Олег Михайлов
Суворов (24)

2

Не без влиянието на Потьомкин Екатерина започна сближаване с Австрия. Към пролетта на 1779 година войната за баварското наследство между Австрия и Прусия, известна в историята под названието „картофена“, завърши: в продължение на две години нямаше нито едно сражение, двете войски само маневрираха и повреждаха нивите. Екатерина стана посредница между воюващите страни и ги накара да сключат мир, което бе много голям дипломатически успех на Русия. Като развързваше ръцете си и бе заинтересована от отслабването на Османската империя, Австрия се нуждаеше и от сигурен съюзник. Ето защо предложението за съвместни действия против Портата, направено от Екатерина в началото на 1779 година, намери горещ отклик при двора на император Йосиф II.

В Турция, изчерпала всички възможности за военни демонстрации в Черно море и на Дунава, изтощена от безславната за нея доскорошна кампания, навреме взеха връх привържениците на мира с Русия. На 10 март 1779 година в Константинопол бе най-сетне подписан документ, който потвърждаваше всички условия на Кючуккайнарджийския договор. В отговор на признаването от страна на Портата на Шахин Гирей като законен и независим кримски хан правителството на Екатерина се задължаваше да изтегли руските войски от полуострова и да опразни напълно Кубанската укрепена линия.

За Суворов и Румянцев това бе съвсем неочаквано. Трябваше да се разруши почти всичко, което с толкова усилия бяха успели да създадат — крепостите, полските укрепления, постовете. В Крим оставаше само шестхиляден отряд пехота, като гарнизон на Керч и Еникуле.

Суворов използува евакуацията на войските за поредно упражнение и го проведе с обичайния блясък. Последните части на Кримския корпус преминаха Перекопската линия на 10 юни, като не оставиха на полуострова нито един болен и не реквизираха нито една местна каруца.

Молбите за ново назначение, с които генерал-поручикът отдавна бомбардираше Потьомкин чрез Турчанинов, се увенчаха с успех едва в началото на юни 1779 година. Този път генерал-губернаторът го уведоми лично за назначаването му командир на пограничната Новоросийска дивизия, подчинена непосредствено на Потьомкин. В своите писма Суворов неуморно превъзнасяше фаворита, молеше го за голям брой отличили се подчинени и изглежда се чувствуваше напълно доволен от съдбата. Но, казано с неговите думи, под „стоическата кожа“ бушуваше ревността на самолюбивия измамен мъж.

Бракът на Суворови имаше вече пукнатини. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че през всички тези години на Варвара Ивановна не й беше леко. Тя живееше ту в Опошня при Полтава, ту следваше своя неспокоен генерал-поручик. Безкрайните пътешествия очевидно не бяха минали даром за нея: поради друсането по ужасните пътища през 1776–1777 година тя два пъти бе помятала. В нездравия климат на Крим осем месеца не стана от леглото от треска. Потънал до гуша в работа, Суворов не виждаше съпругата си по половин година. Красивата млада жена, която при това нямаше устойчиви нравствени разбирания, се поддаде на изкушение. През лятото на 1777 година тя почна роман със секунд-майора от Санктпетербургския драгунски полк Николай Суворов.

Внук на Иван Иванович Суворов, доведеният брат на Василий Иванович, той се падаше на великия пълководец внук чрез племенника и се ползуваше дълго време от разположението му. Под негово началство бе служил в Суздалския полк и бе проявил необикновена храброст при Ландскрон и обсадата на Краков. През 1778 година Николай Суворов се намираше в Крим като началник на полицията при Шахин Гирей. Услужливи хора побързаха да разкрият във всички подробности тайните връзки между Варвара Ивановна и Николай Суворов.

Чист и откровен, казал за себе си: „освен брака нищо друго не познавам“, А. В. Суворов бе потресен от разкрилото му се вероломство едновременно на двама близки хора. Сякаш се смъкна и отслабна за няколко часа през този юнски ден на 1779 година.

— Толкова облагодетелствуваният от мен се оказа гнусен съблазнител, а тя — блудница! — сега Суворов избягваше даже да споменава името на жена си. — Правилото на Йонатан Велики е — отмъщението да се отлага до удобния момент.

Спомняше си романа на Филдинг „Историята на Йонатан Вилд Велики“, преведен наскоро, през 1772 година, от Иван Ситенски.

— Но какво ми остава тогава? Да извикам безсилно и да се върна в стоическата си кожа? Не, отмъщението тук не търпи отлагане!

След кратко и бурно обяснение Суворови се разделиха: Варвара Ивановна и Наташа заминаха за Москва, в къщата на Болшая Никитска. Пред нея за столицата летяха писмата на Суворов до неговите близки, например запасния капитан Иван Дмитриевич Канишчев. Като измъчваше себе си, генерал-поручикът съобщаваше подробности за измяната, която бе за него именно измяна, равнозначна на предателство в боя. В заслеплението си той беше готов даже да наговори за Варюта излишни неща, може би в желанието си да я очерни не толкова в очите на някой си Канишчев или московските лели на Варвара Ивановна, колкото в своите собствени. Той искаше окончателно да се убеди във вероломството и извратеността на нейната природа.

„Да не мислиш, че е само Н(иколай) С(уворов): за нея понякога всички са равни. Тя е твърде лукава, но Н(иколай) С(уворов) са виждали да ходи при нея нощем с бяла наметка. В моята къща той да не идва, а другите — колкото може. Само че и това е хитро: ще се среща с него по църкви, по весели места, в чужди къщи, та и моите служители да не виждат. Но най-добре ще е, като пристигне сега в Москва и влезе в моя дом, делитба според зестрата.“

Като даваше на Канишчев разни деликатни поръчения, той искаше:

„На бившата моя жена… много ми се иска да зная нейните любовни похождения като мома… И накрай да ми се съобщават такива неща, макар и с непознат почерк — както искаш, все едно.“

„Макар и за писмата, които ще й пише Н(иколай) Суворов), да са взети всички предпазни мерки и се получават тайно, постарай се да бъдат доставени по всякакъв възможен начин…“

Ревността не престава да го мъчи. Той се готви за развод. Но като се изповядва пред Канишчев, не може сам да разкаже за случилото се на другите близки и роднини: на девера си И. Р. Горчаков, на секретаря на консисторията Деев, на главния управител на неговите имения Терентий Иванович Черкасов:

— Довери всичко подробно на Терентий Иванович, а аз все още наистина се срамувам.

През септември 1779 година Суворов подаде молба за развод в Славянската духовна консистория. Той обвини жена си в това, че тя, „презряла християнския закон и страха от бога, се е поддала на неистови беззакония открито с моя племенник… През (1)778 (година), през време на отсъствието ми от дома, той тайно бил допускан от нея в спалнята, а после и през тази година, след идването си в Полтава, същият този племенник е живял при нея двадесет и четири дни непозволено, за които нейни постъпки аз мога да докажа и да я обвиня със свидетели.“

Присъщата му решителност се проявява и в семейния конфликт. Той подкрепя своята молба до консисторията с писмо до великия Потьомкин, когото моли да ходатайствува пред императрицата „да ме освободи завинаги от веригите на бившия… съюз, за който и споменът вече у мене е изтрит“. Едновременно с това той иска да настани дъщеря си в института за благородни девици в Смолни, като я вземе от Варвара Ивановна. Желанието на Суворов бе изпълнено и пристигналият на 31 декември 1779 година в Москва капитан от Суздалския полк Пьотр Корицки взе по височайша заповед малката Наташа от майка й и я заведе в Петербург. Тъй като силно я обичаше, Суворов не се реши да поеме пред началничката на института в Смолни дьо Лафон изискваното задължение, че няма да я взема у дома до завършване на курса. Поради това в института я настаниха отделно от останалите възпитанички.

Не без помощта на Потьомкин Суворов бе извикан към края на 1779 година в Петербург. На 24 декември той бе поканен да се яви при Екатерина, която го прие с малка корона на главата и пъстрото облекло на кавалерите на ордена „Александър Невски“. Царицата, в чийто живот интимните неща играеха огромна роля, обичаше „да урежда“ личния живот на своите поданици и беше вече добре осведомена за желанието на Суворов да се разведе.

Внимателен и даже подозрителен, в своите разговори и писма до велможите, в това число и Потьомкин, той често се отърваваше с шеговити измислици или се правеше на смахнат. Ето защо когато Екатерина бе запитала веднъж Потьомкин за него, той бе казал, че Суворов е добър войник и партизанин, но голям особняк. Докато разговаряше с пълководеца обаче, императрицата се удивяваше на обширната му осведоменост и задълбочени доводи. Той знаеше и виждаше в политиката повече от посветилите се на това поприще цял век дипломати, говореше за европейския военен театър, за съдбата на Полша и Високата порта. Тя говори с него дълго, а в края на аудиенцията отбоде от дрехата си брилянтената звезда на „Свети Александър Невски“ и му я подари.

Без съмнение императрицата се намесва лично в спора на Суворов с жена му и го скланя да се помири. Така той се среща с Варвара Ивановна в Москва през януари 1780 година. Тук, в първопрестолния град, получи и тайната заповед на Потьомкин да замине незабавно за Астрахан, където да подготви военна експедиция за отвъд Каспийско море.

Като най-близка цел на похода Потьомкин сочеше персийския пристанищен град на Каспийско море Рящ — Рещ, чрез заемането на който можеше да се постигне и по-далечната — да се насочи през Русия богатата остиндийска търговия, смущавана поради невъзможността да се осигури безопасност на търговските кораби, тъй като през това време бе избухнала войната между Англия и Франция. Тези две най-големи държави в Европа бяха заети освен това с вътрешните си работи: Франция преживяваше предреволюционно брожение; Англия се бореше с откъсналите се северноамерикански провинции. При тези условия за Потьомкин, а с него и за Екатерина, изглеждаше възможно не само да бъдат възвърнати земите, завоювани от Пьотр I по южните брегове на Каспийско море и предадени на Надир шах от Ана Йоановна, но и да се използуват изгодите от остиндийската търговия.

Суворов пристигна в Астрахан заедно с жена си през първата половина на февруари 1780 година. Той веднага се зае с проучването на пътя от Кизляр към Рещ и състоянието на подчинената му Каспийска флотилия. Живееше както в самия град, в Спаския манастир, така и в богатото имение в село Началово, „Черепаха“, което принадлежеше на един от така често срещаните през осемнадесетия век „случайни“ хора, Никита Афанасиевич Бекетов.

Той бе роден чичо на известния поет И. И. Дмитриев и сам пишеше стихове, а според авторитетното свидетелство на великия Фьодор Волков беше забележителен актьор. Когато в сухопътния кадетски корпус изпълняваше една от женските роли в Сумароковата трагедия „Синав и Трувор“, дошла Елисавета и била запленена от неговата младост, красота и нежност. Издигането на Бекетов било кратко, а кариерата неуспешна. Като командир на 4-ти гренадирски полк през Седемгодишната война той го бе погубил в сражението при Цорндорф и сам бе попаднал в плен. От 1763 до 1773 година Бекетов бе изпълнявал длъжността астрахански губернатор. В неговото село Началово, което се намираше на дванадесет версти от Астрахан, се издигаха прекрасен господарски дом и дървена Георгиевска църква, обкръжени с лозя. Черепаховското грозде се поднасяше даже на императорската маса. Тук Суворов се разхождаше из селото и подаряваше на селските деца бисквити и орехи.

Съдбата обаче му бе подготвила нов удар. В началото на март Варюта му призна, че някакъв „осквернител“ я нападнал и като я заплашил с два пистолета, я овладял. Суворов се обръща към своя покровител Турчанинов и горещо настоява за наказването на виновника, останал за потомството неизвестен. Този път генералът не обвинява в нищо Варвара Ивановна, а се мъчи да я оправдае — с особения характер на обстоятелствата, със заплахата и насилието. Тук проличават неговите чувства към жена му; проявява се трогателната човечност на Суворов.

„Съжалете се над бедната Варвара Ивановна, която ми е по скъпа от живота, иначе господ-бог ще накаже вас! Като гледам положението й, не мога да изтрия сълзите си. Защитете нейната чест. Сатирикът би казал, че това е могло да бъде любовна история; но гордостта, майка на своеволието, лицемерието, покров на недостатъците — са части от нейното неразумно възпитание. Тя е била оставена, без да бъде посветена в добродетелите и пороците, така че могла ли е в случая да различи гореказаното от истината? Не, това е истинско насилие, достойно за наказание по военния устав! Ако се възрази: че тя «после вече отишла сама…», ще забележа: страхът от разкриването, присмехът, опасността от убийството — всичко това далеч не е женска слабост. Накажете този изверг според примерната строгост на духовните и светските закони, унищожете людските съблазни, спасете честта на най-верния раб на нашата Майка, който има почти четиридесетгодишна отечествена служба.“

Той убеждава своя петербургски приятел, че Варвара Ивановна се подготвя в благочестие, пост и молитва под ръководството на „достоен пастир“. Но кой е избран за пастир в случая? Такъв развратен майстор на флирта като стопанина на „Черепаха“ Бекетов! Наистина никакви превратности на съдбата не можеха да отучат Суворов, това възрастно дете, безконтролно да се доверява на хората и да разчита на тях като на самия себе си. За него е достатъчно чисто „външното“ разкаяние на Варюта, за да повярва вече на възможността за обновяване на техния съюз.

През Страстната седмица, между 11 и 18 април, преди самия Великден, Суворов изпрати през нощта да доведат в „Черепаха“ катедралния протойерей отец Василий Панфилов и игуменката на Благовещенския манастир Маргарита. Сутринта ги посрещна самият генерал-поручик с жена си. Той бе облечен с проста войнишка униформа, а тя — със сарафан. Всички веднага отидоха в Георгиевската църква. Отец Василий, в пълно одеяние, отвори царските двери. Всички в църквата коленичиха, като се обливаха в сълзи. След това Суворов стана, влезе в олтара и като направи три поклона до земята, почтително целуна престола и после падна в краката на протойерея:

— Прости мен и моята жена, освободи от мъки моята съвест!

Протойереят го изведе от олтара и го накара да коленичи, а Варвара Ивановна повдигна да се изправи и я поведе да целуне скъпоценната икона на Рудневската божа майка, подарена на Бекетов от Екатерина II. След това съпрузите се поклониха един на друг до земята, а отец Василий прочете опростителна молитва, отслужи литургия и причести разкаяните:

— И ненавижданите от нас да простим до Възкресението…

Като възстановява мира в семейството си, Суворов нито за миг не забравя поверената му мисия. Енергично се готви за поход отвъд Каспийско море, нарежда да се ремонтират корабите, очаква пристигането на артилерия и подкрепления, моли да изпратят добър преводач от азиатските езици. През май под негово командуване минава Казанската дивизия, комплектувана всъщност от два полка. Генерал-поручикът установява връзка с владетеля на Рещ и Гилянската провинция, Гедает хан, и го склонява да приеме руско поданство. Положено е успешно начало. В душата на Суворов обаче постепенно се прокрадват съмнения. Той чувствува как поддръжката на Потьомкин, загубил интерес към Каспийската експедиция, все повече отслабва. По това време английските работи в Индия отново се бяха подобрили, така че се налагаше да бъдат забравени плановете, свързани с подчиняването на остиндийската търговия.

В края на краищата Суворов остана измамен — с призрачна власт, изпокарал се с местното началство, погребан за повече от две години в глухата астраханска провинция. Потьомкин сякаш бе охладнял не само към персийските планове, но и временно към самия Суворов и не отговаряше на сълзливите му молби за преместване. През юни 1781 година той назначи за началник на Каспийската флотилия тридесетгодишния пришелец от Далмация, капитан 2-ри ранг М. И. Войнович. Той обаче се считаше подчинен не на Суворов, а на учреденото в Херсон Адмиралтейство и на самия Потьомкин, с чието доверие се ползуваше.

Без да съобщи на генерал-поручика, Войнович излезе на 29 юни със своята флотилия в морето и се насочи към бреговете на Персия. В началото дръзката експедиция вървеше успешно: Войнович даже се споразумя с астрабадския хан Ага Мохамед за построяването на укрепена руска фактория в югозападния район на Каспийско море. Но след това го заловиха заедно с другите офицери, а укрепленията разрушиха. Неподготвеният, авантюристичен по характер опит на Войнович да се закрепи на персийския бряг погуби окончателно в очите на Потьомкин самата идея за Каспийски поход.

Положението на Суворов стана непоносимо. В действителност той не разполагаше нито с флота, нито със сухопътни войски, защото двата полка на Казанската дивизия просто не пристигнаха в Астрахан. Той се считаше за заточен и тъй като бе лишен от всякаква работа, изпадна в състояние на злъчна раздразнителност. В Астрахан се носеха празни сплетни за неговите чудачества, а когато стана известен епизодът с църковното му помиряване със съпругата, това наля още повече масло в огъня. На чувствителния до мнителност пълководец навсякъде се привиждаха врагове, които се стремят да го очернят и унизят. Своите подозрения и обиди той поверяваше на хартията, като обсипваше с жалостиви писма Турчанинов. „Сега тук се чувствувам забравен, с намалено далечно командуване, което и на вас в началото изглеждаше подозрително, не трябва ли вече да се съмнявам в колебливата милост на моя покровител към мене? И тъй като само него имам, ако се лиша без причина, какво ми остава да правя тогава?… Освен да се стремя към усамотение, към някакво тихо пристанище, в което да прекарам остатъка от своите дни?“

Като остави гъшето перо настрана, Суворов прочете отново написаното. Ами ако изведнъж Потьомкин наистина го изостави? Тогава лошо. Ще го затрият придворните — розовите токчета — и парвенютата, награбили чинове. Генералът почна да тича из стаята, като гневно мърмореше:

— Този се издигнал за докарване на знамена, онзи — за докарване на кукли, този за квартирмайторски преход, онзи — поради бащин произход още като пеленаче…

Долу вратата хлопна. Дочу се ядовитият глас на жена му. Суворов изтича по стълбата.

— Варюта? Защо така рано от църква?

Румена, сивоока, тя беше готова да се разплаче от обида. Не стига, дето губернаторшата Жукова не й определила нито една визита, но и едвам я поздравила.

Суворов размаха ръце.

— Пък ти съвсем не я поздравявай! С това вице-ре иска да засегне мен!

Той бе сигурен, че изпълняващият длъжността губернатор Жуков, или както той го наричаше „вице-ре“, му е нагласил нова обида и въпреки това не можеше да не се съобразява с него: Жуков бе женен за родната племенница на Потьомкин, Ана Василиевна Енгелгард.

— Той мисли само за приеми. Непрекъснато да танцува и да играе на карти вист… Вице-ре и неговият шут Пиери — ето моите врагове.

— Утре е Михайловден — напомни Варвара Ивановна. — Поканени сме на обед у Пиери.

Командирът на Астраханския полк Пиери не беше подчинен на генерал-поручика и открито раболепничеше пред Жуков. Посещенията на знатните граждани по празниците се превръщаха за Суворов в истинско изтезание, но не можеше и да отказва — ще стигне до ушите на светлейшия…

Привикнали да обядват твърде рано, в осем-девет часа, Суворов и Варюта седяха дълго в приемната на Пиери, като очакваха да ги поканят на масата. Поставеният в дъбова рамка холандски часовник би два, би три пъти, а покана нямаше. Но ето че Пиери даде знак и сам изтича към вратата. Веднага гръмна скритият зад паравана военен оркестър, който не бе удостоил със същото Суворов при неговото пристигане.

— Дали не е някой от втори клас? — разтревожи се Суворов.

— Какво говорите, отде тук генерал-аншеф…

Суворов подскочи към прозореца:

— Ба! Каретата на вице-ре! Тайния съветник приемат като генерал-аншеф!

Той се обърна към слугите и със сподавен от обида глас рече:

— Какво чакате? Веднага носете обеда!

Когато Жуков и Пиери се появиха в покоите, Суворов вече седеше на масата, опитваше ястията и ги отстраняваше едно след друго. Като видя влезлите, той се хвана за корема:

— Яденето е изстинало, престояло, подправено. Нямам сили, наредете да извикат лекар! От стомаха ми се надигат пари до мозъка.

Той остави доктора да опипа пулса, поклони се на Жуков и си тръгна за дома. Докато сядаше в покритата шейна, тъжно каза на жена си:

— По-добре е да не ходя на подобни сборища. Но като живея сред десет-петнадесет хиляди войници, мога ли да стана Тимон-мизантропът?

Свадлив, саможив, склонен към неочаквано буйни действия, генералът изглеждаше на астраханските жители заядлив и смешен особняк, при това останал без занимания. За него съчиняваха небивалици, припомняха и онова, което се разправяше от недоброжелателите му в Крим. Из града от ръка на ръка почна да се разнася пасквил, в който се говореше за Суворов под името Фехт Али хан. Както мислеше пълководецът, той бе съчинен от постоянните участници в приемите на Жуков — бившия губернатор на Астрахан генерал-майор И. В. Якоби, действителния статски съветник М. С. Степанов и местния жител, търговец на едро, Навруз Али Имангулов. Оскърбен до дъното на душата си, Суворов ходеше бързо из стаите и изливаше мъката си пред близките — Варюта и Митюша, поручик Горихвостов, негов кръщелник и ковчежник в канцеларията:

— Бил съм генерал, тръгнал да завоюва Персия? Аз се хваля само, че близо четиридесет години служа непорочно. Искал съм красавици на хановете? Срамно е да се говори! Освен семейството аз не познавам друго, защо да не се застъпвам за своята чест. Искал съм най-добрите персийски ездитни коне? Аз пътувам с пощенски. Най-добрите украшения? Сандък за тях нямам. Скъпоценности? Имам много брилянти, получени от най-височайшите на света ръце! Индийски брокати? Аз наистина не зная има ли такова нещо там…

Мнителният генерал-поручик все повече мислеше, че тежкото му положение в Астрахан се дължи на отмъщение от страна на Потьомкин. „К(няз) Г(ригорий) А(лександрович) е заповядал на губ(ернатора) да ме сведе до нищожество“ — оплаква се той на Турчанинов и завършва поредната си изповед с отчаян вик: „Боже мой! Дълго ли ще ме мъчат с подобна тирания?“ Трябва ли да говорим колко се е радвал той, когато получава указа на Военната колегия „да замине за Казанската дивизия“. Впрочем и в Казан не остава дълго. Още през август бе заповядано на дивизията да замине за Моздок, а на самия Суворов — да поеме в участъка Кизикирм, на Днепър, войските от генерал-майор дьо Балмен. Суворов бе отново необходим на Потьомкин в Крим и Кубан, където той наскоро се бе проявил блестящо.

От дълго време вече генерал-поручикът следеше развоя на събитията в Причерноморието. Въпреки конвенцията от 1779 година и официалното признаване на Шахин Гирей, Турция не преставаше тайно да подбужда против него кримските татари, а също така и планинците и ногайците отвъд Кубан. През есента на 1781 година по-големият брат на кримския хан, Батир Гирей, който живееше в Таман и бе ярък привърженик на древните обичаи и ревностен мюсюлманин, започна агитация против Шахин сред ногайските мурзи и своите привърженици в Крим. Към недоволните се присъедини в началото на 1782 година кримският мюфтия и се зае в публичните проповеди да изобличава Шахин в отстъпничество от Корана и подражание на неверниците.

Както и предполагаше Суворов, който познаваше твърдия характер на Шахин Гирей, ответните мерки на хана бяха толкова жестоки, че само озлобиха татарите. По негова заповед мюфтията и двама знатни мурзи бяха обесени и бе обявено от минаретата, че такава участ ще постигне всеки размирник. В отговор на това неговият роднина Махмуд Гирей вдигна въстание, в което взеха участие много бивши привърженици на Девлет Гирей, отишли преди това отвъд Кубан и в Турция. Въстаналите превзеха столицата на Кримското ханство Бахчисарай. Заедно с вярната си гвардия, бишлеите, Шахин избяга под защитата на руските войски в Керч. Батир Гирей премина по море в Кафа и със съгласието на тулския султан бе провъзгласен за главатар на всички татарски орди. Руските войски се съсредоточиха в Никопол, на двадесет и пет километра от Перекоп, зает от татарски отряд.