Олег Михайлов
Суворов (22)

4

Когато пристигна на 23 август 1774 година, Суворов намери Москва обхваната от голям страх. От Симбирск, Саратов, Казан, Тамбов и други места в столицата бяха надошли помешчици със семействата си, които обаче и тук трепереха „за своите имущества“.

Суворов прегърна жена си и без да се бави нито час, отиде при московския генерал-губернатор княз М. Н. Волконски. Изглеждаше, че Москва се готви за обсада. Площадът пред двореца беше изпълнен с оръдия. В чакалнята на княза се тълпяха бежанци, които се плашеха един друг със слухове. Лошо облечен дворянин от Шацк убеждаваше другите:

— Злодеят отново е постигнал невероятни успехи. Не само разбил със своята сбирщина изпратените за усмиряването му военни отряди, но събрал много голяма армия от неразумни и заслепени негови привърженици. И сега граби и разорява всичко, навсякъде беси и със злодейски екзекуции избива всички дворяни и господари, ограбил е и разорил самия Казан и оттам идва към Москва…

При появата на боевия генерал, чиято униформа бе украсена с георгиевските кръстове 2-ра и 3-та степен и ордените „Свети Александър Невски“ и „Света Ана“, разговорите затихнаха, а помешчиците почтително направиха път.

Михаил Никитич Волконски запозна Суворов с решението на Военната колегия: да бъде „под командуването на генерал-аншеф П. И. Панин“. Същия ден Суворов побърза да отиде при него. Завари го на 24 август болен в село Ухолово, на половин път между Переяславл-Рязански и Шацк, като го изненада с бързото си пристигане. Получи „открит лист“, чрез който се поставяха под негово подчинение всички военни и граждански власти в обхванатите от въстанието губернии и веднага замина, за да приеме командуването на най-челните отряди.

Изглеждаше, че назначеният от Екатерина А. И. Бибиков бе разбил напълно пугачовци. След неговата смърт обаче Пугачов бе събрал нова армия на Урал. Той бе извършил стремителен рейд в Зауралието, по Урал, Предуралието и в средата на юли бе излязъл на Волга, бе завладял Казан, без да успее да влезе само в крепостта. Тук го бе настигнал подполковник И И. Михелсон и бе нанесъл поражение на главните въстанически сили. Изтеглил се от града, Пугачов бе събрал остатъците от своите войски и бе атакувал Михелсон, но бе разбит напълно.

Придружен от своите привърженици, на 18 юли Пугачов се бе хвърлил на запад, към Волга, и се бе прехвърлил на нейния десен бряг малко по-горе от Казан. На 20-и, след като бе събрал подкрепления, той бе заел град Курмиш и бе потеглил на юг, към Пенза. Преминаването му на десния бряг по посока на централните губернии, житниците на Русия, бе направило потискащо впечатление не само в Москва, но и в Петербург. Генерал-майор Павел Потьомкин, братовчед на фаворита, уплашен донася на императрицата на 11 август 1774 година:

„… злодеят, след като бил разбит, избягал… и може отново да стане силен. В Кокшайск той преминал Волга с 50 души, в Цивилск имал само 150; в Алатир 500; в Саранск около 1200, където си набавил оръдия и барут, а в Пенза и Саратов набрал повече от 1000 души и увеличил артилерията и припасите си. По такъв начин от беглец той става силен и ужасява народа.“

Започваше последният и може би най-драматичният стадий на въстанието. Крепостните селяни масово минаваха на страната на Пугачов, опожаряваха именията, избиваха дворяни, търговци, чиновници. В просторите на Русия се водеше гражданска война.

В открита пощенска кола, загърнат във войнишки плащ, Суворов бързаше с малък конвой към войските. Отвъд Саратов колата му бе обкръжена от тълпа селяни, сред които имаше и задволжски киргизи-кайсаки.

— Какви хора сте? — запита водачът им, с фуражка, насочил към генерала пистолет.

— Хора на господаря император Пьотр Фьодорович… — побърза да отговори Суворов.

Фуражката недоверчиво премести поглед към придружаващите го войници, погледна и щиковете, каквито въстаниците обикновено нямаха.

— Пътуваме по особено важна държавна работа — твърдо каза Суворов.

Много по-късно, в своята автобиография, той съкрушен признава: „… и не се срамувам да кажа, че някога съм вземал и злодейско име.“

Колкото и да бързаше обаче, решаващите събития бяха станали вече без негово участие. На 25 август Иван Иванович Михелсон разби главните сили на Пугачов при Чорни Яр, на сто версти под Царицин. Това бе вече последният смъртен удар за въстанието. Сега оставаше да бъде заловен обезсиленият Пугачов, с когото вървяха само към сто и петдесет яицки казаци.

В Дмитриевско на Волга Суворов намери малобройна команда и узна, че според слуховете Пугачов се намирал недалеч, в едно задволжско село. Той искаше най-напред да мине на другия бряг и да нападне с малобройните сили, с които разполагаше, но в Дмитриевско не се намериха коне. Тогава натовари своята команда на кораб и се отправи към Царицин, където не по-рано от 3 септември се съедини най-сетне с Михелсон.

На 9 септември Суворов бе вече на рекичката Ерусланка, а на следващия ден, като измина за едно денонощие осемдесет версти, стигна до нейния приток Таргуни. Тук беше спокойно и Суворов, след като взе за прехраната петдесет вола, навлезе в степта. Голата и безлюдна огромна територия между Волга и Яик се простираше на няколкостотин версти. Запасите от хляб се свършиха и генералът си спомни опита от Седемгодишната война: заповяда да изсушат на огън месо. Денем се ориентираха по слънцето, а нощем по звездите, като рядко се натъкваха на изтеглящи се пред тях конни киргизи-кайсаки. По пътя Суворов настигна и присъедини към себе си няколко малки отряда, излезли преди това от Царицин.

На 11 септември Суворов стигна реката Малий Узен, където живееха разколници в скитове. Всичко показваше, че Пугачов е съвсем близо. Като разделя командата на четири части, генерал-поручикът съобщи с рапорт на Панин: „Ако и там не се намери, ще се постарая да го настигна независимо от умората, даже до самия град Яик…“

С форсирани преходи в степта, Суворов все пак почти настигна Пугачов при Болшой Узен. Но през това време казашкият сотник Харчов го бе вече пленил. Като чу за това от разколниците, генерал-поручикът избра „доброконни“ хора и с тях на 16 септември препусна до Яик. За девет дни той измина шестстотин версти. Но Пугачов през това време бе предаден на коменданта на градчето полковник Симонов.

От селския цар бяха свалили неговата алена тафтяна полушубка, зелената копринена риза, сините гащи и сабята със сребърен ефес, бяха заковали краката и ръцете му във вериги, а за да му бъде топло, му бяха дали замаслена мръсна овча шуба. Гвардейският капитан Маврин извърши в присъствието на Суворов, Симонов, майор Бородин, донския полковник Тавински и сотника Харчов, който се перчеше сега в пугачовските дрехи, първия разпит на пленника.

Според думите на очевидец Пугачов бил с кръгло лице, черни „сплъстени“ коси и широка гъста брада; имал среден ръст, очи „големи, черни, с бледожълта глазура като перде“. И сега в окови, той изглеждаше самоуверен, говореше бързо и даже насмешливо. Затова пък неговият любимец, сипаничавият Перфилиев, мрачно каза:

— По-добре да ме бяха заровили жив в земята, отколкото да ме дават в ръцете на господарката…

Приблизително по това време Суворов се запозна с гвардейския поручик Г. Р. Державин, който служеше с малък отряд в Приволжието. След един дързък рейд на Державин той се обърна към него със специална заповед, в която по-точно се казваше: „За усърдната служба на ваше благородие към нейно императорско величество съм вече добре осведомен… очаквам от ваше благородие да бъда уведомяван по възможност, когато ви се удаде, за подвизите и успехите на вашите части.“ Така започнаха приятелските отношения между великия пълководец и прочутия руски поет, който възпя неговите подвизи.

На 1 октомври сутринта Пугачов бе докаран в Симбирск и предаден на генерал-аншеф Пьотр Иванович Панин. „Покорителят на Бендер“ посрещна Суворов в приемната галерия, където бяха вече генералите княз Голицин, Павел Потьомкин, Огарьов, Чорба, щабните и оберофицерите. Панин беше в широк сивкав копринен халат, с голяма френска шапка, превързана с розови ленти. Неговото пълно надменно лице излъчваше радост.

Доведоха Пугачов. На въпроса на Панин, как е посмял да вдигне оръжие против него, той смело отговори:

— Какво да се прави, ваше сиятелство, когато вече воювах против господарката…

Разярен от подобна дързост, Панин се нахвърли върху него с юмруци.

На 10 януари 1775 година Пугачов бе екзекутиран в Москва. С неговата гибел обаче въстанието не затихна. Огромният район от Казан до Оренбург лежеше разорен, жителите страдаха от безправие, глад и болести. На Суворов бяха подчинени всички войски в Оренбург, Пенза, Казан и други места, общо до осемдесет хиляди. Сега нямаше нито градче, нито даже река Яик. В стремежа си да изтрие самия спомен за пугачовщината, Екатерина нареди да се преименува градчето в Уралск, а реката — в Урал.

Суворов прекара кратък отпуск при жена си в Москва. След завръщането си той се предаде изцяло на административните грижи в поверените му губернии. При това тук още помнеха кървавия наказателен поход на граф Панин, който бе заповядал да поставят и до второ нараждане да не свалят във всички непокорни селища „по една бесилка, по едно колело за мъчения и по един уред за окачване на ребро“.

Противно на своя жесток началник, Суворов се стремеше да действува — преди всичко чрез убеждаване. Още по време на преследването през разбунтуваните губернии той, по собствените си думи, „сам не съм извършвал или нареждал да се извършил и най-малката екзекуция, освен гражданска, и то само на безнравствени подстрекатели, но усмирявах с човеколюбива ласкавост…“ И сега, като стана всъщност пълновластен господар на няколко губернии, той за кратко време прекрати „без кръвопролитие“ вълненията в Башкирия, а през пролетта на 1775 година обходи разположенията на своите войски в Самара, Оренбург, Уфа.

Лятото му донесе изведнъж голяма радост и тежка мъка: на 1 август Варвара Ивановна роди дъщеря, наречена в чест на родната си леля Наталия Ивановна Сафонова — Наташа; а на 15 юли почина Василий Иванович Суворов, който в последно време бе живял в купеното от Барятински подмосковско село Рождествено.

До гроба на баща си, извън църквата „Рождество Богородично“, Суворов постави паметник: голям каменен блок без надпис, само с родовия герб отгоре: „щит, разделен по дължината на две; на бялото поле — броня, а в червеното — шпага и стрела, поставени на кръст с дворянска корона, и над нея — обърната надясно ръка с бронирано рамо, която държи сабя.“

През лятото на 1775 година дворянска Москва се готвеше да празнува сключването на мир след войните с Турция и Полша. Не само бойните победи над блестящата Порта и конфедератите, но и разгромът на селското въстание, разклатило самите основи на империята, радваха дворянска Русия. От времето на Елисавета древната столица, изглежда, не беше виждала толкова пищно тържество. Екатерина дойде в Москва, съпроводена от придворните, посланиците, пълководците, гвардията. Суворов присъствува на тържественото богослужение в „Успенската катедрала“, а след това бе поканен и на обеда в Грановитата палата. За простия народ на площада бяха изнесени печени волове и „зелено вино“^[1] от грозде.

Екатерина награди щедро славните руски военачалници. Главнокомандуващият флотата в Средиземно море Алексей Григориевич Орлов, разбил турците в Чесменския залив и получил ордена „Свети Георги“ 1-ва степен, получи званието Чесменски. Командирът на 2-ра армия, действувала против Кримското ханство, княз Василий Михайлович Долгоруки, който бе разбил турско-татарските войски и превзел Кримския полуостров, освен златния „Георгиевски орден“, прибави към своето име титлата Кримски.

Специално бе награден командирът на 1-ва армия граф Пьотр Александрович Румянцев. Наистина в края на войната той като пълководец действуваше вяло. Затова пък бяха огромни неговите заслуги в победите над турците при Рябая Могила, при Ларга и Кагула, а така също при сключването на изгодния за Русия Кючуккайнарджийски мир. Още през 1770 година Екатерина го бе произвела генерал-фелдмаршал и кавалер на ордена „Свети Георги“ 1-ва степен. С указ на Сената от 10 юли 1775 година Румянцев бе удостоен с:

„… похвална грамота с изброяване на неговите служби в миналата война и при сключването на мира, с вписване на различните му победи и прибавяне към неговото име на званието Задунайски; за разумното пълководство — украсен с елмази командирски жезъл или булава; за храбрите действия — шпага, обсипана с елмази; за победите — лавров венец; за сключването на мира — маслиново клонче; в знак на монаршеското благоволение — кръста и звездата на «Светия апостол Андрей», обсипани с елмази; в негова чест, на фелдмаршала, и за пример и поощрение на потомството — медал с неговия образ; за негово удоволствие — село с пет хиляди души в Белорусия; за построяване на дом — сто хиляди рубли от Кабинета; за неговата маса — сребърен сервиз; за украса на дома — картини…“

На Суворов бе връчена златна шпага, обсипана с брилянти. На празненствата той беше представен на императрицата.

Екатерина, с малка корона и императорска мантия, доста напълняла, но все още младолика за своите четиридесет и шест години, стоеше обкръжена от огромна свита, сред която се намираха и чуждестранни министри. Суворов видя до нея царевич Павел, силно чипонос, с кафяви очи, в пищното облекло на генерал-адмирал, неговата хубавичка млада жена, братята Чернишови — Захар Григориевич, президент на Военната колегия, и Иван Григориевич, президент на Адмиралтейската колегия, двамата Панини — влиятелния Никита Иванович, „министър на външните работи“, както бяха почнали да го наричат отскоро, и Пьотр Иванович, своя началник.

— Поздравявам победителя на Пугачов — избоботи с нисък глас тридесет и пет годишният великан Григорий Потьомкин, облечен в бляснал от отечествени и чуждестранни ордени мундир на генерал-аншеф.

Екатерина знаеше, че Суворов бе почнал да буди завист сред придворните, които го считаха за щастливец, разглезен от успехи. Племенникът на братовчеда на фаворита, Павел Потьомкин, й бе писал специално: „Най-неприятно е това, че още при първата среща между генерал-поручик Суворов и мене негово сиятелство граф Панин го удостои пред всички с благодарност от свещеното име на Ваше величество и цялата империя, сякаш Суворов е заловил злодея Пугачов…“ Царицата вече разбираше значението на Суворов и подобни приказки почваха да я безпокоят. Когато той се отдалечи, тя с усмивка достатъчно високо каза:

— Григорий Александрович! Твоят племенник е прав. Суворов не взе участие в това и пристигна след свършването на боя. Своето залавяне Пугачов дължи на Суворов толкова, колкото и на моето домашно кученце Томас.

Над Русия изгряваше нова звезда — Потьомкин. Тя ту потъмняваше, ту се разгаряше ослепително ярко, но вече не залезе до 1791 година — смъртта на фаворита.