Олег Михайлов
Суворов (44)

2

Екипажа от Стрелна до Зимния дворец — придворната карета с осем прозорчета — теглеха осем коня. Беше началото на януари 1796 година и студът стигаше двадесет градуса. Суворов бе облякъл пълна фелдмаршалска униформа, но шуба не носеше и шапката си държеше в ръка. По същия начин бяха принудени да постъпят и придружаващите го от Стрелна до Петербург — управителят на конюшните граф Н. Зубов, генералите П. А. Ислениев и Н. Д. Арсениев. Освен това по заповед на шестдесет и шест годишния фелдмаршал едно прозорче в каретата бе спуснато и спътниците му жестоко страдаха от студ. Ислениев и Арсениев от чинопочитание мълчаха, но Зубов с неудоволствие каза на Столипин, когато каретата пристигна при Зимни:

— Твоят юнак замрази всички ни!

Екатерина II вече очакваше фелдмаршала в своите приемни покои. От уважение към чудатостите на Суворов бе заповядала да закрият всички огледала.

Разговорът почна с възнамеряваната персийска експедиция, командуването на която бе предложено на Суворов.

След това пълководецът се отправи със своята свита към определения му за пребиваване Таврически дворец. В малката спалня с диван и кресла беше приготвена разкошна постеля от дъхаво сено и ярко гореше камина. В съседната стая имаше гранитна ваза, напълнена с невска вода, и сребърен тас с дръжка за поливане. Суворов се съблече, седна при камината и заповяда да му дадат плодово сладко. Беше оживен, весел и необикновено красноречив. Като говореше с въодушевление за милостивия прием, той обаче вмъкна хаплива забележка за „азиатските лаври“, които привличали господарката.

На другия ден започнаха визитите. Фелдмаршалът прие само Державин и Платон Зубов. Той отмъсти на фаворита, който в навечерието го бе посрещнал в непълна форма, като го бе приел пред вратата на спалнята си само по долно бельо. Затова пък дружески прегърна Державин, остави го да обядва, а своята постъпка към Платон Зубов обясни на поета така:

— Vice versa!^[1]

Привлякъл всеобщото внимание в Петербург, Суворов не се канеше да променя своите навици, освен че се хранеше вече не в осем, а в десет или единадесет вечерта, обкръжен от гости. Чувствителен и щедър на съчувствие, той различно се държеше с именитите и служебните лица. Веднъж на масата, когато адютантът Столипин слагаше топлата храна, фелдмаршалът погледна през прозореца:

— Чий е този екипаж?

— На граф Остерман — доложи Столипин.

През това време Иван Андреевич Остерман, вицеканцлер на Иностранната колегия, беше без работа, изместен от правещия бърза кариера А. А. Безбородко.

Суворов скочи от масата и изтича на пруста така бързо, че адютантът, който беше по-близо до врата, не можа даже да изпревари стария фелдмаршал. Лакеят на Остерман едва бе успял да отвори вратичката на каретата, когато Суворов скочи в нея, благодари на полуизпадналия в немилост Остерман за честта да го посети и като поговори с него десет минути, се сбогува.

След няколко дни през обеда пълководецът отново запита за приближаващ се екипаж: „Чий е?“

— На граф Безбородко! — отговори Столипин.

Суворов даже не стана от масата, а когато Безбородко влезе, нареди да дадат стол до него и каза:

— За вас, граф Александър Андреевич, е още рано да се храните: моля да поседите!

Нямаше какво да се прави: като поговориха четвърт час, Безбородко се сбогува, при което фелдмаршалът отново не стана от масата да го изпрати. Това беше също така прием, оказан на двама души „обратно“, преднамерено противоположно на тяхното положение при двора. Великият пълководец продължаваше неуморимо да върши странни неща, като защищаваше собственото си достойнство и протестираше против несправедливостите.

Никога преди това Суворов не бе имал такава слава. Да повторим още веднъж: изумилите потомството подвизи не бяха донесли на Александър Василиевич такова признание. Поетите — Державин, Костров, Дмитриев — в надпревара му посвещаваха свои произведения.

Където поглед не извърна,

там той врага не покори.

Пристъпи само — и превърна

в гробове царства и гори.

възторжено писа Державин. За него руският пълководец бе могъщ епически богатир:

Цял град под стъпките му рухва,

кипи морето изпод тях,

в небето крепости летят

и планините се пропукват.

„Аз не съм поет и изливам чувствата на своята душа с простотата на войнишкото сърце“ — отговаряше Суворов, като изпращаше на Державин свои стихове. Със стихове отговаряше той и на посланието на Костров, излагайки в тях своя възглед за поезията:

Догдето мъдрите са още в този свят,

особено са длъжни те нас да просветят;

когато пък си идат, с дела ни възвисяват

и с примера си светъл за доблест ободряват.

В живота свой се ползвам и аз от твоя дар

и обожавам всичко, което си ми дал.

И твойте наставления със сили ме изпълват

в услуга да съм тук на обществото първо.

Припомням си тогава за Юлий или Тит —

към тях ме водиш ти, поете знаменит.

От гроба си да станеха и Омир, и Вергилий,

те твоя слог висок избрали биха били.

Сред множеството поети, които славеха Суворов, беше и младият Дмитриев, който служеше тогава в гвардията. В неговата ода е прекрасно обрисувана руската войска, неизмеримостта на многонационалната руска държава:

От Марс по-яростен във боя,

на участта си властелин,

как стъпва само посред строя

достойният славянски син!

Пера на шлема му се веят,

белеят прашни знамена;

на боя рижите петна

по бронята му още тлеят.

Да викне само — и след миг

полвина свят ще го последва:

поклонникът на Мохамеда

или езичникът калмик,

башкирецът с стрелите точни,

черкезът с лъскавия меч

сред прах на коня си ще скочат

и ще препуснат надалеч!

Суворов не посещаваше често Екатерина II, тъй като избягваше официалните приеми. Щом узна, че фелдмаршалът е пътувал от Стрелна само по мундир, тя му изпрати разкошна соболева шуба и заповяда да му наредят непременно да я носи.

— Как? — изуми се той. — По щат на войника шуба не се полага!

Пратеникът отговори, че това е изричното желание на императрицата.

— Майчицата ме глези — последва реплика.

Когато отиваше в двореца след това, фелдмаршалът вземаше със себе си слуга, който държеше шубата в ръце и при излизането от каретата му я намяташе. В царската шуба Суворов важно шествуваше до предните стаи.

Държанието му с Екатерина II беше необичайно и биеше на очи, макар че той изразяваше външно своята почит даже по-подчертано, отколкото беше нужно. Впрочем и в тези преувеличения се криеше неговата ирония по отношение на придворните. Той бе предан на императрицата не по-малко, ако не и повече от всеки друг, но се отличаваше от другите, както хубаво го е казал А. Петрушевски, „с неподправената си откровеност и лагерна безцеремонност“, когато казваше на Екатерина истината за състоянието на войските и без стеснение засягаше личности.

В желанието си да окаже внимание на седналия до нея на един обед княз С. Ф. Голицин, Екатерина II подхвърли, че била спала спокойно, тъй като знаела, че караули надежден офицер. Тази нощ дежурен беше синът на Голицин. Князът стана и се поклони. Суворов, който седеше от другата страна на царицата, веднага го запита защо не е изпратил някого от синовете си при Варшава за „Георгиевски кръст“ и като посочи някои лица край масата, в това число и княз Барятински, който високо се хвалеше със своите подвизи, прибави:

— Те ги получиха даром!

Друг път Суворов явно скучаеше на придворния бал. Екатерина II, която обхождаше гостите, се приближи към него и запита:

— С какво да почерпим скъпия гост?

— Разреши, майчице, водчица — поклони се фелдмаршалът.

— А какво ще кажат красивите придворни дами, които ще разговарят с вас? — забеляза не без неудоволствие императрицата.

— Ще почувствуват, че с тях говори войник — простодушно отговори Суворов.

Екатерина собственоръчно му подаде чашка кимионовка.

Когато посети престолонаследника, царевич Павел, по негова молба, фелдмаршалът веднага почна да прави шеги. Павел го спря, като рече:

— Ние и без това се разбираме един друг.

Суворов стана сериозен, поговори с него за работите, но като излизаше от кабинета, изтича с подскачане по стаите и почна да тананика:

— Prince adorable, despote implacable!^[2]

Разбира се, на Павел съобщиха за постъпката на Суворов.

Впечатлението от недавнашния шумен триумф сред променчивите петербургски кръгове постепенно улягаше и се забравяше. На придворните, пък и на самата царица Суворов вече изглеждаше еднообразен и скучен, а неговите постъпки — неуместни. Граф Ф. В. Ростопчин изразява мнението на двора, когато пише: „Не знаят как да се отърват от Суворов; неговите плоски шеги са омръзнали на императрицата и тя се изчервява от тях.“ Екатерина II се замисляше къде да изпрати неспокойния пълководец.

Работа се намери скоро: царицата му предложи да замине за Финландия и да огледа укрепленията, създадени от него през 1791–1792 година. Старият фелдмаршал се отзова на нейната поръка с радост. Той също тъгуваше в Петербург, а когато отпаднаха и грижите за Наташа — два пъти повече. Щом се върна от Финландия, беше готов да мисли за предложената му персийска експедиция, но скоро реши, че трябва да почака по-голямата война, срещата с по-страшен противник. После той съжали за своя отказ, но беше късно да поправи грешката. Изпратената към Каспийско море войска бе възглавена от еднокракия Валериан Зубов.

През януари 1796 година на Суворов бяха поверени всички войскови съединения във Вроцлавска, Вознесенска, Екатеринославска, Харковска губернии, както и в Тавричеока област. Негови съседни командири бяха фелдмаршал Румянцев, а още по-далеч на север, до Литва — княз Н. В. Репнин. По такъв начин по южната и западната граници на Русия бяха образувани три армии в очакване на събитията.

През втората половина на март фелдмаршалът напусна столицата. По това време беше вече окончателно привършена неговата знаменита инструкция за тактическото обучение на войските, която служеше едновременно и като войнишки наръчник — военният катехизис „Науката да се побеждава“.