Олег Михайлов
Суворов (38)

2

През един от летните дни на 1793 година Суворов пристигна в проста куриерска талига от Херсон в лагера близо до Днепър, за да инспектира кавалерийските полкове: Переяславския конно-егерски, Стародубския и Черниговския карабинерни, и Полтавския лекоконен, който се командуваше от Василий Денисович Давидов, баща на бъдещия прочут партизанин и поет-хусар. Самият деветгодишен Денис говореше и мечтаеше само за Суворов.

Войските излязоха от лагера преди разсъмване. След час тръгнаха след тях в каляска и двамата сина на Василий Давидов. Тълпи любопитни хора заляха полето. Всички жадуваха да видят великия пълководец. Понякога сред облаците прах между ескадроните се показваше някой ездач в бяла рубашка и тогава се чуваха викове:

— Ето го, ето го! Това е той, нашият батюшка, граф Александър Василиевич!

При кавалерийското учение Суворов спеши половината от частите и ги разположи с пушки, заредени с халосни патрони. Всеки стрелец се намираше от другаря си на такова разстояние, колкото бе нужно за един кон да мине бързо между тях. Пешите откриваха огън в момента, когато конниците бързо преминаваха през стрелящия фронт. Конете така свикнаха с даваните, може да се каже, пред очите им изстрели, че само като видеха построените срещу тях войници с пушки, започнаха да цвилят и да се устремяват напред.

Около десет сутринта маневрите завършиха, всичко край палатките почна да шуми, а когато Денис Давидов и брат му се върнаха, се раздадоха възгласи:

— Ето го, препуска!

Суворов яздеше на светлокестеняв черногривест калмицки кон пред четирима полковници от корпусния щаб, адютанти и ординарци. Носеше доста тясна платнена долна дреха, ботуши подобни на тънки ботфорти и лека малка войнишка каска. Любимият му адютант Тишченко извика:

— Графе! Защо бързате така! Вижте, ето децата на Василий Денисович!

— Къде са, къде са те? — запита Суворов, препусна към палатката и спря. Като се поздрави с момчетата, той ги благослови и подаде на всекиго от тях ръка, която те целунаха. Обърна се към Денис и каза:

— Обичаш ли войниците, приятелю?

— Аз обичам граф Суворов! У него е всичко — и войниците, и победата, и славата! — пламенно отвърна детето.

— О боже мой, колко е юначен! — възхити се пълководецът. — Той ще стане военен. Преди да умра той ще е спечелил вече три сражения! А този — той посочи брат му — ще отиде на гражданска служба.

При тези думи генерал-аншефът обърна коня, удари го с нагайката и препусна към своята палатка. Вечерта Давидов изпрати семейството си в своето село Грушевка. Суворов, в знак на особена благосклонност към командира на Полтавския лекоконен полк, сам се покани за в други ден при него на обед.

Към осем сутринта всичко беше готово. В стаята за гости, върху голяма кръгла маса поставиха разни постни закуски, прилични по големина чашки и шише с водка. В столовата сложиха върху масата двадесет и два прибора, без и най-малко украшение, каквото генерал-аншефът ненавиждаше. Нямаше даже супници, поради което храната трябваше да се поднася едно след друго от самия кухненски огън. В отделна стая зад столовата приготвиха вана, няколко ведра със студена вода, чисти чаршафи с бельото и дрехите за преобличане на Суворов, докарани от лагера.

Маневрите този ден завършиха в седем сутринта. Денисов-старши остави своя полк в поход и се понесе към лагера с пълна скорост на своя черкаски кон, за да го смени там и по-бързо да пристигне в Грушевка, та преди идването на самия Суворов да се убеди, че всичко е наред. Вече беше на половин път, когато неочаквано от едно възвишение видя на около две версти пред себе си, но малко встрани, конник и друг, изостанал доста далече. Двамата препускаха бързо по посока на Грушевка. Това беше Суворов с един от своите ординарци.

Давидов подкара по-бързо своя кон, но не успя да стигне у дома преди този шестдесет и три годишен старец-юноша. Суворов бе слязъл, стоеше на пруста и хвалеше своя кон пред притичалите слуги:

— Боже мой, чудесен кон! На такъв никога не съм пътувал. Не двойно, а наистина тройно силен!

Денисов покани генерал-аншефа в приготвената за него стая и сам се зае с тоалета: двамата бяха така покрити с прах, че не можеха да се различат чертите на лицата им.

Започнаха да пристигат поканените за обеда други гости: дежурният генерал при Суворов Ф. И. Левашов, Тишченко, командирите на участвувалите в маневрите полкове, чиновници от корпусния щаб. Всички гости бяха в пълна парадна униформа, полковниците с шарфове и се намираха в приемната, дето ги посрещаха Давидов-старши, жена му и някаква възрастна госпожа, пристигнала с нея от Москва. Тя от пръв поглед не хареса на Суворов и стана прицел на неговите насмешки.

Всички в приемната очакваха излизането на командуващия. Мина около час, изведнъж вратата се отвори и Суворов излезе с генерал-аншефски лекоконен мундир, тъмносин, с червена яка и ревери, богато обшит със сребро, разкопчан, с три звезди. Върху бялата лятна жилетка лежеше лентата на „Георгий“ 1-а степен. Бяла лятна дреха и ботуши, които стигаха до средата на коляното, подобни на леките кавалерийски, довършваха неговото облекло.

Като каза няколко любезни думи на жената на Давидов и отново погали децата му, Суворов без най-малка усмивка подхвърли, като се обърна към възрастната госпожа:

— А за тази няма защо да питам. Тя е сигурно някаква мадамка!

Без да променя израза на лицето си, генералът се приближи към претрупаната с мезета маса, наля чашка водка, изпи я на една глътка и се зае така усърдно да закусва, че бе приятно да го гледаш. След известно време го поканиха на обедната маса. Поднесоха вряла зелева чорба, каквато Суворов обикновено ядеше: често той обичаше да я сърба от самото гърне, както стои на огъня. Почти до средата на обеда не обръщаше внимание на нищо, освен на засищането на глада и жаждата, сред дълбоко мълчание. Тези две операции извършваше ревностно и прилежно. След това, при най-интересните разговори, покрай големия възторг от децата на Давидов, той не забравяше да улавя всеки поглед на възрастната дама и щом само тя се обръщаше на противоположната страна, мигновено хвърляше някаква шега за нейна сметка. Когато пък тя, дочула гласа му, се обръщаше към него, той като немирен ученик потапяше очи в чинията или се обръщаше към бутилката и чашата, за да покаже, че уж е зает с пиенето и яденето.

След обеда Суворов разтълкува днешните маневри и направи някои бележки. Тъй като полковник Давидов бе командувал втората линия, генерал-аншефът го запита:

— Защо така бавно водехте втората линия през време на атаката? Аз ви изпращах заповед да увеличите бързината, а вие продължавахте спокойно да се движите!

Известният в обществото със своето хладнокръвие и самообладание Василий Денисович не се смути, а каза:

— Защото не го намирах за нужно, ваше сиятелство!

— А защо така?

— Защото успехът на първата линия не налагаше това: тя преследваше неприятеля. Втората бе необходима само за смяна на първата, когато тя се умори от преследването. Ето защо аз пазех силите на конете, които трябваше по-късно да заменят уморените.

— А ако неприятелят се окопитеше и отблъснеше първата линия?

— Това не можеше да стане: ваше сиятелство беше с нея!

Суворов се усмихна и замълча. Знаеше се, че той се мръщи и мигновено обръща гръб в отговор на най-изтънченото ласкателство и похвала, с изключение на онези, които разгласяваха и затвърдяваха изобщо мнението за неговата непобедимост. Подобна похвала той обичаше и то страстно, не от суетност, а като нравствена подкрепа и така да се каже предварителна подготовка за непобедимостта.

Като остана около час след обеда, много разговорлив, весел и вече без ни най-малки странности, той замина в каляска за лагера и там издаде следната заповед: „Първи полк отличен; втори полк добър; за третия нищо няма да кажа; четвъртият не е годен за нищо.“ Първият беше Полтавският лек конен полк.

Като издаде заповедта, Суворов незабавно седна в каруца със сменни коне и препусна към дома си в Херсон.