Олег Михайлов
Суворов (48)

2

В средата на ноември 1796 година Суворов се премести от Тулчин в село Тимановка, където се настани в уютна двуетажна къща. Оттук той ръководеше своите войски.

Тъй като никога не бе бил близък на двора и следователно не познаваше точно истинския характер на наследника, старият фелдмаршал на първо време даже се радваше на извършените промени и хвалеше новия цар за това, че е „съборил кумирите“ — преди всичко семейство Зубови. Това, което безпокоеше Суворов, бе проточилото се от 1795 година така наречено дело на Вронски, някой си секунд-майор, подал от Варшава донос за злоупотреби в снабдяването.

Макар следствието да бе установило десет пъти по-малки разхищения — шестдесет и две хиляди рубли вместо половин милион, — бе разкрита доста неприятната истина, че доверчивият Суворов е бил мамен от най-близките си подчинени — Тишченко и Мандрикин. Самият Вронски бе получил „като уведомител“ петнадесет хиляди рубли, но след това бе предизвикал подозрение против себе си за користни злоупотреби и бе изпратен в своя полк. Сега, тъй като се смяташе несправедливо наклеветен, той бе подал жалба до Павел I. Царят бе заповядал да се възобнови следствието, като едновременно с това на 15 декември 1797 година бе изпратил успокоително послание до Тулчин:

„Граф Александър Василиевич. Не се безпокойте по делото на Вронски. Аз заповядах на комисията да го разгледа и да го реши. Каквото е станало, не се връща. Commençons de nouveu.^[1] Тоя, дето старото напомня, не го е видял с очите си, а други и без това бяха с едно око.

Поздравявам те с Новата година и те каня да дойдеш в Москва за коронацията, ако ти е възможно.

Прощавай, не забравяй старите приятели,

Павел

Приведи своите по моите наредби, най-сетне.“

Тонът на това предписание беше мек, почти приятелски, а предложението да се забрави старото (да напомним, че Суворов се смяташе през последните години любимец на Екатерина II) — благородно. Но зад добродушните на пръв поглед шеги, зад намека за едноокия Потьомкин, зад молбата в послеписа старият фелдмаршал можеше да съзре и нещо друго, тревожно, страшно, а всекидневно умножаващите се слухове за Павловските реформи показаха размерите на надигащата се опасност за любимото му дете — възпитаваните от него войски.

„Да започнем отначало“ — заявяваше новият монарх, намислил, без да се съобразява със славните традиции, напълно да преустрои руската армия. Тиха тъга овладява душата на Суворов. Авторитетът на царя е за него безусловен, но не могат да не предизвикат възражение странните и вредни за армията Павловски реформи. В тази действително трагична борба със себе си великият пълководец проявява удивително достойнство, неспособност да се отрече от изстраданите принципи даже пред монарха.

Фелдмаршалът е под властта на „буря от мисли“: „Гордостта идва пред падението…“; „Освен това и благоразумие; не се съблазнявай от розите, под тях има тръни…“. Притаеното съмнение нараства: „А вежлив бива и палачът… Недоверието да не намалява и от цветята човек да не се блазни…“ По няколко пъти на ден се хваща за перото и набелязва в началото на листа: „при залез-слънце“, „сутринта“, „вечерта“. Суворов сякаш оглежда целия свой път и прави равносметка: „Аз помня старата дружба, нямам нужда от нищо, грижа се само за общото благо, но най-много искам да предотвратя злото…“ „Родни и близки с моя дълг са бог, господарят и отечеството… Всичко зависи от съдбата…“

— За мене е късно да се променям! — повтаряше Суворов, като предизвикваше все по-голямо раздразнение у Павел I с нарушения на новия устав.

Фелдмаршалът изпрати в Петербург свой офицер с частно писмо — Павел заповяда да го прехвърлят в един от тамошните полкове, а пред Суворов изрази недоволство, като нарече подобно използуване на офицери „неподходящо нито за службата, нито за званието им“. Фелдмаршалът не бе успял да получи това предписание, когато извърши изведнъж три провинения: поиска разрешение да промени разположението на подчинените му войски; като получи нареждане за разпускане на казаците, поиска да остави при себе си боевия генерал Исаев; най-сетне на своя глава даде отпуск за Петербург на подполковник Батурин. Последва ново рязко и ядовито предписание. Още не бяха стигнали тези нареждания на Павел, когато Суворов отново допусна провинение: изпрати в Петербург капитан с донесение, че не е получил никакви указания да не използува офицери за куриерски длъжности.

Последната дръзка постъпка беше вече явен протест против закостенялата опека.

Суворов реши напълно да напусне службата. В нововъведения устав той лесно разпознава „пруските похвати“, „старата, прогнила“ тактика на Фридрих II. „Аз съм по-добър от покойния пруски велик крал — пише той на Хвостов, — аз с божия милост битка не съм губил.“ Като се възмущаваше от „безполезната жестокост във войската“, руският пълководец отстоява националното достойнство, погазено в сляпото подражание на немските наредби: „Няма по-въшливи от прусите. Техният плащ се наричаше лаузер или въшливка; през караулното помещение и покрай будката не можеш да минеш, без да се заразиш. А от вонята на главите им ще загубиш съзнание. Ние от паразити бяхме чисти, а най-голямата мъка за войника сега идва от обувките: гной по краката, при нестроевите каруци се плаща по половин заплата. «Карейните» казарми, където нощем ще ги затварят — затвор… Ние сме немци за жалост.“

— Русите всякога са били немците, какво има да вземаме от тях — обобщава резултата от новостите на Павел I по тактиката, дисциплината и облеклото на войниците.

Неговите остроти се носят из цяла Русия: „с плитка не се муши, с букла не се пали, с пудра не се стреля“, или: „пудрата не е барут, буклата не е оръдие, плитката не е нож и аз не съм немец, а истински руснак.“

Като получи едно след друго две височайши мъмрения, обявени във войските, а след това отказ на молбата за годишен отпуск, Суворов написа прошение за оставка. Обаче Павел го превари и още на 6 февруари при развода издаде заповед: „Тъй като фелдмаршал граф Суворов уведоми негово императорско величество, че като няма война, нямало какво да върши, за подобно отношение той се освобождава от служба.“

Суворов бе готов за заминаване, но сега даже за това се искаше някакво особено разрешение. „Генералът на генералите“ прекара още месец и половина в бездействие в Тимановка и в Тулчин. Най-сетне през последните дни на март в три часа след полунощ замина за Кобрин. Нямаше нито трогателно прощаване с войските, нито плачещи фанагорийци. Уволненият от служба без право на носене на мундир и предал командуването на друг, Суворов не можеше да събере войските, па макар и един полк, и да им каже няколко думи.

По нареждане на Екатерина II на фелдмаршала бе отстъпено обширно имение и замък в градчето Кобрин, разположено западно от Брест. Още тогава в самия парк беше построена и обкръжена с землен насип проста дървена едноетажна господарска къща с осем стаи. От града към имението водеше път, ограден с огромни пирамидални тополи.

От началото на април 1797 година Суворов се премести от Тулчин в Кобрин, където вече гледаше стопанството неговият доверен човек подполковник Корицки. Почти едновременно с изпадналия в немилост фелдмаршал в имението дойдоха офицери, на които той бе предложил да напуснат службата и да станат негови помощници — полковник Борщов, подполковниците Фалконе, Гес, Тихановски, майорите Трескин, Греснер, Тимашов, капитан Капустянски, ротмистрите Павловски и Вишневски, поручиците Ставраков, Матюшински, Корбут, Покровски, щабният лекар Белополски. Суворов бе снабдил всекиго от тях с писмо за владеене на определено количество селяни със земята и имуществата — хиляда сто осемдесет и четирима души на осемнадесет лица. Почти веднага след пристигането си запасният фелдмаршал започна да се занимава в имението със стопанска работа.

По негова заповед всички служебни сгради бяха изнесени извън чертите на градината, а в господарския дом бе сложена единствената за цял Кобрин руска печка — специално за приготвяне на любимата на Суворов елдена каша. Недалеч от къщата построиха малък параклис. Извън обикновените си занимания, фелдмаршалът много се разхождаше; независимо от студа, всеки ден се къпеше в малкото езерце, обкръжено с липи; често посещаваше градската Петропавловска крепост, построена през XVI век. В църковната камбанария имаше огромен камък, наречен сред народа Суворовски: на него, според преданието, старият пълководец често почивал.

Недоволната от новите наредби армия роптаеше. Около името на Суворов, станал символ на славните боеви традиции, възникваха една след друга легенди.

Вечерта на 22 април в Кобрин пристигна колежският съветник Ю. А. Николев, който предяви на уволнения фелдмаршал личното нареждане на царя: „Заминавате за Кобрин или друго местопребиваване на Суворов, откъдето да го закарате в неговото боровицко село и да го поверите там на Виндомски (боровицкия градоначалник — О. М.), а в случай на необходимост да поискате помощ от всякакво началство.“

Като насън се прости Суворов с приятелите, подписа набързо протоколната книга с пълномощията на своите офицери и даже без да направи някакви разпореждания по стопанството и без да вземе някакви ценни вещи, сред които имаше брилянти за триста хиляди рубли, се понесе с Николев към дебрите на новгородските гори. След уморително дванадесетдневно пътуване Николев го предаде под надзора на премиер-майор А. Л. Виндомски, а сам се върна в Кобрин, арестува от името на императора всички офицери и ги закара в Киев, където ги затвори в крепостта. Проведеното дознание обаче не доведе до нищо, офицерите се завърнаха — кой в Кобрин, кой в своя полк. На новгородския губернатор П. П. Митусов Павел писа: „Наблюдавайте освободените от служба майори Антинг, Греснер и ротмистър княз Четвертински и другите като тях от свитата на Суворов да нямат никакви връзки и срещи с живеещия в Новгородска губерния бивш фелдмаршал граф Суворов.“