Олег Михайлов
Суворов (35)

3

В желанието си да уреди почетно посрещане на измаилския победител, Потьомкин заповяда да поставят по пътя вестители. Когато съобщиха за излизането му от последната станция, на адютанта Баур бе заповядано да стои до прозореца в залата и да доложи на княза, щом само види идващия пълководец.

Но Суворов, който обичаше да прави всичко по своему, пристигна в Яш тайно и спря у свой познат молдовански полицейски началник, като забрани да се казва за неговото пристигане. На другия ден в десет часа седна в една местна каруца, която приличаше на архиерейска каляска; на капрата се настани молдованин с широк плащ и дълъг бич; в задната част се изправи лакеят на полицейския капитан, облечен в жупан с широки ръкави. Когато този маскараден екипаж се приближи до Потьомкиновия дворец, никой от наблюдателите не можеше даже да помисли, че е пристигнал Суворов.

Но ето че каруцата зави в двора. Баур забеляза генерал-аншефа, изтича при княза и той бързо излезе от своите покои. Потьомкин обаче не бе успял да слезе по стълбата, когато Суворов с няколко скока се намери до него. Прегърнаха се и няколко пъти се целунаха. Свитата на Потьомкин почтително стоеше по-далеч, на вратата.

— С какво мога да ви наградя за вашите услуги, графе Александър Василиевич? — запита Потьомкин, зарадван от срещата.

— Не, ваша светлост — предизвикателно отговори Суворов, като го гледаше от долу на горе, — аз не съм търговец и не съм дошъл да се пазаря с вас. Освен бога и всемилостивата господарка никой не може да ме награди!

Лицето на Потьомкин се промени. Той се обърна и мълчаливо влезе в залата. Суворов — след него. Генерал-аншефът направи строеви рапорт. Двамата походиха из залата, без да могат да кажат нито дума, поклониха се и се разделиха. Суворов се върна при своя молдованин и с Потьомкин вече не се видя.

Великият пълководец разчиташе на справедливостта на Екатерина II. Но в случая се прояви неговата наивност и простодушие, доверчивото му отношение към „майчицата-царица“, която „всичко вижда“. На надеждите му бе нанесен жесток удар. Беше си спечелил зъл и все още могъщ враг, така че отново изпадна в немилост. В сравнение със спечелената победа наградата бе смешно нищожна. По предложение на Потьомкин, в чест на Суворов бе изсечен медал и той бе произведен в чин подполковник от Преображенския полк. Това бе почетно, но едва ли не пенсионно назначение: Суворов се оказваше единадесети гвардейски подполковник сред редица други стари и заслужили генерали. Изображението му върху паметния медал свидетелствуваше за двусмисленото отношение на императрицата към него, тъй като тя сама бе предложила ескиза. Като анализира образа, познавачът на Суворовите портрети намира в него „съчетание от атрибутите на Херкулес с натуралистично изписване на старческото лице на Суворов“.

— Аз имам седем рани — казваше великият пълководец. — Две от тях са получени на война и пет при двора.

През януари 1791 година той пристигна в Петербург. Войната с турците трябваше да завършат други.

В несправедливата отмъстителност на Потьомкин проличава раздразнение не само от Суворов. Светлейшият болезнено чувствуваше, че неговото влияние намалява, че новият фаворит, двадесет и три годишният Платон Зубов, започва да печели власт над старата императрица. Не можеха вече да го излъжат непрекъснатите подаръци. Като чувствуваше, че почвата се изплъзва под краката му, той все още се перчеше и заминавайки за столицата, казваше на приближените си:

— Не съм здрав и отивам в Петербург да си вадя зъби.

На 28 април 1791 година бе уреден пищен бал в чест на измаилската победа в повторно подарения на Потьомкин Таврически дворец.

Победителят при Измаил не присъствува на пира. Тъй като искаше да го изпрати по-далеч от очите си, Екатерина го извика два дни преди тържеството и му заповяда да огледа Финландия край самата шведска граница. Това беше немилост, заточение. Великият пълководец вече трети месец се мъчеше в Петербург с чувството на смъртно обиден, загубил последните си жизнени сили: „Малко време остава, наближава краят, наранен, шестдесетгодишен и всичкият сок в лимона ще изсъхне.“

Историята му готвеше занапред нови победи, но Измаил остана в душата му като дълбока рана. Извършил подвиг, който няма равен на себе си и до днес възхищава военните специалисти, Суворов до края на живота си не можеше спокойно да мисли и говори за причинената му несправедливост:

— Измаиловският срам никога не изчезна от мене.