Олег Михайлов
Суворов (57)

4

Появата на съюзните войски на двадесет версти от Милано предизвика ужас сред френските комисари, които пребиваваха в столицата на Цизалпийската република. Заедно с дивизията на Грьоние те напуснаха града и побързаха да отидат на запад, в Торино. В миланската крепост бе оставен гарнизон, под командуването на генерал Бешо.

Донските казаци обкръжиха града, разбиха портите и като отблъснаха вилазката от замъка, подгониха французите, от които мнозина загинаха, а голям брой попаднаха в плен. Както и в другите градове на Италия, уморените от данъци и грабежи милански жители унищожаваха дърветата на свободата, фригийските шапки, изтриваха надписите „Свобода, братство, равенство“. В същото време към Милано се приближаваха дивизиите на От и Цопф, а след тях на Фрьолих и Кейм. Суворов спря войските на няколко версти от града, като отложи тържественото влизане в Милано за 18 април, светлия великденски ден.

Привечер, недалеч от палатката на фелдмаршала, бе издигната голяма палатка — походната руска църква. Хиляди войници и офицери дълбоко замислени очакваха началото на службата. Тук бяха не само русите. Католическият Великден вече бе минал, но от австрийския лагер бяха дошли сърби, словенци, власи да послушат църковното пеене.

Нощният мрак поглъщаше лицата, ярко осветена беше само походната църква. Дойдоха няколко каляски с руски и австрийски генерали. Суворов излезе от първата в отечествен фелдмаршалски мундир и с всички ордени.

Наредбата на военната църква бе скромна — платнен, надянат на рамки иконостас с няколко прикрепени икони, застлан с дъски амвон и два-три медни свещника. Щом само пълководецът дойде, службата в храма започна. Старият свещеник, един от суворовските богатири, вдигна кръста, след него тръгнаха офицери със старинни хоругви, извезани със стъклени мъниста и коприна, после хорът на певците, самият фелдмаршал с леко бляскащата в ръцете му восъчна свещ, австрийски и руски генерали.

По пътя на кръстното шествие към тях се присъединяваха нови групи хора. Светлините на десетки хиляди свещи трептяха в мрака.

— Утренюем утренную глубоку! — запя с разтреперан старчески глас свещеникът.

— И вместо мира песен понесем владике! — подхващаше хорът, в който изпъкваше гласът на фелдмаршала.

— Да възкръсне бог и да се разпръснат враговете му! — с тези думи мирната тишина на нощта бе нарушена. На равнината край походната църква загърмяха стотици оръдия.

Сутринта колоните потеглиха към Милано.

Малко преди това Розенберг бе представил на Суворов двама руски чиновници, изпратени във войските за таен надзор върху политическите волнодумци. Фелдмаршалът бе изтичал към тях, като изтриваше лицето си с кърпа.

— Кой е този? — бе запитал той Розенберг, показвайки единия от тях.

— Това е статският съветник Фукс.

— Ах, боже мой, колко си слаб! — беше се учудил Суворов, като го бе огледал от глава до пети. — Ти трябва да вървиш с мене на кон! А този кой е?

— Статският съветник Башловски.

— Ах, колко си дебел! — беше се обърнал към него фелдмаршалът. — Аз ще вляза в корема ти, когато измръзна.

Впрочем, като се опозна с Фукс по-отблизо, фелдмаршалът го взе при себе си „за всички военни писмени дела“ и не се раздели с него през цялата кампания. При влизането в Милано Суворов реши да се пошегува с жителите на града и заповяда на Фукс да върви начело на пищна свита, облечен в бродиран дипломатически мундир. Самият фелдмаршал бе облечен в бял австрийски кител и се държеше по-надалече.

При градските врати Суворов бе посрещнат от Мелас. Престарелият генерал видя, че фелдмаршалът иска да го прегърне, посегна към него и като загуби равновесие, падна от коня.

Улиците бяха задръстени от хора, навсякъде ечеха викове:

— Eviva Szuworow!^[1]

В отговор на приветствията Фукс важно се покланяше. В странната на пръв поглед постъпка на генерала се криеше особен ироничен смисъл: също така възторжено преди три години миланчани бяха посрещали Бонапарт.

Суворов се настани в дома на херцогиня Кастилионе, където преди това се бе установил Моро. На раздяла с Фукс пълководецът му благодари:

— На Егор Борисович благодаря! Хубаво се покланяше, боже мой, колко хубаво!

Същия ден Суворов присъствува на приема, даден от стопанката на дома. Той бе учтив, любезен и остроумен. Когато тридесетгодишната херцогиня му представи своята дванадесетгодишна дъщеря, фелдмаршалът възкликна:

— Простете, госпожо, та вие самата сте още прелестно младо момиче!

А когато чу, че херцогинята е разведена с мъжа си, той каза:

— Още не съм виждал чудовище на този свят! Моля покажете ми го!

В чест на Суворов отслужиха молебен в катедралата. Войските се строиха в шпалир по градските улици. Между тях, в парадна позлатена карета, мина пълководецът, облякъл австрийски фелдмаршалски мундир с всички ордени. При входа на катедралата го поздрави архиепископът, комуто той отговори на италиански. За него в църквата бяха нагласили почетно място върху подиум, покрит с червено кадифе и златни украшения. Суворов обаче отказа да застане там и се молеше заедно с останалите. Когато излезе, жителите на града почнаха да хвърлят в краката му венци и цветя, падаха по очи и се опитваха да пипнат полата на неговия мундир.

— Само да не ме замае всичкият този тамян — каза той после, — сега е работно време!

У дома го очакваше тържествен обед, на който бяха поканени най-знатните жители на града и австрийските генерали. Представиха му пленените френски военачалници, които той също покани при себе си, целуна се с тях по случай светлия празник и ги накара по руски да отговорят „Во истину воскрес“. Един от пленниците, Серюрие, забеляза в разговора си с фелдмаршала, че неговата атака при Ада е била твърде смела.

— Какво да се прави — иронично отговори Суворов, — ние русите воюваме без правила и без тактика. Аз при това съм от най-добрите.

Той очарова напълно Серюрие със своята любезност, заповяда да му върнат шпагата, като при това каза: „Който я владее като вас, не може да бъде лишен от нея“ — и освободи френския генерал да си замине за Париж, като взе от него честна дума да не воюва в тази кампания против съюзниците. Серюрие се опита да използува благосклонността на фелдмаршала и помоли да освободят целия предал се отряд. Суворов не отстъпи този път, макар и да каза, че „тази черта прави чест на вашето сърце“. Той увери французина, че с пленените ще се държат добре, изрази надежда, че ще се срещнат скоро в Париж и помоли да преведат за него двустишието на Ломоносов:

„Великодушният лъв злодея поваля;

А хищният вълк падналия измъчва…“

Когато Серюрие излезе от стаята, той неволно възкликна:

— Quel homme!^[2]

През всичките тези дни Милано живееше с разговори за Суворов и неговата армия. Особено любопитство будеха брадатите казаци, които италианците наричаха „руските капуцини“. По случай великденската седмица войниците от руския корпус при среща винаги се целуваха, като изумяваха миланчани, които не можеха да разберат защо те така нежно се целуват на всяка крачка. Впрочем войниците смятаха за свой дълг да се целуват с италианците и те изпълняваха този обряд с голяма изненада.

Само три дни остана Суворов в Милано. Като възложи административните работи на Мелас, той се зае да обмисля планове за по-нататъшните действия. Макар на улицата да беше истински топло, фелдмаршалът нареждаше да палят печката, поради което в стаите цареше горещина като в баня. Събралите се при него маркиз Шателер, секретарят Фукс и квартирмайсторът на Край, Антон Цаг, всички с мундири, с напудрени прически, страдаха, но търпяха. Само руският пълководец беше по долна бяла риза и бос и се чувствуваше както изглежда превъзходно. Той бързо преглеждаше купчината карти на масата и от време на време изказваше своите съображения на Шателер за предстоящия поход.

С форсирането на Ада Суворов беше вече надминал целта, до която свършваха намеренията на австрийския двор. Наистина, зад гърба на съюзниците оставаха заетите от французите крепости Пескиера и Мантуа на река Минчио и блокираната от Секендорф и Хохенцолерн Пицигетоне на Ада. Руският командуващ получаваше непрекъснато от Виена напомняне за по-скорошно превземане на Мантуа. Но той нямаше за правило да губи скъпоценно време за обсада. Това само би дало възможност на остатъците от разбитата армия на Моро, изтеглила се в Пиемонт, да се оправи и да набере сили. Очакваше също така, че армията на Макдоналд ще се обедини с разпръснатите в Южна Италия гарнизони и ще се придвижи на север. Той ясно виждаше, че главната му задача е да не допусне съединяването на армиите на Макдоналд и Моро. Всичко останало считаше за странично и второстепенно. Но се налагаше да държи сметка и за исканията на Хофкригсрата. След нещастията, постигнали австрийците при Мантуа през 1796–1797 година, през периода на Наполеоновите победи, те мислеха, че там е съсредоточено цялото благополучие.

— В писмата си барон Тугут нарича Мантуа непристъпна крепост и ключ на Италия! — бързо започна Суворов. — Тя ще бъде превзета от моя приятел Край. Но защо да лъжем, като я наричаме първостепенна? Така я величае Бонапарт? Наистина той иска да украси своята хвалба и да прикрие грешките си! Крепостта, която Бонапарт превзе за един месец и двадесет и пет дни, не заслужава такова надуто название. Един излъже, а хиляди повтарят!

Той изтича при Цаг и взе плана на Мантуа от ръцете му:

— Ето я! Къде е нейната непристъпност? Бастион и равелин от двете страни на вратите! Това и плаши. Цялата й сила е във форта Сан Джиорджио. Затова пък какви предимства за обсаждащите! Ако превземем кулата Тереза, в техни ръце са шлюзите. Спусни ги — ще пресушиш каналите!

Фелдмаршалът се върна към масата и намери друга карта.

— Защо не говорят за Тортона? Ето крепост, издигната върху високи скали, която е струвала петнадесет милиона на сардинския крал. Тя е непристъпна! Не я стигат нито гаубици, нито бомби! Тя превъзхожда Мантуа — и също ще бъде в наши ръце!

В плана, продиктуван на маркиз Шателер, се предвиждаше съюзните войски да се разделят на две части. Суворов правеше отстъпка на виенските тактици и отделяше двадесет и пет хилядната армия на Край за обсада на Мантуа и охрана на Верона, Ленянго, Брешиа. За настъпателни действия при него оставаха тридесет и шест хиляди войници — осемнадесет хиляди руси и също толкова австрийци. С тази армия той се канеше да мине реките Тичино и По, да разбие Макдоналд, а след това да се обърне към Торино против Моро. Откъм тила Макдоналд трябваше да бъде застрашен от неаполитанските войски, заедно с руски, английски и турски десантни отряди. Връзката между частите на съюзната армия щеше да поддържа корпусът на Хохенцолерн. Самата Миланска крепост щеше да обсади генерал Латерман, а от запад да го прикрие генерал Вукасович. Откъм Швейцария Северна Италия щеше да се охранява от отрядите на Тиролската армия.

Все по-мащабно, все по-широко разсъждаваше руският пълководец. Той мислеше за ролята на другите съюзни армии — Тиролската и Рейнската, говореше за възможността да бъдат изгонени френските войски от Швейцария. Възхитените слушатели едва успяваха да следват полета на неговата мисъл. Тогава Цаг свали връзката и мундира си. Внезапно фелдмаршалът спря, погледна го и се хвърли да го целува:

— Обичам, когато с мене се държат без церемонии!

— Моля Ви! — възкликна Цаг. — Тук може да изгориш!

— Какво да се прави — засмя се Суворов, — нашият занаят е такъв! Да бъдем винаги близо до огъня. Затова аз не отвиквам от него и тук.

В кабинета влезе избръснат до синьо тъмнокосият гигант Милорадович, любимец на Суворов, млад и безгрижен веселяк.

— Знаеш ли — обърна се към него фелдмаршалът — кои са трите сестри?

— Зная, ваше сиятелство! Вяра, Надежда и Любов!

— Така! — подхвана командуващият. — Ти си руснак, ти знаеш! С тях са славата и победата, с тях е бог!

Още преди получаването на грандиозния план на руския фелдмаршал император Франц бе изпратил предписание, което осуетяваше цялата идея на Суворов. Командирът на Италианската армия се задължаваше да ограничи „своите главни действия по левия бряг на реката По“, „особено внимание“ да обърне „на осигуряването си в завоюваните области чрез превземане на намиращите се там крепости, каквато е например Мантуа“. Хофкригсратът бе явно уплашен от обширните и смели замисли на Суворов. Със специално допълнение към предписанието отново се ограничаваха неговите настъпателни действия.

Впрочем, предписанието от Виена пристигна тогава, когато съюзната армия бе вече минала на десния бряг на реката По. Суворов нямаше намерение да чака отговор в Милано.