Олег Михайлов
Суворов (40)

4

Според думите на Ф. Енгелс Полша през XVIII век бе „основана на ограбването и потискането на селяните дворянска република…“^[1] Наистина, след първата подялба на Реч Посполита през 1772 година шляхтата бе принудена да се съгласи на известни реформи. Това стана под влияние както на вътрешната обстановка в страната, надигналото се недоволство на социалните низини, така и на събитията извън нея, влиянието на идеите на Френската буржоазна революция. Конституциите от 1791, а след това и 1793 година дадоха на гражданите представителство в Сейма и установиха принципа на престолонаследието, но даже и в тези сакати реформи едрите магнати виждаха посегателство върху своите права. Както се посочва в „История на Полша“, „в този момент страната можеше да се спаси от чуждестранно поробване само ако се опре на революционния подем на народните маси, само ако призове на оръжие крепостното селячество и градските жители. Борбата за национална независимост при това неизбежно трябваше да премине в аграрна революция, в селска война. В Реч Посполита не се намери политическа сила, която би могла да възглави революционния подем на народните маси. Господствуващата класа в страната не можеше да направи това. Тя се боеше от своя народ повече, отколкото от чуждите войски.“ По този начин социалната база на въстанието оставаше ограничена.

При това положение Екатерина II и нейното правителство, които открито се разпореждаха в Полша като в своя бащиния, изпратиха там войски, тъй като се бояха от отслабване на влиянието си. С това обаче не искаше да се примири другата хищница — Прусия. По споразумение между тях, през 1793 година бе извършена нова подялба на Полша, съгласно която Прусия присъединяваше към себе си Торун и Гданск, а Руската империя — Киевската, Волинската и Минската губерния.

Унизената при втората подялба Полша живееше с мечтата за въстание. Моментът изглеждаше необикновено удачен: Прусия и Австрия бяха ангажирали своите армии на Рейн, а Русия бе заета с подготовка за война с турците. Начело на движението застана великият син на полския народ Тадуеш Костюшко.

Полша бе окупирана от пруските и руските войски. Извънредният и пълномощен представител на Екатерина II във Варшава И. А. Игелстром се опираше на осемхилядния руски гарнизон. Никой не очакваше внезапен революционен взрив. Началото постави бригадирът Медалински, който бе предприел боен поход към Краков. Пристигналият набързо там Костюшко срещна на 24 май 1794 година при Рацлавица слабия руски отряд на генерал-майор А. П. Тормасов и го разби. В сражението се опозори „народната конница“, съставена изключително от дворяни; затова пък се отличиха въоръжените с коси селяни — „косинерите“. Колкото и незначителен да беше сам по себе този успех, все пак той оказа голямо нравствено влияние върху целия по-нататъшен ход на борбата.

На 6 април 1794 година, в Страстната неделя, под звъна на църковните камбани въстана Варшава. Безгрижният генерал Игелстром бе заварен неподготвен. Разпокъсаните руски части гинеха по тесните улици на града. От осемхилядния гарнизон бяха убити всичко 2265 и взети в плен 1764 души. През нощта на 12 април, на Великден, въстанието се пренесе във Вилно, където бе пленен командирът на руския отряд генерал Арсениев.

Въстанието предизвика объркване и в граничните на Полша области. Там се намираха около петнадесет хиляди поляци, постъпили около година по-рано на руска служба. Когато сведенията стигнаха до тях, те решиха да се промъкнат в родината си. Назначеният за командир на всички погранични сили от Минска губерния до устието на Днестър престарял Румянцев възложи на Суворов и на неговия съсед по район генерал-аншеф И. П. Салтиков да затворят плътно границата и да разпуснат бившата полска войска. Суворов използува своето любимо оръжие — внезапността, и бързо изпълни трудната операция. На 26 май 1794 година той тръгна на поход, а на 12 юни без бой бяха обезоръжени в Белая Церков последните от осемте хиляди поляци.

След това Суворов навести бележития фелдмаршал в неговото имение Вишенки. Румянцев го прие любезно, остави го на обед и дълго разговаря с него за събитията в Полша.

Колкото и опасно да беше полското въстание за империята на Екатерина II, дворянството, и руското, и полското, се бояха преди всичко от селската революция. За потиснатия народ интересите на Реч Посполита се оказаха в края на краищата чужди и това бе една от главните причини за поражението. Както забелязва историкът Костомаров, „ако през това време враждебните на Полша държави се бяха осмелили само да пообещаят на крепостните свобода, в цяла Полша би избухнала народна революция…“.

Поляците, които в началото действуваха успешно, почнаха да търпят поражения едно след друго. Само тайните и явни противоречия пречеха на прусите и русите да постъпват съгласувано: два месеца те нерешително тъпчеха при Варшава, която бързо се укрепяваше. Внезапно в тила на прусите се разбунтуваха Брест — Куявски, Серадз и Калиш, присъединени по-рано към Прусия. „Дебелият крал“, както наричаха Фридрих Вилхелм II, отстъпи набързо от Варшава. В същото време неуспех сполетя нерешителния Репнин. Когато се опитваше да мине в настъпление към Неман, той бе атакуван от полски партизани, спря и се готвеше да се установи на зимни квартири. Изглеждаше, че кампанията от 1794 година ще свърши с това. Но Румянцев се реши на самостоятелна стъпка: без да се свърже с Петербург, той изпрати в Полша Суворов.

На 7 август седемдесетгодишният фелдмаршал отправи до Суворов писмо по куриер. В него се казваше, че всички сведения от Турция „ни убеждават… в запазването на спокойствието и мира с тази страна“ и, напротив, неприятелят „от Полша и Литва… става от час на час по-дързък и по-хитър“. На генерал-аншефа се предписваше „да се обърне рязко“ откъм Брест с неголям отряд, за да облекчи действията на другите корпуси.

На 14 август Суворов излезе на ускорен поход с четири хиляди и петстотин души от Немирово, като реши да започне отново кампанията и да увлече след себе си към Варшава всички най-близки части от руската армия.

Корпусът се движеше със забележителна бързина, като присъединяваше всички попътни отряди. На 15 август той беше в Прилуки, на 18-и — в Белецково, на 21-и — в Острог, на 28-и, вече с единадесетхилядна войска, Суворов се приближи към Ковел.

Почти всички полкове, събрани под негово началство, вече бяха действували под командуването му — кой на Кинбурнския нос, кой при Фокшани и Римник, кой при щурма на Измаил. В редиците на закалените войници нерядко заемаха обикновени длъжности капрали и унтерофицери. Вестта за пристигането на любимия пълководец се разнесе по време на похода.

Азовци вървяха по средата на колоната, когато през полковете мина леко вълнение. До тях долетя радостният вик на войниците. Суворов наблюдаваше минаването на корпуса, яхнал казашко конче. Той беше с каска в бяла лятна кавалерийска куртка с къса домоткана дреха под нея и малък меч с портупей на пояса. След като поздрави Азовския полк, той отново го настигна и започна разговор със своя стар любимец и връстник, ротния командир Ф. В. Харламов.

Секунд-майорът и георгиевски кавалер Харламов беше истински богатир — над два метра висок, набит и като топола строен. Въпреки своите шестдесет и четири години той още можеше да се мери с всеки млад юначага.

— Боже мой, Фьодор — каза Суворов, — твоите войници са истински юнаци! Но разправят — продължи генерал-аншефът, като поглеждаше гренадирите, — че неприятелят разполагал с големи сили.

Тогава двама от тях, Голубцов и Воронов, и двамата едри красавци, почти в един глас отговориха:

— Е, ваше сиятелство, бащице! Нали нашият щик си го бива! И глупавите куршуми няма да пуснем напразно, когато работата стигне дотам:

— Добре! Отлично! — възкликна Суворов и отново се обърна към ротния: — Фьодор, а има ли при тебе от старите — кримските, кинбурнските?

— Има! — промълви Харламов и извика: — Михайло Огнев!

Дребен на ръст, весел, напет гренадир, вече на преклонни години, излезе напред. Като го погледна бързо, генерал-аншефът за миг затвори очи:

— Боже мой! Аз те познавам, виждал съм те, не мога да си спомня…

— В кинбурнското сражение, ваше сиятелство!

— Ах! Да, да, сетих се!… Помниш ли как свали един, втори, трети турчин? Съвсем близо до мене! Помниш ли как ето тука, в рамото куршумът ми направи дупчица и ти с един донски есаул ме заведе под ръка до морето, изми раната с морска вода и ме превърза?… И тичаше след мен през цялото сражение!

— Помня, ваше сиятелство! Помня и вашата милост към мене! — отговори Огнев.

— А какъв боец е? — обърна се Суворов към ротния.

Тогава всички войници почнаха да викат, тъй като помислиха, че въпросът се отнася до тях: „Забележителен, голям герой!“

— Много добре! — повтори генерал-аншефът. — Но ти не беше в Азовския полк?

— Бяха ме превели с нашия ротен командир, негово високоблагородие — обясни Огнев.

— Прощавай, Михайло Огън! Юнак си ти, Огън! — и Суворов се понесе в галоп покрай строя към челото на колоната.

В три часа, през почивката предадоха на войниците устната заповед на Суворов за започване на настъплението: „Войските да тръгнат в поход при първи петли. Да се върви бързо! Главата опашката не чака. Жителите да не се закачат!“

Като обявяваше тази заповед, секунд-майорът Харламов обясни на сержанта:

— Слушай, приятелю Шулгин! Когато сме напълно готови, войниците да спят час, два, след това да се измият и помолят. Слушай, приятелю! Този петел не е като другите; той пее рано.

Генерал-аншефът се разположи на ливадата в една плевня. При него бяха казакът от Исаевия полк Иван, камердинерът Прохор, готвачът, а имаше само една палатка. Приближените се разположиха около сенника. Самият командуващ почиваше върху сеното, по долни дрехи, покрит вместо с одеяло и чаршаф, с войнишко наметало от тънко синьо полусукно.

Още в седем часа следобед Суворов плесна два-три пъти с длани и извика като петле: „Кукуригу!“. В същия миг дежурните барабанчици при него забиха генералмарш и звукът на тръбите, заедно с биенето на барабаните, огласи околността. Всичко се раздвижи и след четири минути барабаните биха: „По колите!“, а офицерските и войнишките палатки за миг изчезнаха. Пет минути по-късно се раздаде походният марш на челните войски. Суворов вече ги водеше!

Пет часа без почивка бързо вървяха войниците, като не спираха нито минута. Уморените излизаха от строя настрана и почиваха няколко минути. Останалите без сили събираше ариергардът и качваше на колите.

Беше полунощ, когато войниците се разположиха на една ливада и заспаха така, както вървяха. Щом се показа зора, те вече бяха готови за поход. Всички изостанали си бяха починали и бяха влезли в строя. В десет часа русите доловиха по вятъра миризмата на благословената каша. Всички се оживиха след умората, ускориха крачките и спряха при пълните с месо и каша казани, и тук почиваха до вечерта. За единадесет часа движение краката им бяха изминали повече от петдесет версти. Вечерта в седем потеглиха отново и като спазваха пълен ред, вървяха до селището Дивин.