Олег Михайлов
Суворов (20)

2

Тя бе красавица руски тип, пълна, снажна, румена, но с ограничен ум, получила старинно възпитание, което изключваше за девиците всякакви знания, освен умението да четат и пишат, беше млада, разгалена и при това принадлежеше към висшите московски кръгове. Майка й беше от рода на Голицини, роднина на Куракини, Татишчеви, Панини. Една от нейните лели бе омъжена за граф П. А. Румянцев, а друга — за княз Н. В. Репнин. Бе дъщеря на лекомисления Екатеринински век, не бягаше, както твърди по-късно Суворов, от обратния пол и като мома, още повече че в момента на женитбата си караше вече двадесет и четвърта година. Трудно може да си представи човек по-неподходяща двойка от княгиня Варвара Ивановна и Суворов.

На нея, способна да оцени бъдещия си мъж само по неговата външност, Суворов съвсем не можеше да й хареса — слабичък, понакуцващ, дребен на ръст, с подвижно, но набраздено от бръчки лице, високо повдигнати вежди и неправилен нос, с редки, почнали вече да побеляват коси. Между тях нямаше нищо общо, нито по външност, нито по душевност. Той бе човек с дълбок ум, един от най-образованите руски хора на своето време, поразително начетен; тя — обучавала се по Часослова. Той бе пестелив, понякога до скъперничество, заклет враг на разкоша; тя не знаеше цената на парите, бе склонна към разточителство, наследено от бащата, свикнала да не се лишава от нищо. Той — човек набожен, който строго и сериозно се отнася към своите брачни задължения; тя — поради лекомисленост кокетна в мъжко общество, впоследствие ще дава поводи за свада. Освен това двамата бяха буйни и избухливи.

Противоречието беше заложено в основата. Суворов не разбираше това, а неговата годеница не се замисляше. Какво можеше да накара княгиня Прозоровска да се съгласи с предложението на четиридесет и четири годишния генерал? Преди всичко едно обстоятелство: Варвара Ивановна не беше богата. Баща й, Иван Андреевич Прозоровски, обичаше да живее на широка нога, безгрижно, гостолюбиво и в резултат бе прахосал всичко. Годеницата получи като зестра някакви пет — шест хиляди рубли, пък и не се знаеше дали тези пари са на обеднелите Прозоровски или на богатите Голицини. При това бащата на Суворов имаше вече около две хиляди крепостни „мъжки пол“, без да се смятат парите и другите имущества. Освен това синът имаше съвсем не лоша „зестра“ — Орехово, Ландскрон, Столовичи, Тутракан, Хирсово. Дворянските първенци, които много държеха на военната служба, не можеха да не оценят заслугите на боевия генерал.

До Пьотр I не бе позволено на годениците да се виждат преди сватбата. Той издаде заповед, с която за голяма радост на младите се нареждаше венчаването да се извършва не по-рано от шест седмици след първата среща между годеника и годеницата и при това само след публичното обявяване на съгласието за брак. Впрочем до самата смърт на своя баща Суворов-младши си остана примерен син и не възрази на неговия избор, както и Варвара Ивановна на своя баща.

Суворов се ожени със същата стремителност, с каквато се характеризираха всички негови постъпки: на 18 декември 1773 година си дадоха дума, на 22 бе годежът, а на 16 януари 1774 година — сватбата. Този брак предизвика разговори и одумки сред роднините на Варвара Ивановна. Високомерните московски господа, които се събираха у княгиня Александра Ивановна Куракина, сестрите на известните графове Никита и Пьотр Панини, в нейния разкошен дом на Мясницка, близо до църквата „Архангел Гавраил“ (на мястото на сегашната поща на улица Киров), и в огромната къща на Пьотр Алексеевич Татишчев при Красние ворота, ругаеха Суворов като парвеню, разпрострял се не според чергата си, врана, литнала по високи палати, напомняха неговите чудачества и предварително съжаляваха Варвара Ивановна. С неодобрение посрещнаха новината и другите роднини на младата княгиня; особено недоволни бяха злъчният Репнин и граф Пьотр Панин.

На брачната връзка Суворов гледаше като на задължение за всекиго „Мен ме е създал баща ми, аз също съм длъжен да създам, за да му се отблагодаря за раждането.“ „Не е угодно на бога — казваше той, — когато хората не се размножават.“ Пълководецът не търпеше не само разврата, но даже словесната непристойност, като си позволяваше солени думички само при сражение, за да подтикне войниците. Неговата чистота граничеше с целомъдрие и сама по себе изглеждаше чудачество на разпуснатите екатеринински велможи.

Характерен пример. При генерал-майора служеше като щабен офицер младият Долгово-Сабуров, постъпил на служба сержант още в Суздалския полк. Като заминаваше за Москва, Суворов взе в Русия своя адютант, комуто бяха възложени задълженията да придружава обоза. От Киев Долгово-Сабуров доложи в Москва на своя началник за благополучното движение на обоза и постави в плика писмо до намиращия се при Суворов офицер Григорий Александрович — историята не е запазила даже неговото фамилно име. В писмото имаше много шеговити и непристойни думи. А тъй като генералът беше вече забелязал у младия Сабуров опасни наклонности към лекомислие, то си позволи да прочете писмото му.

Суворов се грижеше за нравствеността на своите офицери не по-малко, отколкото за тяхното военно обучение и горещо, по бащински смъмри младия адютант: „Нека бог ти прости! От кого се учиш на такива неща? Ако заимствуваш от Гр[игорий] Ал[ександрович], то и той със своето непостоянство ще провали благоденствието си! А ако си благочестив, добродетелен, твърд, великодушен и правдив, чистосърдечен, търпелив, непоколебим — времето всичко чисти — с вятърничави не дружи. Нашият спасител ще те пази.“ Това писмо е писано, когато Суворов е бил до гуша зает със своята женитба, но и тогава не са го напускали грижите за „децата“ — подчинените. Военен до мозъка на костите си, той виждаше главното съдържание на своя живот в многобройните си задължения.

„Дългът пред императорската служба — пише генералът през 1776 година — е толкова обхватен, че всяко лично задължение пред него изчезва: клетвата, честността и благонравието той съдържа в себе си.“ За любимото му дело бракът представляваше само пречка, още повече че до този момент жените заемаха съвсем незначително място в неговия живот. Простосърдечен като дете, загрубял под влияние на битките, походите, войнишкия бит, избухлив, неотстъпчив, злопаметен, Суворов се чувствуваше самотен. Неговите нравствени устои, характерът, самата външност му пречеха да завързва интрижки. Варвара Ивановна беше първата и последната жена, която му хареса. Той се привърза към нея и по своему даже я обикна. Не е случайна фразата, изтръгнала се след няколко години в интимно писмо до приятеля и застъпника пред Потьомкин — Пьотр Иванович Турчанинов: „Съжалете се над бедната Варвара Ивановна, която ми е по-скъпа от живота…“

Венчавката се извърши в църквата „Теодор Студит“, същата, в която някога бяха кръстили Суворов. На другия ден след сватбата, в браутскамерата, или брачната стая, младите седнаха да пишат писма на знатните роднини в Петербург и в действуващата армия за станалото тържество.

Суворов бързо нахвърли със своя разтегнат почерк съобщение до фелдмаршал княз Александър Михайлович Голицин: „По божие благоволение моят брак бе благополучно извършен. Имам чест по този случай отново да се препоръчам на високата милост на ваше сиятелство…“

Варвара Ивановна прибави от себе си бележка. Привела глава настрани и захапала от напрежение езиче, тя бавно изписа с лебедовото перо: „и Аз, милустиви Гасюдарю чичко, поднасям маите най-низки падчитания и при това имам чест да препуръчам на ваша милост алекъсандра василевича и себе си също така и така уставам, милостивай гасудар, пакоръна и веръна зауслугите племенница варъвара Суворова.“ (правописът запазен).

До средата на февруари 1774 година Суворов живя в Москва, в бащиния дом на Болшая Никитска, като се наслаждаваше на медения месец, а след това замина за турския боен театър. Младата остана в Москва. На първо време те живяха в съгласие и както изглежда бяха доволни един от друг. „Неочаквано благополучие“ нарича Суворов своя брак в писмо до Румянцев. Той не можеше да предвиди, че ще бъде също така нещастен със своята жена, както Румянцев бе нещастен с нейната леля.