Олег Михайлов
Суворов (58)

1

Италианският фронт бе единственият, на който през пролетта на 1799 година съюзниците постигнаха решителни успехи. Австрийците в Швейцария и на Рейн бездействуваха.

Като излезе от Милано, съюзната армия стигна на 21 април бреговете на По, която челните отряди форсираха. Сам фелдмаршалът тръгна за Павия, град на река Тичино, където бяха пристигнали части от руските войски.

Той посети мястото на сражението при Павия, в което бе претърпял поражение и бе пленен през 1525 година френският крал Франциск I. Италия, страна с блестящо бойно минало, бе за Суворов книга, която той жадно четеше, припомняйки си действията на любими пълководци.

Както преди нищо не се чуваше за армията на Макдоналд. Суворов реши да придвижи главните сили към Павия и да премине По по-горе от устието на Тичино. Към 26 април цялата съюзна армия се беше разположила от двете страни на реката По: на лявата — руските войски на Розенберг, на дясната, южната — австрийците на Мелас, а при Вогера — изтегленият напред авангард на Багратион.

Суворов искаше да заеме позиция между двете френски армии и в зависимост от сведенията за неприятеля да събере войските на единия или другия бряг на река По: ако най-напред възникне необходимост да се отправи за Пиемонт, против Миро, фелдмаршалът би имал възможност да присъедини към войските на Розенберг не само дивизиите на Фрьолих и Цопф, но и корпуса на Вукасович с част от блокадния корпус на Латерман; ако пък се окаже необходимо да тръгне най-напред срещу Макдоналд, то руските войски биха могли да се присъединят към дивизиите на Фрьолих и Цопф, като в авангард имат вече отряда на генерал От.

А какво правеше Моро, докато Суворов изкусно маневрираше със своите главни сили?

Докато отстъпваше в две колони от Милано, Моро бе загрижен поради необходимостта да запази връзка с армията на Макдоналд и в същото време да задържи Торино, главен снабдителен пункт на французите и център на Пиемонт. На пристигналия от Франция в Генуа генерал Периньон Моро възложи да заеме проходите през Апенинските планини и с дясното си крило да се съедини с войските на Монришар, заел Пармската, Моденската и Ферарската област. С това също той осигуряваше свободен път за армията на Макдоналд през Флоренция и Болоня към Северна Италия.

Тъй като не знаеше нищо точно за плановете на руския пълководец и се боеше поради разпокъсаността на и без това незначителните сили, Моро реши да съсредоточи всички бойни части на удобни позиции, а в Торино остави гарнизон. В крепостта се затвориха три хиляди и четиристотин войници, снабдени с големи запаси продоволствие, артилерия и оръжие. Френската армия, т.е. двете дивизии на Грьоние и Виктор, в състав само двадесет хиляди войници, се установи на лагер между Валенция и Александрия, при сливането на трите големи реки — По, Тонаро и Бормида, като прикриваха целия югозападен Пиемонт и главните пътища през Апенините към Генуезката ривиера. Положението на французите беше извънредно изгодно: Моро можеше да стигне оттук до Торино преди Суворов, а ако руският фелдмаршал нападне Макдоналд, можеше да заплашва съюзниците откъм тила.

Суворов заповяда да укрепят центъра на своята позиция между Моро и Макдоналд и се прехвърли при Багратион във Вогера. След час пристигна там и изпратеният от Павел в действуващата армия велик княз Константин. В навечерието той бе присъствувал на капитулацията на Пескиера, обсадена от генерал Край. В тази стратегически важна крепост в Северна Италия бяха взети деветдесет оръдия, осемдесет канонерски лодки и много барут. Но главната изгода се състоеше в друго. „С това завоюване — писа Суворов — ние ставаме господари на езерото Ди Гарда и на съобщителните връзки с Тирол и Швейцария.“ След превземането на Пескиера Край получи най-сетне възможност да обърне всичките си сили към Мантуа, разположен по-долу по течението на същата река Минчио.

Като изпращаше своя син при фелдмаршала, Павел I гласуваше с това на Суворов почти неограничено доверие. Но двадесетгодишният Константин, който беше необуздано избухлив и се боеше единствено от своя суров баща, лесно можеше да стане бреме. Определеният за негов ментор честен и храбър войник Вилим Христофорович Дерфелден не беше годен за възпитател на великия княз. Наистина на Дерфелден бе възложена и друга мисия: да поеме командуването на армията, ако се случи нещо с 69-годишния фелдмаршал.

Суворов изтича да посрещне Константин и му се поклони:

— Синът на нашия роден господар!

След това се приближи към свитата на великия княз и каза:

— Не виждам.

Константин разбра и почна поименно да представя на Суворов всички, като назова най-напред генерал Дерфелден. Фелдмаршалът отвори очи, прегърна приятеля си, прекръсти се и целуна ордените му. След това Константин Павлович му представи четиримата си адютанти — Озеров, Сафонов, Комаровски и Ланг.

Великият княз много приличаше на своя баща — и външно, с неправилните си черти, вирнатия нос, и по характер. Като предвиждаше възможността за необмислени постъпки, Суворов реши внимателно да го предупреди на сбогуване:

— Опасностите, на които ваше величество може да бъде подхвърлен, ме карат да мисля, че няма да ви преживея, ако с вас се случи някакво нещастие.

На другата сутрин, 27 април, Суворов посети в пълна униформа на австрийски фелдмаршал Константин и му отдаде строеви рапорт. Великият княз го заведе в кабинета и дълго разговаря с него насаме. Когато след разговора представи на Суворов австрийския княз Естерхази, който го бе придружил от Виена, фелдмаршалът каза:

— Моля да донесете на император Франц, че съм много доволен от неговите войски. Те се бият почти така добре, както русите!

С това язвително „почти“ той изрази собственото си все по-силно недоволство от политиката на виенския двор. Малко оставаше да се чакат нови, напълно открити потвърждения на коварството и егоизма на австрийския император и Хофкригсрата.

Докато беше във Вогера, Суворов получи неверни известия за размествания на френските войски. Съобщиха му, че уж неприятелят напуска Валенца и едновременно с това очаква идването на подкрепления от Генуа към Тортона. В действителност всичко беше тъкмо обратното: Валенца заемаше левия фланг на главните сили на Моро, а в Тортона оставаше само малоброен, от седемстотин щика, френски гарнизон.

По заповед на руския фелдмаршал австрийските войски от десния бряг на реката настъпиха към Тортона, при което Багратион и Карачай трябваше да обходят града и да го откъснат от Александрия. Маневрата беше излишна и сама по себе си представляваше така да се каже „бой със сянката“. За това пък слабият отряд на Розенберг трябваше да завземе Валенца, т.е. да влезе в съприкосновение с армията на Моро. Недостоверността на сведенията за противника не бе открита веднага и се създадоха условия за военна несполука, задълбочена поради вмешателството на великия княз Константин.

На 28 април маркиз Шателер се приближи с предните австрийски части към Тортона. Войниците разбиха с помощта на местни жители градските врати и обсадиха крепостта. На другия ден в Тортона влезе Суворов. През това време руският авангард, под командуването на генерал Чубаров, излезе на левия бряг на река По и започна да се готви за преминаване на седем версти по-надолу от Валенца, против пясъчното островче Мугароне, отделено от неприятелския бряг само от тесен и плитък ръкав. Суворов, който все още бе убеден, че французите са отстъпили към Апенините, нареждаше на Чубаров след заемането на Валенца да върви по-нататък, към Александрия.

Под носа на Моро полковият командир на донци Семерников се прехвърли с казаците и тридесет души егери с плуване на островчето, премина по-нататък ръкава по брод и зае селото Басиняно, а след него се прехвърлиха и останалите. Веднага започнаха да се приближават французите. След кратка престрелка Чубаров върна своя отряд отново в Мугароне. В това време при руския авангард дойде великият княз Константин с генерал Милорадович и трима адютанти. Той бавно мина по ниския и блатист ляв бряг на По до самата Валенца и се убеди, че по десния стръмен бряг стоят неприятелски патрули, които откриваха по конниците огън.

Едва сега, на 29 април, Суворов можа да се ориентира в създадената обстановка. Той мигновено промени решението, заповяда на Розенберг да напусне переправата при Басиняно и да се придвижи покрай реката по̀ на изток, да я форсира при Камбио и да се присъедини към главните сили пред Тортона. Но фелдмаршалът напразно чакаше пристигането на Розенберг.

Като не намери при Камбио удобна переправа, Розенберг се върна към Басиняно, където Чубаров бе успял вече да построи голям сал, който поемаше цяла рота. Суворов нетърпеливо пращаше една заповед след друга: „Ваше високопревъзходителство. Андрей Григорич! Съдбата на Валенца ще предоставим на бъдещето. Присъединете към себе си генерал Чубаров, което, допускам, вие сте направили вече, тъй като сте видели, че там няма нужда от него. Достатъчно е стоял на предишния пункт, засега всички се прехвърлят тук, нека остави казашки патрул за свръзка. Вие по всякакъв възможен начин бързайте ден и нощ да прехвърлите руските дивизии през река По за съединяване на страната на Тортона, като съберете от всички околни места най-голямо количество съдове.“

Но Розенберг продължаваше да се колебае. Той току-що бе получил сведения, че уж при Валенца са останали не повече от хиляда французи. Действително Моро, като видя откритите двудневни опити на Чубаров да премине По при Басиняно, сметна това за отвличаща маневра, остави силен заслон, а голяма част от дивизията на Грьоние придвижи към Александрия, където вече се бе разположил с втората дивизия Виктор. Сутринта на 1 май целият авангард на Чубаров се бе събрал на островчето Мугароне. Оставаше да преминат ръкава, но Розенберг се бавеше.

— Няма защо да протакаме, ваше превъзходителство нетърпеливо се обърна към него великият княз, — заповядайте на хората да вървят напред.

— Ние сме още твърде слаби… — отговори Розенберг. — Да не изчакаме ли подкрепленията…

— Аз виждам, ваше превъзходителство — подигравателно забеляза Константин, — че сте свикнали да служите в Крим. Там беше по-спокойно и очите на неприятеля не сте виждали.

Оскърбеният стар войник не намери у себе си сили да запази преди всичко интересите на делото.

— Аз ще докажа, че не съм страхливец! — с тези думи Розенберг извади шпагата, извика на долните чинове: „След мен!“ — и пръв нагази във водата.

Трите руски батальона и казашкият полк настъпиха към Валенца, унищожиха френските стрелци от околните височини и заеха селото Печетто. Две гренадирски роти, водени от Константин Павлович, сполучливо атакуваха неприятеля и накараха неговата артилерия да замлъкне. Но този успех на слабия отряд бе само пролог към кръвопролитен неуспех.

По пътя за Александрия Грьоние научи за действията на русите и побърза да се върне обратно. Скоро при Валенца пристигна и Моро, като изпрати на Виктор заповед незабавно да дойде също там. По такъв начин цялата френска армия заплашваше две и половина хиляди руски войници! Те изоставиха височините и селото Печетто и мъжествено продължиха боя на плоската равнина, като очакваха подкрепленията, които все не идваха. И великият княз сам препусна за помощ.

Пристигна Милорадович с един батальон, след него още няколко стотици пехота. Неприятелят бе спрян. В разгара на жестокия ръкопашен бой от височините се показаха свежи неприятелски колони: пристигна дивизията на Виктор. Тогава, по думите на Суворов, „мъжественият генерал-майор Милорадович, отличил се вече при Лекко, като видя откъде идва опасността, грабна знамето и атакува с щикове, разби и унищожи изпречилата се пехота и конница и като сечеше сам, счупи сабята си; два коня под него бяха ранени“.

Но шепата руси, измъчени от осемчасовото сражение, бяха принудени да отстъпят. В пълен ред войниците се оттеглиха и заеха позиция при Басиняно, където се задържаха до мрак, като отбиваха атаките на Грьоние и Виктор. Положението им ставаше критично; освен това жителите на Басиняно, които бяха посрещнали русите приятелски, сега стреляха по тях в гръб, а останалите на сала италианци отрязаха въжетата и го пуснаха надолу по течението. Наложи се да се прехвърлят на островчето Мугароне и там да чакат утрото. На переправата цареше суматоха; едва не загина и Константин, когато неговият кон се изплаши и неочаквано влезе в реката. Обстрелваните цяла нощ от неприятеля руси не позволиха на генерал Гардан да форсира ръкава. Ако бяха засилили огъня, французите можеха да унищожат целия авангард. Към сутринта обаче салът бе върнат и войските почнаха да се прехвърлят на левия бряг на река По.

Като слушаше далечната канонада при Валенца и се боеше от пълно унищожение на отряда на Розенберг, Суворов се измъчваше в своето положение на „зрител с вързани ръце“. Едва през нощта той узна за изхода от нещастния бой. Русите бяха загубили в ранени и пленени седемдесет офицери, един генерал и хиляда и двеста по-долни чинове; французите бяха загубили към шестотин души, сред които и генерал Кенел. Подпоручик Риков от егерския полк на Чубаров избяга от плен на френски кон; казаци го спасиха от преследването. По заповед на Суворов конят бе издирен и върнат на французите.

Това беше първият голям неуспех на съюзниците, при това постигнал руски отряд. Ядосаният фелдмаршал отново заповяда на Розенберг бързо да настъпи към Тортона: „Без да се губи нито минута — да се изпълни незабавно или под военен съд.“ На Павел I написа донесение, в което посочваше прибързаността на великия княз, който бе нарушил дисциплината. Но размисли и се посъветва дали да изпрати писмото, а като го изпрати, заповяда на друг куриер да го върне, тъй като реши, че сам ще поговори с Константин.

Тъй като се чувствуваше виновен, великият княз не дойде веднага след поканата на фелдмаршала, но той го посрещна с ниски поклони и всякакъв израз на внимание и се затвори отделно с него. След половин час великият княз излезе разстроен; лицето му бе червено от сълзи. Суворов го изпрати с предишните ниски поклони, но в приемната, където чакаше свитата на великия княз, наруга всички като момчета, обеща да ги окове във вериги и да ги изпрати с куриер в Петербург.

От този момент нататък Константин Павлович стана сякаш друг. Изпратен при Суворов като доброволец да изучава, военното дело, той стана по-тих от водата, по-нисък от тревата и молеше само за позволение да присъствува на занятията на фелдмаршала с неговия щаб. Суворов се съгласи, но с условие да не си пречат един на друг и даже да не се виждат. Константин строго изпълняваше условията: влизаше тихо, без да се покланя, и сядаше в ъгъла. Великият пълководец също се правеше, че не го забелязва, и само веднъж, като напомни Басиняно, каза, без да го назовава по име:

— Младо — зелено! Човек не бива да се бърка в чужда работа!

На 4 май княз Багратион зае малкото градче Нови, гдето намери голям артилерийски склад. На следния ден към съюзните войски, които както преди бяха съсредоточени от дясната страна на река По и затваряха пътя на Моро за отстъпление към Генуа, а на Макдоналд — край полите на Апенините към Александрия, се присъедини генерал Кейм, който превзе на 28 април крепостта Пицигетоне на река Ада.

В същото време, поради промяна на своите предишни планове, Суворов даде заповед на армията отново да се върне на левия бряг на реката.