Олег Михайлов
Суворов (27)

5

В началото на януари 1787 година царицата отпътува от Петербург с огромна свита от четиринадесет карети и сто и двадесет шейни. Нощем на всеки сто крачки край пътя пламтяха огромни огньове, а за посрещане на шествието излизаха многочислени тълпи. Градските жители бяха задължени да боядисат покривите, стените и оградите на къщите си. На различни места се издигаха триумфални арки. Всичко трябваше да изразява доволство, изобилие и разкош. Лошо облечените, просяците и гладните прогонваха далеч, за да не нарушават със своята външност общата картина, а такива по това време имаше доста много в Русия поради лошите реколти.

На 29 януари Екатерина II пристигна в Киев, където вече я очакваше Потьомкин. С нея пътуваха тогавашният й фаворит Мамонов, вицепрезидентът на Адмиралтейската колегия Чернишов, канцлерът Безбородко, оберкамерхерът Шувалов, известният веселяк и шегобиец оберщалмайсторът Наришкин и чуждестранните посланици — австрийският граф Кобленц, английският Фриц-Херберт и френският граф Сегюр. Освен австрийския император в Киев се бяха събрали множество знатни чужденци, които търсеха служби и благоволението на Екатерина II — принц дьо Лин, принц Насау-Зиген, Ламет, испанецът Миранда. Тихият град изведнъж се раздвижи от баловете, фойерверките, всевъзможните светски увеселения. Суворов ги посещаваше, танцуваше контраданси и алеманди, шегуваше се сред придворните.

За неговите странности се разказваха вече легенди, набираха се анекдоти и свидетелства на съвременници, които може би преувеличаваха чудачествата му, но долавяха оригиналността на неговата природа и характера на отношенията му с Екатерина II, Потьомкин, Румянцев. Самият пълководец не опровергаваше слуховете за себе си. Веднъж в Киев срещна непознат чужденец, спря се, впери поглед в него и рязко запита:

— Откъде сте вие?

— Французин! — отговори той, изненадан от неочаквания въпрос и от тона, с който бе зададен.

— Вашето звание? — продължи Суворов.

— Военен.

— Чин?

— Полковник.

— Име?

— Александър Ламет.

— Добре! — кимна с глава Суворов и се обърна да си върви. Ламет се засегна неприятно от тази безцеремонност. Той препречи пътя на руския пълководец и като го гледаше право в очите, започна също така настоятелно да пита:

— А вие откъде сте?

— Руснак — без ни най-малко да се смути, отговори Суворов.

— Вашето звание?

— Военен.

— Чин?

— Генерал.

— Име?

— Суворов.

— Добре! — завърши Ламет.

Суворов се разсмя с глас, прегърна бъдещия деец на Френската революция и му предложи да бъдат приятели.

Като свидетел на неговите лудории, граф Сегюр нарича руския пълководец гений по достойнствата си и философ в своите чудачества.

— Това е човек, който иска всички да убеди, че е глупав, а никой не му вярва — с мрачна усмивка казва за него оставеният в сянка Румянцев. След размразяването на Днепър пътешествието на Екатерина продължи с голямата, разкошно обзаведена галера „Десна“. Съпровождаха я повече от осемдесет позлатени, украсени със знамена плавателни съда. Суворов замина от Киев за Кременчуг по-рано: трябваше да се подготви за прегледа. Генерал-аншефът бе вече успял в някакви си два месеца да обучи дивизията — не за парад, а за показ на военни действия. Както пише А. Петрушевски, „Екатерина бе царствуваща господарка, която през живота си бе видяла много войски, имаше до известна степен опитно око и понятията й за военна подготовка не бяха дамски“.

На 30 април императорската флотилия пристигна в Кременчуг. За Екатерина бе приготвен специално построен дворец, обкръжен с градина. Когато тя си почина, Потьомкин й предложи да направят преглед на войските. Императрицата и нейната свита бяха поразени още от външния вид на войниците — потегнати, даже наконтени с новата си екипировка. Буклите и плитките бяха премахнати, войниците бяха остригани ниско, в шлем; вместо шапките бяха въведени леки каски с украса; червените дългополи кафтани бяха заменени с къси куртки; сукнените панталони не пречеха на движението. Амуницията на кавалерията бе станала двойно по-лека; пехотата бе получила нови, удобни и по-леки раници. Беше създадена и войнишка песен, която приветствуваше нововъведенията:

Най-доволен е войникът, че косите си острига;

да живее, да живее, че косите си острига;

жив и здрав да бъде онзи, който го измисли;

да живее, да живее, който го измисли;

отървахме се от пудри, фиби, мас, фуркети;

да живее, да живее, отървахме се от всичко;

махайте се, дръзка пудро, мас воняща, долнопробна,

а сега да викнем ние: „Да живее, да живее!“

Започнаха показните учения. Войските с удивителна точност извършваха изискваните от устава действия — марш, контрамарш, обходни движения — разгръщаха фронт, събираха се в колони, построяваха каре. Идваше ред на главната задача на учението — обща атака. По заповед на Суворов войските се разделиха на две походни колони, разгърнаха се една против друга в линии и започнаха да се приближават. Артилерийските батареи от двете страни откриха огън, затрещяха пушечни изстрели. Като се приближиха на стотина крачки, пехотинците взеха пушките в ръце и се хвърлиха бегом, а конницата мина в галоп.

Войниците продължиха, без да се спират, и то все по-бързо до самата среща с противната страна. Суворов, както и преди това в Суздалския полк, не позволяваше да се отдръпнат или да раздвояват редиците, за да минат атакуващите, както бе прието в европейските устави. Едва в последния момент всеки пехотинец вдигаше пушката и правеше обръщане полунадясно, за да се промъкне. По този начин при стълкновението не се получаваше застой. Опитното око можеше да забележи само леко вълнообразно движение.

Огромните маси конници и пешаци изчезнаха с гръмко „ура!“ в облаците черен барутен дим. Изпълнената със забележителна бързина учебна атака бе така правдоподобна, че зрителите, заедно със самата Екатерина, бяха смаяни. Но изненадата се смени с възторг, когато след разсейването на дима видяха същите ония стройни войнишки редици, само че сега отдалечаващи се една от друга.

— Никога през живота си не съм виждал по-добри войници — възкликна един от чуждестранните генерали.

Към Екатерина II, обкръжена от многобройна свита, се приближи Суворов, прашен, с лека каска и войнишка куртка, но с ордени. Той бързо скочи от коня и двукратно се поклони.

— С какво да ви наградя? — запита доволната императрица.

Суворов направи смешна гримаса. От своя страна не виждаше никаква заслуга, достойна за награждаване.

— Не е необходимо, матушка — каза най-сетне той, — дай на тези, които молят за това. Та нали при тебе и без това има толкова просители? Я какъв хоровод от търтеи!

— Но аз искам да наградя вас, генерале — повтори Екатерина.

Суворов се приближи до нея.

— Щом е така, матушка — каза той със звучен шепот, — спаси ме и благослови. Нареди да платят на моя хазяин за квартирата. Мира не ми дава, а нямам с какво да платя!

— А нима е много? — засмя се тя.

— Много, матушка, три рубли и половина! — важно изрече генерал-аншефът.

Екатерина поиска кесията си и даде исканата сума. Като прибираше парите и се покланяше, Суворов мърмореше:

— Охарчих се!… Добре, че майчицата плати за мен, а иначе можеше да стане лошо… Даже да ме обесят…

От Кременчуг блестящата флотилия се насочи към Херсон. Потьомкин се бе погрижил всичко наоколо да развлича и радва Екатерина: той познаваше нейните слабости, имаше богато въображение и почти безкрайни парични възможности. Сякаш по заповед на щуката по бреговете бяха изникнали дворци и вили, триумфални арки, цветни гирлянди, пищни декори. За оживяване на пейзажа бяха докарани огромни стада. В лодки по реката сновяха хора, които бяха празнично облечени и пееха песни. Депутации от украинци, гърци, татари, арменци, сърби се явяваха при спирките. Нощем светеха най-разкошни илюминации, избухваха фойерверки от стотици хиляди ракети. Потьомкин бе надминал себе си, но постигна целта — Екатерина II беше доволна.

Суворов придружаваше императрицата до Херсон. Там се приближи до него австрийски офицер без отличителни знаци и започна разговор по военни и политически въпроси. Генерал-аншефът отговаряше живо, обвини Англия, Франция и Прусия, чиито интриги бяха довели турския султан — слабоумния Абдул Хамид — до неприязнени отношения с Русия. Като се разделяха, офицерът го запита:

— Познавате ли ме?

Той се престори, че не е познал Йосиф II Австрийски, и се усмихна:

— Не смея да кажа, че зная — и пошепна, — разправят, че уж сте римският император!

— Аз съм по-доверчив от вас — отговори Йосиф — и вярвам, че говоря с руски фелдмаршал.

По това време Суворов много мислеше за неизбежната според него война с Турция. През 1787 година беше вече на петдесет и осем години. Изглеждаше хилав — с побеляла, покрита с редки коси глава и сбръчкано лице, прегърбен и дребен на ръст. Но беше здрав, як, сръчен, неуморим, умело яздеше кон, леко понасяше трудности, безсъница, глад, жажда, болка. Сините му очи блестяха умно. Завистници бяха пуснали слух, че уж поради напреднала възраст и слабо здраве Суворов ще бъде уволнен. При една от разходките с Екатерина II, когато лодката едва наближаваше брега, той ловко скочи от нея.

— Ах, Александър Василиевич, какъв юнак сте!

— Какъв юнак, матушка — престорено възрази той. — Нали разправят, че съм бил инвалид.

— Едва ли е инвалид този, който прави такива салтомортале — засмя се царицата.

— Почакай, матушка — отвърна Суворов. — Още по-силно ще скочим в Турция!

Скоро Екатерина II и Йосиф Австрийски напуснаха Херсон. Те минаха през тържествени порти с надпис: „Път за Византия“ и се отправиха на юг. През Перекоп царската колона задмина Бахчисарай, а оттам продължи за Севастопол, където Потьомкин им показа новата Черноморска флота. Суворов остана в Херсон и се зае със създаването на лагер в Блакитна. Тук бяха разположени войски за посрещането на Екатерина II. При завръщането от Крим той съпроводи царицата и Потьомкин до Полтава, където бяха проведени големи маневри. От високия хълм, наречен Шведската могила, Екатерина наблюдаваше как леките конни полкове и егерският корпус на генерал-майор М. И. Голенишчев-Кутузов представиха някои епизоди от Полтавската битка.

Императрицата остана напълно доволна от извършеното в руския Юг и награди Потьомкин с титлата Таврически, а при сбогуването подари на Суворов скъпа табакера със своя вензел. Генералът писа на своя управител на село: „А аз за разходката получих табакера за 7000 рубли.“ През юли Потьомкин заведе Суворов в едно от своите украински имения.

Като чете преписката на Суворов със светлейшия княз, човек навсякъде среща високопарни хвалебствия, които излизат извън нормите даже на галантния XVIII век: „На ваша светлост дело е благоденствието на хората; да въздига и възстановява нищите и недъгавите и да създава благополучието на търсещия вашата милост, което доказва действителната ви щедрост, сияеща навсякъде с неувяхваща слава“; „Вашите милости са далеч повече от всичките ми сили, позволете ми да посветя остатъка от своя живот за прославата на толкова безпределните благодеяния…“ и т.н. Но имаме ли право да съдим за това великия пълководец? По онова време високопоставените завистници и недоброжелатели са могли лесно да се разправят с таланта, ако е лишен от могъщ покровител, преди той да е успял да постигне достатъчно независимо положение. Впрочем в своите честолюбиви планове Потьомкин определяше за Суворов далеч не последната роля, като смяташе основателно да използува в недалечно бъдеще неговия „стремглав меч“.

Това време дойде, и то твърде скоро.