Олег Михайлов
Суворов (52)

2

Едва доскоро бъдещето се представяше на последния от Бурбоните в най-мрачна светлина. След своето бягство от Франция, Прованският херцог бе водил, според собствените си думи, „скитническия живот на авантюрист“. След дълги лутания той бе получил покана от Павел I да се засели в Русия.

За пребиваването му бе определен митавският дворец, който някога бе принадлежал на фаворита на Ана Йоановна — Бирон. Наистина, като пристигна със свитата си в столицата на Курландия, претендентът намери двореца в ужасно състояние: част от огромното здание бе пострадало от пожар, мебелирани бяха стаите само за него и Ангулемския херцог, но нямаше къде да бъдат настанени слугите и гвардейските телохранители. Обещаната му издръжка се бавеше от Петербург по няколко месеца. Херцогът гледаше голите стени, слушаше разказите за миналото великолепие на митавския дворец, в който някога имало стая, застлана с поставени на ребро рубли, и търпеливо чакаше.

Годината 1799 пробуди у изгнаника надежди за по-добро бъдеще. Когато след обеда сядаше както обикновено да играе на табла или шах, Прованският херцог разсъждаваше върху резултатите от монархическата коалиция, върху странния характер на Павел I, комуто уж, като на Шекспировия Хамлет, се явявала сянката на неговия баща, или отиваше в кабинета си да пише високопарни възвания към европейските дворове.

Неговите приближени, както и цяла Митава, живееха със слуховете за минаващия през столицата на Курландия прочут фелдмаршал.

Още от сутринта в резиденцията на Суворов се беше събрала тълпа от желаещи да му се представят. Когато удари осем часа, вратата на залата се отвори, показа се хилава фигура само по долна риза и с гласа на Суворов каза: „Фелдмаршалът ще излезе сега!“ — и се скри. Почти веднага той излезе отново, но вече в зелен, извезан с брилянти по шевовете мундир и многобройни ордени. Бързината, с която той се бе облякъл, имаше за цел да опровергае слуховете за старостта и немощта на пълководеца.

След приема Суворов се разходи по улиците, придружен от множество граждани, и посети караулното помещение. Като забеляза, че на часовите са донесли обед, той седна заедно с войниците и с голям апетит хапна каша, а след това, както бе уговорено, отиде при претендента за френския престол.

В четириъгълния вътрешен двор го очакваше вече почетен караул от гвардейските телохранители на претендента. В приемната зала се бе събрала цялата свита — Ангулемсмият херцог, графовете д’Аваре и дьо Гиш, капитанът на кралските мушкетари граф дьо Коссе, голям брой министри — министри без министерства! — ракетмайстори, камер-юнкери, придворни духовници. Претендентът за короната на Франция бе вече тръгнал да посрещне Суворов, но бе отбелязал в себе си хилавостта на генерала, неговия дребен ръст, хитро бляскащите сини очи, липсата на перука и разкопчания мундир. Той леко настръхна, когато по стар руски обичай Суворов най-напред се поклони до земята, а след това целуна ръката и полата му.

— Щастлив съм да видя — превзето започна Прованският херцог — първия меч на Русия и дълбоко съжалявам, че не мога да споделя с вас бойните опасности на победата, в която съм напълно уверен…

Суворов изуми претендента още с първия си отговор.

— Бог ме наказва за моите грехове — почти сърдито каза фелдмаршалът, — като изпрати Бонапарт в Египет, за да не ми остави славата да го победя…

Шум от гласове на недоверие, смущение и възхищение мина през тълпата аристократи, които трепереха само при споменаване името на непобедимия генерал.

— Вашата шпага е оръдие на отмъщението, насочено от самото провидение, господин фелдмаршал — тържествено изрече претендентът и покани госта в кабинета си за разговор.

Суворов веднага отговори:

— Надявам се, ваше величество, че няма да изгоря много барут, за да изгоня неприятеля от Италия! И ви моля, господарю, да ми определите среща с вас във Франция за идната година.

Тази увереност откликна болезнено в сърцето на претендента: и републиканците си оставаха за него французи! Той мълчаливо наведе накъдрената си глава и даде път на фелдмаршала да мине в кабинета.

Повече от час си шушукаха аристократите, като обсъждаха видяното и чутото, докато Прованският херцог се възхищаваше на ловкостта, с която като опитен придворен Суворов поддържаше разговора. Пълководецът разсъждаваше върху това, че след победата в Северна Италия трябва да навлезе в Дофине, да се насочи към Лион, а след това да нанесе удар към Париж. Той говореше за провинцията Дофине, за нейното стратегическо положение и икономически възможности, сякаш му се бе случвало да живее в нея.

След заминаването на Суворов, претендентът каза на своите придворни, като внимателно мереше думите си:

— Под тази оригинална опаковка се крият дарованията на велик военен гений.