Олег Михайлов
Суворов (68)

4

Пръв при Суворов пристигна княз Багратион и го завари в пълен руски фелдмаршалски мундир, с всички ордени. Той се разхождаше бързо из стаята и едновременно с това енергично си говореше сам:

— Паради! Разводи!… Голямо уважение към нашата личност… обърнете се: шапки долу! Боже мой, та и това е нужно, но на своето време… А трябва да се знае как се ръководи война. Да се познава местността, да може да се преценява. Да умееш да не позволяваш да те измамят. Да умееш да биеш! А не е голяма работа да бъдеш бит! Готце! Но те вече са свикнали — тях всякога са ги били! А Корсаков, Корсаков — тридесет хиляди, и такава победа на равен по брой неприятел! Да погуби толкова хиляди? И то какви? И в един ден? Боже господи!…

Суворов продължаваше да говори и да ходи, без да обръща внимание на Багратион. Той разбра, че пречи, и излезе. Скоро пристигна великият княз Константин Павлович, после всички генерали и някои полковници. Фелдмаршалът посрещна влезлите с поклон, спря се, затвори очи и се замисли. Изглежда се колебаеше в желанието си да съобщи за постигналото русите нещастие. Всички мълчеха, но не мина минута и Суворов трепна, отвори очи и погледът му като мълния порази дошлите.

— Корсаков е разбит и прогонен отвъд Цюрих! Готце е в неизвестност, а корпусът му е разпръснат. Другите австрийски войски — на Елачич и Линкен, — които идваха да се съединят с нас, са отблъснати от Гларис и прогонени. И така, целият оперативен план за изтласкване на французите от Швейцария е пропаднал!…

Фелдмаршалът почна да изрежда всички интриги и пречки, които са му причинили барон Тугут и неговият Хофкригсрат. Той напомни обещанието на принц Карл да не напуска със своята шестдесетхилядна армия Швейцария преди пристигането на русите, а след това за причиненото от австрийците ново нещастие, когато в Белинцоне русите не бяха намерили мулета и бяха престояли няколко дни…

— Ако бяхме излезли от Белиицоне на 4 септември — възкликна Суворов, — ние бихме били в Мутентал на 10 или 11 и Масена изобщо не би посмял да настъпи със своята дивизия, за да порази Корсаков и Готце!

Руският фелдмаршал замълча, затвори очи и отново се замисли. По всичко изглежда той даваше време на генералите да вникнат в смисъла на казаното. Те бяха развълнувани. Багратион чувствуваше как кръвта му кипва и сърцето му сякаш искаше да излети от гърдите. Никой обаче не промълви нито дума. Всички очакваха какво ще каже пълководецът, коварно поставен в бедствено положение.

Суворов продължи:

— Сега да вървим напред, към Швиц, е невъзможно. Масена разполага с повече от шестдесет хиляди, а ние нямаме и пълни двадесет. Да се връщаме — срам! Това би значило да отстъпим, а русите и аз никога не сме отстъпвали! Обкръжени сме от планини. Останали са ни малко сухари за храна, а още по-малко бойни артилерийски заряди и патрони. Пред нас е силен враг, възгордял се от победата… Победа, изградена на коварна измяна! От времето на действията при Прут, при господаря император Пьотр Велики руски войски никога не са се намирали в такова гибелно страшно положение, както ние сега. Никога! Навсякъде имаме победи над враговете и славата на Русия сияе вече повече от осемдесет години върху нейните бойни знамена и гърми от изток до запад. И има страх у враговете на Русия, и защита, и сигурна помощ за нейните съюзници… Но на Пьотр Велики измени нищожен човек, дребен владетел на малка земя, зависим от силния властелин… А кой измени на император Павел Петрович? Верен съюзник на Русия — кабинетът на велика могъща Австрия, или, което е все едно, нейният управител, министър Тугут с неговия Хофкригсрат! Не, това вече не е измяна, а явно предателство, чисто, без глупости, обмислено, пресметнато предаване на русите, пролели толкова своя кръв за спасението на Австрия.

Суворов изгледа генералите.

— Помощ сега няма от кого да очакваме. Една надежда на бога, другата — на най-великата храброст и на най-голямата самоотверженост на водените от вас войски. Остава ни единствено това. Предстоят ни мъки, най-големите на света: ние сме на края на пропастта!…

Той замълча, отново затвори очи и възкликна:

— Но ние сме руси! Спасете, спасете честта и достойнството на Русия и на нейния самодържец! — с този последен възглас старият фелдмаршал коленичи.

„Откровено казано, ние се вцепенихме — спомня си Багратион — и всички неволно се спуснахме да вдигнем стария герой… Но Константин Павлович пръв бързо го вдигна, прегърна го, почна да целува неговите рамене и ръце, и сълзи течеха от очите му. От очите на Александър Василиевич те падаха на едри капки. О, аз няма да забравя до смъртта си този миг! Кръвта ми се вълнуваше необичайно като никога. Разтърсваше ме от темето до ноктите на краката някаква могъща сила. Бях в такова непознато за мен състояние на възторг, в такова, че ако се бяха явили безброй много врагове или се беше открил пред мене пъкълът с подземните духове — бях готов да се сразя с тях… Така беше и с всички останали. Сякаш неволно обърнахме погледите си към Вилим Христофорович Дерфелден и с това му казвахме: говори ти, най-благородният, храбър старец, говори за всички нас!“

И старшият след Суворов, Дерфелден, започна:

— Отец наш, Александър Василиевич! Ние виждаме и сега знаем какво ни предстои. Но нали и ти ни познаваш, нас, ратниците, предани на тебе от душа, които безкрайно те обичаме. Вярвай на нас! Кълнем ти се пред бога за себе си и за всички останали! С каквото и да се срещнем, у нас ти, отец, няма да видиш нито гнусната, непозната на русина страхливост, нито ропот. Нека сто хиляди врагове се изправят пред нас, нека тези планини тройно и десеторно ни пречат — ние ще победим и едните, и другите. Ще понесем всичко и няма да посрамим руското оръжие! А ако паднем, то ще умрем славно!… Води ни, където си намислил, прави каквото ти знаеш: ние сме твои, отец! Ние сме руси!

— Заклеваме се в това пред всесилния бог! — извикаха всички наоколо.

Суворов слушаше речта на Дерфелден със затворени очи и наведена глава, а след думата „заклеваме се“ вдигна блеснал поглед и започна отривисто да говори:

— Надявам се! Радвам се!… Боже мой, ние сме руси! Благодаря, признателен съм! Ще разбием врага! И ще победим и него, и коварството! Победа!

Той се приближи до масата, на която бе разтворена картата на Швейцария, и почна да посочва по нея:

— Тука, ето тук и тук са французите. Ние ще ги разбием и ще тръгнем от Швиц за Гларис. Пишете! Ауфенберг тръгва днес по пътя за Гларис с бригада австрийци. Ще прогони врага от дефилето при езерото Клентал и ако може да заеме Гларис. Ще се бие храбро, отстъпление за него няма, ще бие врага по руски! Княз Пьотр тръгва със своите утре, подпомага Ауфенберг, заменя го и преследва врага отвъд Гларис. Среща в Гларис! След княз Багратион върви Вилим Христофорович — и аз с него. Корпусът на Розенберг остава тук. В негова помощ полкът на Фьорстер. Неприятелят ще атакува? Да се разбие! Непременно да се разбие и да се преследва до Швиц — не по-далеч! Всички раници, всички тежести Розенберг да изпрати след нас под охрана. А след това да тръгне и корпусът. Тежко ранените няма на какво да се карат: да се съберат всички, да се оставят тук с продоволствие. При тях необходимата прислуга и лекари. Да се остави офицер, който знае френски. Той да гледа ранените както баща децата си. Да му се дадат пари за първо време. Извикайте Фукс (Фукс дойде). Да пише на Масена, че нашите тежко ранени остават и се поверяват по човешки на покровителството на френското правителство. Михайло — обърна се Суворов към Милорадович, — ти си напред, с лице към врага! Максим — каза той на Ребиндер, — за тебе слава… Всички вие сте руси! Да не се остави врагът да надделее! Да се бие и преследва както преди! Да ви пази бог! Вървете и направете всичко за славата на Русия!

„Ние излязохме от Александър Василиевич — спомня си по-нататък Багратион — възторжени, самоотвержени, със силна воля и дух: да победим или да умрем, но да умрем славно — да покрием нашите полкови знамена с телата си. И го направихме по съвест, смело, като руси… Направихме всичко, което беше дори свръх силите ни: врагът беше навсякъде бит и ние преминахме през непроходимите дотогава най-високи, покрити със сняг планини. Преминахме ги без да имаме и наполовина насъщния хляб, без да видим нито жилища, нито хора, преодоляхме всичко и победихме и природата, и врага, подкрепен коварно от съюзния кабинет, който се наричаше наш истински приятел. Ние понесохме и студ, и недоимък, и глад. До селището Кур нямахме нито пръчка гора, не само да се стоплим през това дъжделиво есенно време, но даже и да подгреем чайника. Кал и сняг бяха нашата постеля, а за покрив — небето, което сипеше върху ни лапавица. Грохотът, който се носеше над нашите глави и ечеше в низините под нашите крака, беше вестител за славата и самоотрицанието ни. Така ние вървяхме почти боси през най-високи скалисти планини, без път, без пътека, между ужасни водопади, през бързеи, като минавахме по вода до над коленете. И единствено силата на волята у руския човек и любовта му към отечеството и към Александър Василиевич можа да понесе всички тези гибелни мъки…“