Олег Михайлов
Суворов (4)

1

Осемнадесетгодишният капрал се настани при своя чичо — поручика от лейбгвардията на Преображенския полк Александър Иванович Суворов, в неговия офицерски дом, в разположение на 10-а рота на Преображенския полк. Тук именно Александър живя през цялата си войнишка служба.

До явяването в полка оставаха няколко дни и Александър тръгна да разгледа града, който чичото предложи да му покаже. Всичко в младата столица напомняше за Пьотр, всичко в нея дължеше своята поява на бурната дейност на преобразователя на Русия. Суворов бе свикнал с Москва, с нейното разнообразие и неправилни форми, с безбройните златни кубета, с удобно разположените между селски къщички дворци, с улиците, павирани с греди и дъски, с огромните й размери и азиатската пъстрота. Петербург не можеше да не го порази с изобилието на камък, със стремително раздвижените архитектурни линии, с откритите площади и речни простори.

От крайбрежната улица, в мъглицата на навъсения декемврийски ден се откриваше чудният изглед на застудялата Нева и Петропавловската крепост с гигантската позлатена игла, на тържествения строй на сградите на Василевския остров.

— Там е дворецът на Меншиков — махна с черната си формена триъгълна шапка Александър Иванович. — В него Миних настани Дворянския корпус^[1], какъвто има в Берлин. Сега се нарича Сухопутний. Погледни колко много еднакви къщи, сякаш под един назъбен покрив. Това са Дванадесетте колегии. Когато построят последната, фасадата ще бъде малко по-малка от верста…

— А това, чичо? — посочи юношата една разположена нашироко триетажна сграда с многобалконна кула и златен глобус отгоре. — Нима това е Изложбата?

— Да. В нея са изложени спиртосани уродливи младенци, диви зверове, човешки кости, редки породи камъни, чудновати пушки, съдове, медали. А също така тялото на необикновения великан на име Буржуа, който до края на живота си е живял тук…

— Не може ли да влезем вътре?

— Изложбата сега е затворена. Съвсем наскоро, на 5 декември, тази сграда горя, при което бяха унищожени много забележителни неща…

Като минаха по дървения Зелен мост над реката Мю, младият Суворов видя императорския дворец, охраняван от гвардейци, където живееше Елисавета. Той беше от камък и дърво, не беше висок, но обширен, с пристройки и странични сгради. Войници от Преображенския полк отдадоха чест на своя поручик.

— До седемстотин двадесет и осма година този дом принадлежеше на богаташа генерал-адмирал Апраксин — обясни чичото на Александър — и беше отново престроен и разширен по указание на покойната господарка Ана Йоановна…

От новата каменна сграда на Адмиралтейството с неговата седемдесетметрова позлатена игла се отделяха в три лъча Невският и Вознесенският проспект и улица Гороховая. Между двуетажните къщи с холандска архитектура на Невски се строяха нови, във френски стил, някои на три етажа с неголям прозорец в полукръглата дъга във фронтона на тавана.

Семьоновските казарми се намираха в покрайнините на Петербург, „отвъд Фонтанка, зад къщите на обикновените жители“, както бе посочено в указа на императрица Ана Йоановна от 13 декември 1739 година. През изминалите години Семьоновското селище бе вече почти застроено, с дървена църква на Богородица в центъра, а близо до нея — полковото здание и учебният плац. Селището бе разпределено на проспекти и правилни улици; за всяка рота бе определен участък, на който се издигаха доста просторни къщи или пък жилища под един покрив. Мнозина гвардейски войници живееха тук със семействата си, бяха си уредили собствени жилища и градини. А в държавните живееха под един покрив и по четирима души в стаичка.

Облякъл зелен войнишки мундир с една капралска нашивка, Суворов започна своята всекидневна действителна служба в 3-та рота на семьоновци. Най-много грижи му създаваше плитката. Закрепена на телче като лентичка, тя трябваше да бъде здраво завързана за собствената коса с панделка. От слепоочията трябваше да се спуска по една букла, разресана и добре завита на три хартийки. В полковия и църковния строй, на караул и по всяко време в града косите трябваше да бъдат напудрени. Трудно беше да се свикне изведнъж с всички тънкости на тогавашния войнишки тоалет, който по сложност не отстъпваше на дамския.

Настъпи 1748 година, а заедно с нея празненствата и новите милости на царицата за дворянското войнство. В навечерието на Нова година, с указ на Елисавета Петровна бяха произведени в по-горен чин мнозина офицери, а сред тях и Александър Иванович Суворов, който получи званието капитан-поручик. Той беше обикновен гвардейски офицер, който изпълняваше задълженията си в полка без усърдие, изцяло потънал в семейните грижи и възпитанието на своя деветгодишен син Фьодор. Като мнозина други гвардейци Александър Иванович нямаше особено влечение към военното дело и, разбира се, твърде малко помагаше на жадния си за нови знания племенник. Само понякога, при почивка над таблата или шахматната дъска, говореше за блестящите походи на шотландеца на руска служба фелдмаршал П. П. Ласи, за епизоди от неотдавнашната война с шведите, в която бе участвувал.

След като загубиха градовете Вилманстранд и Фридрихсхам и изоставиха цялото Финландско княжество, шведските войски бяха принудени да се оттеглят. Войната беше за тях много разорителна и завърши с мир за радост на Русия. И като прецениха техните слаби постъпки в стокхолмския парламент — на първия предводител на шведската войска генерал Льовенхаупт и на генерал Бруденброк, публично отсякоха, на тези бедни генерали, главите…

С възцаряването на Елисавета и сключването през 1743 година на изгодния мир в Або, според който към Русия минаваше част от Финландия и границата с Швеция се изместваше по река Кюмен, за война, изглежда, не мислеше никой. Елисавета обаче, пряка наследница и дъщеря на Пьотр Велики, не притежаваше нито неговия държавнически ум, нито неговите военни наклонности. Достатъчно бе това, че бе истинска руска царица, че бе премахнала бироновщината и бе направила първата крачка към изкореняването на изтезанията при разследването. Отмина тежкото време на репресиите — общата амнистия върна жертвите на Бирон в семействата им.

Като провъзгласи възвръщане към традициите на Пьотр, Елисавета в същото време разшири твърде много привилегиите на дворяните, щедро им раздаваше земи и крепостни селяни, с указ от 14 март 1746 година им даде и изключителното право да ги владеят, а след това узакони и срамната търговия с хора.

През 1748 година императрицата беше на тридесет и девет години. Тя повери държавното кормило на канцлера А. П. Бестужев-Рюмин и братята Шувалови, и както в ранната си младост обожаваше баловете, маскарадите, танците, премените — нейният гардероб наброяваше повече от тридесет хиляди рокли.

Разкошът и блясъкът на двореца, който подражаваше на Версай, почнаха да удивляват самите чужденци. Модните костюми, шапките и скъпоценните камъни бяха извън всяка мярка. Нравите при двора станаха по-свободни, появи се любов към изнежеността, за първи път в придворните зали се чувствуваше атмосфера на куртоазност и любовно ухажване. На Елисаветините балове и празненства цареше обожаване към жената, която вече не беше така свита, както в първите асамблеи на Пьотр. Честите пирове на предишното царуване с необузданото пиянствуване бяха заменени от дворцови приеми, на които свиреше „разнообразна музика от италианска капела“, или „новопристигнали комедийни артисти и артистки и други италианци пееха различни арии“, или танцуваха „пристигнали от Италия и руски танцьори и танцьорки“. Увеселенията при двора следваха едно след друго почти всекидневно. Рядко Дворцовият дневник не отбелязваше прием, бал или театрално представление.

Безгрижието и веселието, които царяха при двора, не можеха да не се отразят и върху състоянието на руската армия, особено на гвардията.

Младият Суворов се изненада доста, когато не видя край себе си онази сурова дисциплина и взискателност от времето на Пьотр, за които така много му бе разказвал баща му. Своите войнишки задължения гвардейците изпълняваха съвсем лошо. Редниците от дворянски произход напускаха своеволно постовете, пиеха и се биеха, на тежките работи изпращаха да ги заместват крепостните им. А тъй като в Семьоновския полк те бяха около половината от състава, то техните помешчически навици и наклонности станаха причина за множество отстъпки и облекчения, като разрешението да се живее извън разположението на войсковата част.

През един обикновен влажен петербургски ден, когато не може да се разбере дали е зима или есен, дежурният по полк изведе семьоновци на главния плац за провеждане на строеви учения. Събраните в каре войници недоволно разговаряха помежду си, като ругаеха лошото време. Дежурният командува „Мирно!“ и се спусна към сградата на полка, откъдето вече излизаха господата от щаба, начело с командира на семьоновци генерал-аншеф Степан Фьодорович Апраксин в богата шуба върху обшития със златни лаври мундир. Като свали формената си шапка, дежурният доложи, че полкът е готов за провеждане на упражненията.

Велможата замислено вдигна охраненото си лице към смръщеното небе, въздъхна и неочаквано високо изкомандува:

— Слушай заповед! Упражненията да започнат още тази седмица… — той си пое дъх, поправи златистия шарф на корема си и решително завърши: — ако тази седмица времето се оправи. И като се обърна тежко, тръгна към оградата. На пруста Апраксин спря: — А свободното време да се употреби за полкови работи…

Селището продължаваше да се застроява и стопанството на семьоновци още не бе напълно уредено.

Когато се връщаха в казармата, дългият като върлина войник от дворянско семейство Пьотр Кожин кимна на Суворов:

— Знае се, че работата не е вълк и няма да избяга в гората…

— Ти защо се радваш — отвърна Суворов, — ще вървиш, братко, заедно с групата да сечеш дърва, твой ред е.

— Не така, господин капрал — усмихна се Кожин, — няма да отида. Или ако знаеш заповедта, ела да ти покажа…

„Войниците от долупосочените роти, а именно… Прозоровски… Лихачов…“ — Кожин дълго мести пръст по редовете, като търсеше своето име, защото не бе особено грамотен. — Ето! „от трета рота Пьотр Кожин… до втора заповед да не се изпраща както на караул, така и на работа, понеже те вместо себе си са дали свои хора на полкова работа за правене на въглища; поради това хората им да се изпратят днес в два часа следобед в полковия двор…“

— А колко слуги имаш при себе си? — полюбопитствува Суворов.

— Двадесет и осем души, без да се смятат жените — с готовност съобщи Кожин. — На господарска сметка живеят, така че трябва да си изкарват хляба.

Суворов все повече се убеждаваше, че положението на войниците от дворянски произход съвсем не може да се нарече тежко. А подофицерите от гвардията се приравняваха към армейските офицери както в служебно отношение, така и по значението им в обществото. На тях се възлагаха сериозни поръчения, те пътуваха в чужбина от Иностранната колегия, командироваха ги и във вътрешността на Русия. Дворяните, даже като обикновени войници, биваха канени на височайшите балове и маскаради.

— На машкерада, който по благоволение на нейно императорско величество е определен за следващия петък, ще присъствуват всички големци и цялото руско и чуждестранно дворянство със семействата си без малолетните, в прилични маски, като при това не се носят пилигримовски, арлекински или непристойни селски облекла, а на дрехите не се слагат фалшиви украси и стъклени мъниста и да не се носи никакво оръжие… — майорът от лейбгвардията Никита Фьодорович Соковнин важно огледа равните редици на войниците-дворяни… — Поради това да се съобщи на всички чинове от ротите и нестроевата команда, та който от дворяните пожелае да отиде на този машкерад, да се даде за него сведение незабавно от командирите на господа старши офицерите в полковата канцелария.

Застаналият на десния фланг на взвода, до капрала, дългун Кожин блъсна Суворов с лакът:

— Ще дойдеш ли на машкерада?

Суворов поклати глава.

— Наистина, що за чудак си ти! А защо не искаш?

Кожин имаше собствен екипаж. Налагаше се даже началството да го ограничава в броя на запряганите в каретата коне.

— Нямам време, пък и към дамския пол нямам склонност…

— А ти чу ли, че след бала кадетите ще играят на подвижна сцена руската тражедия „Хорев и Нарт“?

Александър се обърна живо към Кожин, като забрави за миг, че се намира в строя:

— Добре, братко, ще отидем. Тражедията ще погледам, и то с най-голямо удоволствие…

С проста полумаска Суворов вече седеше в определения час в богатата карета на Кожин, който бе облякъл невъобразим източен костюм. Императорският дворец беше оцветен с разноцветни старинни блюда с фитили, сияеше с хиляди свещи в големи кристални поставки, отразяваше се във венецианските огледала и блестящите скъпоценни накити на знатните дами.

Суворов за първи път се оказа сред великолепието на дворцовите зали, чиито стени бяха облечени с алени, пурпурни, вишневи и зелени коприни, бродирани със сребро и обточени със златен ширит. В залите бяха наредени гравирани позлатени столове и банкетки от бреза, ясен и тъмен дъб. От тежки рамки грабваха окото маслени картини, рисувани върху платно, и сцени с митически сюжети.

В потока от нагиздени гости Кожин се чувствуваше като риба във вода, разменяше поклони с познатите маски, като обръщаше особено внимание, сякаш търсеше някого, на младите жени — те носеха в изрезката на деколтето си специални фльонги за интимни записчици, наричани поща на любовта.

Като минаваше през зимната градина, Кожин изведнъж се спря и с преувеличено нисък поклон пропусна край себе си весела шумна компания. Начело на натруфените дами, повечето от които груби, недодялани фигури, вървеше офицер-преображенец без маска. Той имаше тънка талия, а тъмнозеленият мундир отиваше много на красивото му кръгло лице, бяло и живо, със сини очи и малка, ясно очертана алена уста. Той се държеше изправено и стройно, като се усмихваше весело в отговор на поздравите.

Суворов се изненада, но последва примера на Кожин и му пошепна:

— Лицето на този капитан-поручик ми изглежда познато…

— По-тихо — отвърна Кожин, без да вдига глава, — това е всемилостивейшата наша господарка Елисавета Петровна…

Капралът още не знаеше, че на баловете и маскарадите императрицата обича да се показва в мъжко облекло, което й отиваше много, а заставяше приближените офицери да си слагат дамски дрехи.

Кожин скоро изостави новака-семьоновец и тръгна след една кокетна китайка с украсено с дракони ветрило и изкуствена бенка на бузата — условен знак, че приема среща. Малкият синеок капрал едва дочака началото на театралното представление, като поскуча в чуждата му нагиздена тълпа и се зарече да не ходи вече на дворцови увеселения.

Суворов предпочиташе да наблюдава дворцовия живот само при необходимост — като отиваше караул — и рано почувствува неприязън към „червените токове“ — придворните, към тяхната изнеженост, безделие, лекомислие, към бързото им и неоправдано издигане, което започваше от ранна възраст, „още докато са бозайници“.

… Именият ден на Елисавета, 5 септември 1748 година, прочете той във вестник „Санкт-Петербургские ведомости“, „беше отпразнуван в Летния дом по обикновен начин“: след свършването на литургията, в църквата бе съобщено за награждаването на сановници с ордени и чинове. Сред зачетените бяха синовете на Николай и Андрей Шувалови — „първият от тях на шест, а вторият на пет години“.

„Вечерта имаше при двора бал, а пред залата беше представена великолепна илюминация, състояща се от паметник или прекрасна постройка в чест на нейно императорско величество, в две крила към двете страни на проспекта, или пред главния вход на двореца с алегорични и посветени на славното име на нейно императорско величество украшения…“

През това време първите армейски места се заемаха от хора, макар и руси по произход, но слабо надарени — двадесет и две годишния фелдмаршал, фаворит на Елисавета и украински хетман К. Г. Разумовски, никога неучаствувалия в сражение княз Н. Ю. Трубецкой, ловкия придворен граф А. Б. Бутурлин, сам назовал себе си „фелдмаршал на мира, а не на войната“, брата на фаворита А. Г. Разумовски и най-сетне генерал-аншеф, благодарение на дружбата си със Шувалов и Бестужев — С. Ф. Апраксин.

„Възлюблената тишина“, която в своята ода по случай възшествието на Елисавета възпя В. М. Ломоносов, продължи цели четиринадесет години.

На Суворов тя позволи да продължи своето самостоятелно военно образование. Той получаваше от баща си малка сума пари, но успяваше да спестява и всичко останало да харчи за купуване на книги, като изпращаше в магазина за тях съобразителния Ефим Иванов. Предишната близост между тях, разбира се, не можеше да съществува. Сега за Ефим Александър беше младият господар. Но колко радостно се изненада веднъж Суворов, когато завари своя слуга да чете.

— Че ти кога стана грамотен?

— Ами в книжарницата. Всеки път питах за някоя буква. А у дома е скучно да седиш и ето че почнах да сричам…

Не беше като Ефим другият слуга на Суворов — Сидор Яковлев, който с младия си господар се държеше дръзко, отлъчваше се от дома и често попийваше, като не се знаеше отде намира пари.

Впрочем на Суворов не му беше до Сидор. На него не му оставаше време даже за малко почивка и развлечение, така много четеше и така усърдно носеше службата си в полка. Възможно е капралът от Семьоновския полк да е посещавал и Сухопътния дворянски корпус, макар преподаването в него при Елисавета да беше лошо и той едва ли е могъл да научи нещо ново.

С постъпването в Семьоновския полк пред Суворов се откриха възможности за практическо изучаване на самите основи на военния живот. Впрочем думата „изучаване“ в случая е може би неуместна. Суворов приемаше войнишкия живот не като система от дребнави и потискащи задължения, от които трябва да се измъква, а като необходимо и вече поради това увлекателно начало на дългия път, водещ към това в бъдеще да се равнява на своите кумири. Отстрани подобно упорство можеше да изглежда истинска чудатост: неугледният, хилав капрал, дребен дворянин, без връзки и покровители, си поставя за цел да изпълни една нечовешки трудна програма. Но той се зае за нея с почти маниакална настойчивост.

Първата точка от нея означаваше: не да се преструва на войник, а да се претвори в него — да опознае неговата психология, особености, навици, бит, основно да разбере неговата душа. Прекарал детство без майка, при сдържан и строг баща, той бързо свикна с новото, войнишкото семейство. Започналото сега опознаване и откриване на руския войник беше за Суворов опознаване и откриване на руския народ.

Крепостните селяни, дадени за войници, служеха, както се знае, почти цял живот, гинеха не по-малко, отколкото на война, от лошо гледане в претъпканите болници, от епидемии, страдаха от суровото военно обучение и жестокото държание на офицерите. Ако на един войник-дворянин, особено гвардеец, службата можеше и да не тежи, то за вчерашния селянин войнишкото тегло беше непоносимо. Всичко това е истина, по-точно — половината истина. Другата половина се състоеше в това, че и на подобна тежка служба руският човек си оставаше същият, не губеше ценните качества на своя национален характер. И във военната служба народът внасяше нещо свое, неповторимо, което я облагородяваше.

„В руската войнишка среда — правилно отбелязва А. Петрушевски — има нещо много привлекателно: здрав разум в отношенията, с безобиден хумор; спокойно и естествено мъжество и храброст, без пози и театрални ефекти, но подплатени с искрено добродушие; умение безропотно да се задоволяваш с малко, да понасяш несгодите и бедите също така просто, както и обикновените дребни неудобства. Суворов беше изцяло руски човек; навлязъл във войнишката среда, за да я изучава, не можеше да не изпита нейното силно влияние върху себе си. С нея той се сроди завинаги; всичко, което намираше отглас в неговата природа, израсна в самия него и укрепна или пък бе усвоено и вкоренено.“

Суворов си наложи да усети вкуса към всичко, свързано с истинската служба в армията, и да стане образцов войник. Вечер, преди да напусне казармата, той всеки път проверяваше как е изчистена след стрелбата неговата пушка, добре ли са смазани нарезите. Това беше все същата гладкоцевна кремъклийка от времето на Пьотр. Само нейната далекобойност и точност бяха увеличени донякъде чрез по-точната направа на цевта и подобрените качества на барута. Прицелен огън обаче можеше да се води само на разстояние 60–80 крачки.

— Моята „жена“ е както се полага — докладва той, оставяйки пушката на „пирамидата“, на дежурния Пьотр Кожин, сложил наскоро на ръкава си капралска нашивка.

— Ти, Суворов, мислиш само за пушката и екзерсициите — унило отвърна той.

— А ти?

Кожин направи смешна гримаса и вместо отговор запя:

Радостта ми е безмерна, ах, къде сега си, мила,

мое слънчице безценно, птичка лекокрила!

Ах, къде сега на воля ходиш и не знаеш

как за тебе ми е мъчно, колко ме терзаеш…^[2]

— Сиреч рандеву очаквал, а излезе, сиреч, дежурство! — досети се тъпичкият Александър Прозоровоки, получил в полка прозвището „Сиреч“ заради прекалената употреба на тази дума.

— Така е, братлета. Съдено ми е цяла нощ да се мотая тук и за моята миличка да мечтая.

— Почакай — спря го Суворов, — аз мога да ти помогна в тази беда. Да вървим при сержанта, той ще ми позволи да поема дежурството вместо тебе…

Дългият капрал сграбчи Суворов в обятията си, вдигна го и го завъртя из казармата, като припяваше:

Да те видя и да викна: „Ах, ти моя светлинка!

Радост, ти ли си пред мене? Роб съм аз и твой слуга!“

Как ще те притисна само, завъртя и разцелувам,

с пръстен скъп ще те даря, ще те милвам и сънувам!

Вива, радост! Вива, слънце! Вива, мила!

Диамант безценен мой, птичка лекокрила!

Суворов отиваше с готовност на дежурство и караул, старателно извършваше упражненията, които нямаха никакво значение при бойни условия, подчиняваше се и неговият винаги критичен ум мълчеше. Може изобщо да се допусне, че през това начално време на своята служба той никъде не е бивал, освен в казармата, на караул, у дома в Преображенското селище и в Сухопътния корпус.

Въпреки своята неугледна външност Суворов доби отлична стойка, сръчно изпълняваше хватките с пушка и отдаваше чест. Веднъж беше назначен караул в парка на Летния дворец, когато недалеч се разхождаше Елисавета. Капралът така юначно й отдаде чест, че царицата се спря и се заинтересува за неговото име. Като разбра, че е син на Василий Иванович Суворов, кръщелника на баща й, тя извади сребърна рубла и му я подаде.

— Не мога да я взема, Ваше величество — почтително рече Суворов. — Законът забранява на войника да взема пари, когато е на пост.

— Юнак! Знаеш службата — отвърна дъщерята на Пьотр и потупа малкия капрал по бузата. После сложи рублата в краката му. — Вземи я, когато се смениш.