Олег Михайлов
Суворов (56)

3

Докато очакваше срещата с новия за себе си противник, Суворов малко се вълнуваше. Той броеше дните до приближаването на следващата руска дивизия и припомняше действията на принц Евгений Савойски при Олио през 1701 година. Французите междувременно продължаваха да отстъпват към Ада. Заелата десния неприятелски фланг колона на Шерер, преследвана по петите от Хохенцолерн, изостави селището Кремона, където се намираше главният склад с военни запаси. Част от тях Шерер успя да унищожи, но единадесет плоскодънни гемии с артилерийски снаряди и четиринадесет обсадни оръдия попаднаха в ръцете на предните австрийски отряди. След отстъплението на Шерер под заплаха се оказа и левият френски фланг, командуван от Моро, който също издаде заповед за отстъпление към Ада.

На пътя на съюзните войски лежеше Брешиа — един от най-големите градове в Ломбардия. Тъй като разбираше какво значение ще има първата му среща с французите, Суворов възложи на генерал Край да превземе града с щурм. Щом като се приближиха към Брешиа откъм изток, австрийците веднага започнаха силен артилерийски обстрел, а Багратион обходи града отляво през лозята и отряза на французите пътя за възможното отстъпление.

Когато съюзните войски настъпиха към Брешиа, нейният комендант генерал Бузе се затвори с хиляда и сто войници в крепостта, а самите жители отвориха градските врати и спуснаха мостовете. На предложението на Край за предаване французите отговориха със изстрели. Съюзниците се разположиха около крепостта и започнаха да се готвят за атака. Като видя, че възможност за съпротива няма, на 10 април в четири следобед Бузе предаде крепостта. Сега през Брешиа Суворов установи връзка с австрийските войски в Тирол.

След падането на Брешиа французите с очите си видяха, че с появата на Суворов съюзната армия се е настроила за твърде решителни действия. Победата беше спечелена бързо и без загуби. „От наша страна убити и ранени няма“ — донася руският фелдмаршал на Павел I. Като получи това известие, императорът заповяда в края на благодарствения молебен в Павловск да се провъзгласи „многолетие… на победоносеца Суворов-Римникски“. Четиринадесетгодишният Аркадий Суворов бе така трогнат, че със сълзи на очи се хвърли на колене пред Павел. Доволният от неговите синовни чувства император го покани в своя кабинет и каза:

— Замини и се учи от него! По-добър пример не мога да ти посоча и в по-добри ръце не мога да те дам!

А фелдмаршалът продължаваше да кара австрийците да бързат. По негова заповед войските трябваше да извършват нощни преходи по двадесет и осем версти. Непривикнали към такива стремителни походи, австрийците бързо се изморяваха, объркваха пътя, движението се забавяше освен това от развалените пролетни пътища, от честите переправи. Колоната, която командуваше самият Мелас, бе настигната нощем по пътя към Ада от пороен дъжд. Прогизналите войници и офицери роптаеха, а престарелият Мелас, който освен това заболя, спря похода, за да остави хората да се изсушат. Суворов беше възмутен от подобно неподчинение.

„До мене стигнаха оплаквания, че пехотата си била намокрила краката. Виновно за това е времето… — подигравателно смъмри той Мелас. — За хубаво време се надпреварват жените, разглезените и мързеливците. Който говори много и се оплаква от службата, ще бъде като егоист освободен от длъжност… Който е болен, той нека и да остане назад… Окомер, бързина, стремителност! — за този път толкова“…

Мелас се оправдаваше с това, че австрийците не са свикнали с подобни преходи и открито изразяват недоволство.

— На това не трябва да се обръща внимание — възрази Суворов. — Испанският крал Филип заповядал да се изнасят извън Мадрид всички нечистотии, от които можело да се появи зараза. Цялата столица почнала да роптае против това. Но кралят казал: „Това са бебета, които плачат, когато ги мият. Затова пък после спят здрав сън…“

Съюзниците продължиха настъплението към река Ада в три колони. Суворов все още нямаше точни сведения за неприятеля и предполагаше, че французите ще се задържат на река Олио. На 12 април авангардът на княз Багратион, награден за Брешиа с ордена „Света Ана“, овладя переправата през Олио. Без да дочакат останалите войски, казаците на Греков и Денисов се хвърлиха след отстъпващите французи и направо се вмъкнаха в многолюдния Бергамо, като овладяха и града, и крепостта. На 14 април цялата съюзна армия стигна река Ада и се разположи пред очите на неприятеля. Суворов влезе най-сетне в досег с главните сили на Шерер и можеше сега да подготви всичко за удара.

Река Ада, която бе непроходима по брод, имаше стръмен десен бряг при изворите и многобройни ръкави, канали и блатисти брегове при устието, дето се вливаше в По, и представляваше по цялата си дължина от сто версти удобна естествена отбранителна линия. Положението на Шерер беше критично: той не можеше да отстъпва по-нататък, тъй като се губеше връзката, както с войските, които действуваха в Алпите, така и с частите в Средна и Южна Италия. След безредното отстъпление французите разполагаха с двадесет и осем хиляди войници; под началството на Суворов бяха четиридесет и осем хиляди. Освен това, тъй като се боеше за фланговете, нерешителния Шерер беше разтеглил своите войски по цялото протежение на Ада — от Лекко до Пицигетоне. Лявото крило заемаше разпръснатата на участък от тридесет версти дивизия на Серюрие, заела двата бряга на Ада; в центъра беше дивизията на Грьоние, а десния фланг отбраняваха Виктор (всички дивизии по осем хиляди души) и авангардът на Лабуасьор.

Тъй като имаше числено превъзходство, Суворов възнамеряваше да създаде от дивизията на генерал От, корпуса на Вукасович и казаци ударна групировка, да пробие слабия център на французите в района на Трецио и да продължи към Милано. Едновременно с това Багратион на десния и Хохенцолерн на левия фланг трябваше да извършат отвличащи маневри. Мелас оставаше в резерв при Тревилио с дивизиите на Кейм и Фрьолих. Събитията на дясното крило обаче принудиха руския фелдмаршал да промени първоначалния план.

На 15 април, като напредваше по планинското дефиле към Лекко, слабият отряд на Багратион (егерски полк, гренадирският батальон на Ломоносов, казаците на Денисов, Молчанов и Греков) отхвърли французите и ги преследва до самия град.

Багратион раздели своите сили: една колона изпрати в обход, другата остави в резерв, а третата поведе направо към Лекко. Френските войници на генерал Сойе, изтласкани от града, се разположиха в гъста верига по околните височини. Но като се убедиха в малобройността на неприятеля, скоро преминаха в контранастъпление. Над руските войски даже надвисна опасност от обкръжаване.

Багратион поиска подкрепления. Към четири след пладне пристигна върху местни каруци батальон начело с генерал Милорадович и спря французите, които бяха тръгнали в обход през планината. Според думите на Суворов, „като изпреварва бързо другите войски, Милорадович веднага подхваща работата с огромна храброст и макар да беше по-стар от княз Багратион, великодушно оставя на него да завърши започналото сражение“. Два батальона под непосредственото командуване на генерал-лейтенант Повало-Швейковски окончателно решиха изхода от кървавия бой. Френските ескадрони, врязали се в колоната, „бяха избити до последен човек“, останалите потърсиха спасение зад реката. Суворов, който с тревога следеше този ожесточен дванадесетчасов бой, каза след това:

— При Лекко едва не глътнаха черния ми дроб.

На това място французите загубиха около хиляда души и отрядът на Сойе се оказа разкъсан на две. Сега Суворов уточни своя план за преминаване през Ада. Багратион трябваше без кавалерия да форсира реката при Лекко, Секендорф — в Лоди, а Мелас — да атакува предмостовите укрепления при Касано.

Същия този ден, 15 април, генерал Шерер бе отстранен от длъжността командуващ Италианската армия и на негово място бе назначен най-забележителният след Бонапарт френски генерал — тридесет и шест годишният Моро. Той се ползуваше с уважението на армията и народа, отличаваше се с благородство и твърдост на духа.

Като характеризира Шерер, самият Наполеон в своите записки за Италианската кампания отбелязва, че „не му липсваше нито ум, нито храброст, само че нямаше достатъчно характер. Разсъждаваше за войната смело, но неопределено и не беше пригоден за нея. Военният човек трябва да има също толкова характер, колкото и ум. Хора с голям ум и слаб характер са малко пригодни за тази професия. По-добре е да имат повече характер и по-малко ум. Хора, които имат посредствен ум, но са надарени с характер, често могат да имат успех в това изкуство. Пълководци, които са притежавали голям ум и също такъв характер — това са Цезар, Анибал, Тюрен, принц Евгений и Фридрих.“

Интересно е това, че Наполеон не назовава още един военачалник, у когото великият ум бе хармонично съчетан с твърд характер — Суворов. В записките за войната от 1799 година изобщо се забелязва стремеж да бъде принизен руският фелдмаршал, лишил в невероятно кратък срок Франция от всички завоевания на Бонапарт в Италия. Железният характер на Суворов се проявяваше във всичко, даже във фразата, с която той посреща назначаването на Моро:

— И тук виждам пръста на провидението: малка слава е да разбиеш шарлатанин. Лаврите, които ще вземем от Моро, ще цъфтят и ще зеленеят по-дълго!

Моро прие армията при крайно неблагоприятни обстоятелства — разтегнатите позиции можеха да се обърнат в поражение. Той се опита да спаси положението, като заповяда бързо да се съсредоточат дивизиите — на Грьоние и Виктор при Ваприо и Касано, на Серюрие — при Бревио. Но Суворов не остави противника да извърши прегрупирането. През нощта на 15 срещу 16 април сапьорите от австрийската дивизия на От започнаха да изграждат понтонен мост при Сан Джервазио срещу Треццо.

За да не привлекат вниманието на французите, нарочно бяха избрали най-неудобното за преминаване място: остър завой на реката, извънредно бързо течение и отвесен скалист бряг. Убедени, че на това място мост не може да се направи, още повече нощно време, французите даже не бяха поставили постове на брега. Те разбраха грешката си към сутринта, когато няколкостотин австрийски егери и казаци вече бяха преминали моста. Започна да се прехвърля дивизията на От, след нея казашките полкове на Денисов, Молчанов и Греков, пристигнали от Лекко, и най-сетне дивизията на Цопф.

Успехът бе осигурен от стремителните казаци, начело с походния атаман Денисов. Те бързо препуснаха северно от Треццо и преследваха французите към Поццо и Ваприо. Моро разбра, че именно на този пункт ще бъде проведена главната атака на съюзниците, отиде веднага на бойното поле и сам едва не попадна в плен у казаците, които бяха вече стигнали до главната квартира на френската армия в Инцаго. Той изпрати заповед до генералите Грьоние и Виктор да ускорят придвижването към Ваприо. Когато се появи Грьоние, спря дивизията на От, а след това изчака подкрепленията и сам премина в настъпление. В помощ на От успя да пристигне с два челни батальона и два ескадрона от дивизията на Цопф маркиз Шателер. Но и той не можа да задържи напора на французите. Един от австрийските батальони бе изцяло посечен от противниковата кавалерия.

Отново се отличи атаман Денисов. Той събра три казашки полка и заедно с унгарските хусари атакува левия фланг и изтласка французите към Поццо. Според думите на Суворов „казаците убиваха със свойствената на русите храброст, подтиквани от техния мъдър и мъжествен походен атаман Денисов, както и от неговия другар полковник Греков“. Пристигна от Милано френски кавалерийски полк, но казаците се справиха и с него, като заловиха много пленници заедно с техния генерал Бекер. След упорит бой дивизията на Цопф превзе селата Поццо и Ваприо. Моро още се надяваше да задържи позициите между Касано и Инцаго, но силната канонада, а след това гледката на бягащите откъм Касано френски войници го обезпокоиха — заплашваше го обкръжаване.

Едновременно с преминаването на Ада при Треццо Суворов бе заповядал на Мелас да изпрати дивизиите на Кейм и Фрьолих към Касано. След това тези части трябваше да преминат Ада при Горгонцоле и да отрежат на французите пътя за отстъпление. Бавността и отпуснатостта на австрийците не позволи да се изпълни този план докрай. Тринадесет хиляди войници на Кейм и Фрьолих безрезултатно щурмуваха в течение на шест часа предмостовите укрепления, защищавани от една френска полубригада в състав две хиляди души. Енергичният Моро успя през това време да придвижи към Касано част от дивизията на Виктор. Към четири след пладне от Треццо пристигна Суворов.

С неговото появяване австрийските войски сякаш се преобразиха, тяхната пасивност и нерешителност изчезнаха. Като извърши малко прегрупиране и заповяда да изкарат на позиция батарея от тридесет оръдия, фелдмаршалът въодушеви войските за нова решителна атака. Австрийците така бързо нахлуха в неприятелското разположение, че французите не успяха да запалят след себе си моста и захвърлиха оръдията. Сред убитите беше републиканският генерал Аргу. Дивизиите на Кейм и Фрьолих все пак излязоха в тила на французите, които отстъпиха към Ваприо. Австрийските колони обаче бяха така измъчени от непрекъснатото дванадесетчасово сражение, че спряха направо в полето. Само „смелите“ донци преследваха неприятеля.

През нощта на 17 април корпусът на Вукасович унищожи вражеските постове при Бревио и като премина през Ада, отблъсна генерал Гилие.

Последен драматичен епизод от битката при Ада бе поражението на генерал Серюрие. Републиканската армия трябваше да се разплаща за грешките на Шерер. В продължение на целия 16 април, докато се водеше боят при Ваприо и Касано, на осем версти от сражението, може да се каже зад гърба на австрийците, бездействуваше трихилядната групировка на Серюрие. Изпълнителният генерал си бе останал в селото Падерно в очакване на указания от Моро. Той даже не подозираше, че битката е вече загубена. Сутринта на 17 април на французите се натъкна корпусът на Вукасович. Те най-напред упорито се отбраняваха, но когато Серюрие видя приближаващите войски на Розенберг, разбра, че по-нататъшната съпротива е безсмислена, и сложи оръжие.

По такъв начин за три дни — 15, 16 и 17 април — бе решена участта на Ломбардия. Пред съюзниците бе открит пътят за Милано. Французите бяха загубили през тридневното сражение в убити и ранени повече от две хиляди и петстотин души, а в пленени — към пет хиляди. Суворов нарече Ада Рубикон по пътя за Париж, похвали австрийците, които „се биха смело с хладно оръжие“, и специално отбеляза донските казаци на Денисов.

Като изпрати на Суворов брилянтен пръстен и своя портрет, Павел I писа: „Приемете го като свидетел на знаменитите Ви дела и го носете на ръката, която поразява врага… Вашия син взех при себе си като генерал-адютант със старшинство, но го оставям при Вас. Струва ми се, че за Вашия син и ученик не подхожда да бъде на придворна служба.“