруки с граф Салтиков. Това обстоятелство подействува на впечатлителния Суворов, който се разколеба и постепенно изключи съвсем Долгоруки от числото на претендентите.

Докато дъщерята не е подредена, великият пълководец се бои да предприеме нещо рисковано като оставка или служба в чужбина: „От Наташа зависи моята съдба, по-скоро да се омъжи: дотогава моята лява страна е открита.“

Тук, в далечна Финландия, много събития изглеждат на обидения генерал-аншеф изопачено. На 28 юни 1791 година княз Репнин разбива седемдесетхилядната турска армия при Мачин, като принуждава противника да поиска примирие. На Суворов обаче победата на Репнин изглежда съмнителна. Той мисли, че турците са били всичко петнадесет хиляди, а останалите нарича „привидения“. Хвостов получава негова епиграма за Репнин, уж „преведена от английски“:

Петнайсет бяха хиляди след толкоз поражения

останали и вихърът под Мачин ги събра.

Фагот наду героят и стори ги на прах.

Тук бе везирът сам със сонми привидения.

— Мачинският безумец в сравнение с Римник е като жабата и вола — горещеше се Суворов, като припомняше баснята за вола и жабата.

Мъчеше го това, че на други бе възложено победоносното завършване на войната с Турция. На 21 юни войските на Гудович превзеха с щурм силната кавказка крепост Анапа на черноморското крайбрежие. На 31 юли Ф. Ф. Ушаков разби напълно турската флота, под командуването на капудан паша Саид Али при нос Калиакра. Турците бързаха да се споразумеят с Репнин по предварителните условия на мира. Потьомкин закъсня с подписването на това споразумение и силно упрекна Репнин в излишна прибързаност и отстъпчивост. Светлейшият пренесе по-нататъшните обсъждания в Яш, като се надяваше да навакса изпуснатото, но не доведе работата до край. Болестта, която се бе проявила още в Петербург, се засили. Тъй като предчувствуваше близката смърт и искаше да я срещне „в своето Николаево“, Потьомкин напусна на 5 октомври 1791 година Яш, но като измина 38 версти, почувствува, че няма да издържи пътя. Той заповяда да го изнесат от каретата, постлаха плаща близо до пътя и той почина направо в степта.

— Велик човек и като човек голям: велик по ум и голям на ръст — отзова се за неговата смърт Суворов. — Не прилича на онзи висок френски посланик в Лондон, за който канцлерът Бейкън бе казал, че чардакът обикновено е лошо мебелиран.

Той предаваше ясно противоречивостта на Потьомкиновата природа в епиграмата — пародия на тържествените стихове на Державин, написани за празника на 1791 година в Петербург.

С едната си ръка играе той на шах,

а с другата — народи могъщи покорява.

С единия си крак врага превръща в прах,

а с другия на края на космоса застава.

Със смъртта на Потьомкин враговете на Суворов не намаляха. „Стоглавата хидра“ — придворната клика, не пропускаше случай да позори стария пълководец, като разпространяваше за него небивалици. „Царят дава, пъдарят не дава“ — повтаряше генерал-аншефът и водеше истинска война с придворните. „За двора са необходими три качества — пише той на Хвостов — смелост, гъвкавост и вероломство.“

Петербург жѝли, Финландия подтиква да се бърза. Работата, възложена от Екатерина II на Суворов, се оказа при проверката съвсем забъркана, искаше опитност, вникване в сложни изчисления, парична отчетност, заплетено книговодство. Финландската дивизия беше изпаднала в жалко състояние поради нездравия климат, небрежността на командирите, липсата на необходимите битови условия. Освен това в тази дивизия се изпращаха наказани за всякакъв вид провинения от гвардията и другите части. Трябва ли да се учудваме на това, че в нея се ширеше дезертьорство!

Суворов започна с основата: с оздравяването на войнишкия бит. Заповедите му бяха недвусмислено строги: „За немарливост при точното опазване на войнишкото здраве началникът ще бъде строго наказван.“ Той написа и обяви във войската правила, които бяха задължителни за всеки подчинен и с които се предвиждаха всички подробности на войсковата хигиена:

„— Запотеният да не сяда да се храни; особено да не ляга да почива, а преди това да се разходи и изсъхне.

— Щом чорбата е готова — в същия миг на храна; ленивият да се пъди.

— При треска, разстройство и температура — глад, при скорбут — тютюн. Който прочиства стомаха с повръщане, слабително, очистително, за него един ден глад.

— Войнишко слабително е равенът, а също така корен от конски щавел.

— При роса на главата — калпак, в студена нощ — плащ.

— Предпазни мерки според климата: зеле, хрян, тютюн, летни треви; ягодови плодове също на времето си, зрели, умерено, комуто понасят.

— Медицинските чинове, от големия до малкия, имат право да ми донасят всеки ден за онези началници от най-различно звание, които не се грижат за войнишкото здраве, които не изпълняват нарежданията и в такъв случай за своята немарливост те ще отговарят пред мен.“

Родените в други губернии войници боледуваха, щом попадаха в блатистите и студени краища, зимно време от скорбут, пролет и есен — от малария, а лете страдаха от стомашни разстройства. Болничната прислуга беше крайно невежа, квалифицирани лекари имаше твърде малко. Годишно в дивизията умираха до хиляда души, а при предшественика на Суворов за един ден бяха починали петстотин. Началниците и доставчиците забогатяха от мъртъвците, тъй като продължаваха да ги зачисляват в списъците. От четиридесет и четири хиляди подчинени на Суворов войници по едно време в строя бяха останали само двадесет и шест хиляди. Великият пълководец обаче имаше добра представа за възможните злоупотреби още от времето на службата си като капрал в Семьоновския полк.

В писмо до Хвостов той споделя подробности от мрачната болнична хроника: „Хвърленият в ямата флангови войник Алексеев внезапно тропа на спалнята гол. — «Нали ти умря?» — «Не, жив съм…» Случват се и грешки“ — тъжно иронизира Суворов. Някои командири слагаха в джоба си парите за двумесечните провизии, предназначени за войниците, с надеждата, че те ще измрат през това време. А ако болните оздравяваха, пращаха ги да събират милостиня.

„Болниците са отдавна потънали в злоупотреби, аз не търпях това“ — обяснява генерал-аншефът на председателя на Военната колегия Н. И. Салтиков. Суворов закри малките болници, уволни най-пострадалите от болести, а останалите предаде в полковите лазарети.

Най-много сили му отнемаха строителните работи. Той сам избираше място за новите укрепления, грижеше се за тактическата връзка със съседните крепости и за добрите условия при маневрирането на резервите. Организира издирването на местни суровини и топливо и изнамери най-евтини способи за тяхното транспортиране. С войнишка куртка, без отличителни знаци, зиме в шейна, а лете с таратайка, генералът пътуваше от Виборг до Вилманстранд, от Вилманстранд — за Давидов, от Давидов до Роченсалм. Веднъж, като пътуваше с чухонска каруца, той не успя поради теснотата на тамошните пътища да отбие настрана и летящият насреща му куриер го удари много силно с камшик. Легналият до него адютант Курис скочи и тъкмо искаше да извика, че това е командуващият, Суворов му запуши устата.

— Тихо, тихо! Куриер, боже мой, голяма работа!

След пристигането във Виборг Курис узна, че това е бил готвачът на генерал-майор И. И. Герман, началника в Роченсалм, изпратен за провизии от своя господар.

— Е, какво от това? — с усмивка отговори Суворов на Курис. — Ние с тебе загубихме правото на удовлетворение, понеже пътувахме инкогнито.

Суворов изпълни своя представен в Петербург план за година и половина. Бяха поправени и подсилени укрепленията на Фридрихсхам, Вилманстранд, Давидов, Нейшлот; бяха изградени новите фортове Ликол, Ути, Озерний; на няколко острова при Роченсалм бяха издигнати силни укрепления за руската крайбрежна флота, също така подчинена на Суворов. Към август 1792 година бяха предсрочно завършени работите в Роченсалм. Радваше се пълководецът и на Нейшлот. Като прикриваше своето задоволство, той казваше:

— Боже мой, забележителна крепост, добра: рововете дълбоки, насипите високи, жаба няма да ги прескочи, един взвод с атака няма да ги превземе.

Той представяше отличилите се за награди и изобщо не забравяше своя принцип — да поощрява изпълнителните подчинени. Като отиде, за да ускори работите в Давидовското укрепление, Суворов забеляза един усърден офицер. Той преди другите завеждаше войниците на мястото на строежа; в определеното време в неговата команда кипеше работа; всичко беше наред, не се допускаше нито една грешка. Щом изпратеше своите подчинени в казармата, този подпоручик оставаше до вечерта сам на мястото, разглеждаше изработеното и получаваше от инженера напътствия за следния ден. Под светлината на пълната луна офицерът дълго оглеждаше новото укрепление, правеше на хартия чертежи. След това вдигаше глава към небето и сякаш потъваше в размисъл. По това време Суворов незабелязано се приближи до него и внезапно попита:

— Господин офицер! А далече ли е до луната?

Подпоручикът не се смути и спокойно отговори:

— Не съм изчислявал, но мисля, че не е повече от три войнишки прехода. Но с едно условие, ваше сиятелство: само под ваша команда!

Суворов се обърна, подскочи и каза:

— Господин поручик, истина ли е това?

— Първо, аз съм само подпоручик, а второ, ваше сиятелство, нали на единадесети декември 1790 година луната беше вече във ваши ръце — не се забърка офицерът.

Намекът за това, че Суворов бе успял непостижимото — бе превзел Измаил, за който турците казваха: по-скоро луната ще падне на земята, отколкото той да се предаде, — бе особено приятен на стария генерал.

— Господин капитан — поклони се до пояс и промълви пълководецът, — моля ви днес да вечеряте при мене, а утре и да обядвате.

„Трудът е по-здравословен от покоя“ — казваше Суворов и провеждаше с Финландската дивизия двустранни маневри, които преди това изглеждаха невъзможни в условията на така рязко пресечената местност. Той приучи войниците към преходи, към атака и отбрана, а офицерите към умело разполагане на войските, военни хитрости и главното — инициатива. Случи се при такива маневри една колона да бъде неумело подведена под скрита батарея и да се окаже между два огъня. Резервната пък стоеше спокойно и не й отиваше на помощ. Като видя това нехайство, Суворов препусна до командуващия я подполковник:

— Какво чакате, господине? Вашата колона пропада, а вие не я подпомагате!

— Ваше сиятелство — отговори подполковникът, — аз отдавна бих изпълнил своя дълг, но чакам заповед от генерал Герман.

— Какъв генерал? — бързо запита Суворов.

— Ето го, на няколко сажена!

— Този? Но той е убит, отдавна убит! — извика Суворов и посочи Герман: — Виж, ето и конят му тича! Побързайте — и препусна по-нататък.

Свободното си време Суворов прекарваше весело и не се предаваше на мизантропия. Той пише на Хвостов, че веднъж заедно с познати „три часа подред контратанц скачах“. Във Фридрихсхан генерал-аншефът заемаше горния етаж на най-добрата къща в града — на вдовицата на лекаря Грин, умна и сръчна жена, която добре говореше руски и умееше да угажда на своя чудноват наемател. На свой ред Суворов й оказваше по различен начин внимание, опитваше се да говори с нея по фински, наричаше я мамичко и идваше да си поговорят на чаша чай.

Наближаваше краят на 1792 година. И когато Турция почна да се въоръжава и да увеличава силите си в пограничните с Русия области, на Екатерина II отново потрябва Суворов. На 10 ноември дойде нейното предписание, според което на генерал-аншефа се поверяваха войските „в Екатеринославска губерния, Таврида и новоприсъединените области“.